Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (42)

Документация

Лондон, март, 1900 година

Чандреш Кристоф Лефевр седи зад грамадното махагоново бюро в кабинета си, пред него се вижда почти празна бутилка от бренди. Същата вечер е имало и чаша, но той я е зарязал няколко часа по-рано. Броденето от стая в стая се е превърнало в негов среднощен навик, подхранван от безсънието и скуката. Зарязал е сакото си в някоя от стаите, из които е обикалял. На сутринта дипломатична прислужница ще му го донесе без коментар.

Между две глътки бренди, отпити направо от бутилката, Чандреш прави опити да работи. Това се изразява най-вече в драскане с писалки върху различни парчета хартия. Не е работил както трябва в продължение на години. Никакви нови идеи, никакви нови продукции. Цикълът на замисляне, организация и придвижване на следващия проект е преустановен и той не може да каже защо.

Няма логика. Нито в тази нощ, нито в която и да била друга, нито в което и да е ниво от бутилката с бренди. Нещата не трябва да се развиват по този начин. Започва се някакъв проект, организира се, изпраща се навън, в света, и много често той се осъществява сам, без никаква друга намеса. И тогава от Чандреш вече няма нужда. Тази позиция невинаги е приятна, но така стоят нещата. Чандреш познава добре процеса. Човек се гордее, събира приходите и дори да е леко меланхоличен, продължава все напред.

Циркът отдавна го е изпреварил и въпреки това Чандреш не може да обърне гръб на брега. Разполага с достатъчно време да тъгува по творческия процес и отново да го възпламени, но не го осеняват нови идеи. Никакви нови проекти, нищо по-голямо или по-добро в продължение на почти четиринайсет години.

Може би, мисли си той, се е изчерпал. Но мисълта не е приятна, затова я удавя в бренди.

Циркът го притеснява.

Притеснява го най-много в моменти като този, когато е достигнал до дъното на бутилката в тишината на нощта. Не е ужасно късно, от гледна точка на цирка всъщност е рано, но тишината вече е надвиснала тежко.

И сега, с пресушена бутилка и изчерпана писалка, той просто седи, прокарва разсеяно ръка през косата си, а втренченият му поглед блуждае из стаята. Зад позлатената решетка на камината горят ниски пламъци, високите етажерки, отрупани с любопитни предмети и реликви, тънат в сянка.

Очите му се отместват отвъд отворената врата и се спират отсреща. Офисът на асистента му, дискретно разположен между две персийски колони. Част от апартамента на Марко, за да му е винаги на разположение. Въпреки че тази вечер е излязъл.

През алкохолната мъгла в главата си Чандреш се чуди дали документацията на цирка не е именно в този офис. И какво точно може да съдържат въпросните документи. Виждал ги е единствено за кратко, в движение, от години не си е правил труда да се спира върху детайлите. Сега го изпълва любопитство.

Той се изправя с празната бутилка от бренди в ръка и със залитане излиза в коридора. Кабинетът сигурно ще е заключен, мисли си, когато посяга към полираната врата от тъмно дърво, но сребърната топка се завърта с лекота. Вратата се отваря.

На прага Чандреш се поколебава. Малкият офис е тъмен, като се изключи светлината, нахлуваща откъм коридора и от уличните лампи. Отново се поколебава. Ако в бутилката му имаше още бренди, може би щеше да затвори вратата и да се отдалечи. Но тя е празна, а той си е в собствената къща, в края на краищата. Напипва ключа на аплика до вратата и го щраква. Стаята пред него светва.

Наблъскана е с твърде много мебели. Покрай стените са наредени шкафове и сандъци, кутии с папки, строени в прави редици. Бюрото в центъра, заемащо почти половината от пространството, е по-малка, по-скромна версия на онова в неговия кабинет, въпреки че повърхността му е отрупана с шишенца мастило, писалки, купчини тетрадки — всички в идеален ред, а не загубени сред купища фигурки, скъпоценни камъни и антични оръжия.

Чандреш оставя празната бутилка и започва да рови из шкафовете и папките, отваря чекмеджетата и прелиства документи, без да има ясна представа какво търси. Изглежда няма точно определена секция за документацията, касаеща цирка; част от нея открива в папките с театрални билети и приходни ордери.

Малко е изненадан, че няма ясна система за завеждане на нещата. Върху кутиите липсват етикети. Съдържанието на офиса е подредено, но не следва точно структурирана организация.

В един шкаф Чандреш се натъква на купища скици. Върху много от тях се виждат печатът и инициалите на господин Барис, но има и диаграми, начертани от непозната ръка. В някои случаи дори не може да определи на какъв език е писано, макар че в ъгъла на всяка страница се мъдрят красивите думи Le Cirque des Rêves.

Чандреш премества скиците на по-светло, разстила ги върху малкото свободно пространство по пода, оглежда ги лист след лист. Щом приключи, оставя всеки един от тях да се навие на руло и да се търкулне към някоя купчина, докато той се прехвърля на следващия.

Бележки има дори върху чертежите, които със сигурност са работа на господин Барис. Допълнения с различен почерк, слоеве, натрупани върху оригиналния дизайн.

Чандреш оставя рулата на пода и се връща към подредената купчина тетрадки до изоставената бутилка от бренди върху бюрото. Приличат на банкови книги — редици цифри и изчисления, крайни суми и дати. Чандреш ги захвърля настрана.

Насочва вниманието си към бюрото. Започва да отваря тежките дървени чекмеджета. Няколко са празни. В едно открива непокътнати тетрадки и запечатани бурканчета с мастило. Друго е пълно със стари бележници. В тях срещите и задачите за определените дни са стенографирани с подредения деликатен почерк на Марко.

Последното чекмедже е заключено.

Чандреш понечва да се прехвърли на един кашон с папки наблизо, но нещо го тегли към заключеното чекмедже.

В бюрото няма ключ. На другите чекмеджета липсват ключалки.

Не може да си спомни дали когато преди много години поставяха бюрото тук, е имало ключалка. Беше много отдавна — тогава в офиса имаше само бюро, един-единствен шкаф и стаята беше изглеждала почти просторна.

След като прекарва няколко минути в търсене на ключа, нетърпението на Чандреш нараства. Той се връща в кабинета си и взема сребърния нож, забит в мишената за стрелички на стената.

Ляга на пода зад загадъчното бюро и за малко не счупва ключалката в опитите си да я отвори, но накрая е възнаграден с леко щракване. Ключалката се поддава под натиска на острието.

Чандреш оставя ножа на пода, издърпва чекмеджето и намира вътре само една книга.

Тя е голяма и е подвързана с кожа. Чандреш я изважда от чекмеджето, удивен от тежестта й, и я стоварва шумно върху бюрото.

Книгата е стара и прашна. Кожената подвързия е износена, с протрити краища.

Чандреш се поколебава само за момент, после разтваря корицата.

Вътрешната й част е покрита с дърво, нарисувано на ръка и отрупано със символи и знаци. Изписана е нагъсто, вижда се повече мастило, отколкото чиста хартия. Чандреш не може да разшифрова нищо от написаното, дори не знае дали знаците са разделени на думи, или представляват един безкраен мотив. Тук-там съзира някой знак, който му се струва познат. Някои приличат на цифри. Други наподобяват по форма египетски йероглифи. Напомнят му за татуировката на жената каучук.

Страниците на книгата също са покрити с подобни писания, макар че преди всичко съдържат други неща. Изрезки от документи.

Чак след няколко страници Чандреш осъзнава, че на всяко късче хартия има подпис.

Отнема му още по-дълго време да схване, че имената от подписите са му познати.

Но едва когато попада на страницата с изписаните с детински криволици имена на близнаците Мъри, Чандреш се убеждава, че в книгата се съдържат имената на всички хора, свързани по някакъв начин с цирка.

И чак след по-внимателно оглеждане забелязва, че всяко от тях е придружено от кичур коса.

По-задните страници съдържат имената на основателите на цирка. Едно липсва съмнително, а друго е махнато нарочно.

Върху последната страница се вижда неговият собствен подпис, заврънкулки от нечетливи инициали, внимателно откъснати от някакъв лист — може би от фактура или писмо. Под него е залепен кичур гарвановочерна коса, заобиколен от символи и букви. Ръката на Чандреш се вдига, за да докосне краищата на къдриците, виещи се над яката му.

Над бюрото преминава сянка и той подскача от изненада. Книгата пада затворена.

— Господин Лефевр?

Марко стои на прага и го гледа любопитно.

— Аз… мислех, че си излязъл — казва Чандреш. Поглежда към книгата, после очите му се спират обратно на асистента му.

— Да, излязох, но забравих да си взема някои неща. — Погледът на Марко пробягва по скиците и хартиите на пода. — Мога ли да ви попитам какво правите, господине?

— Аз мога да ти задам същия въпрос — отвръща Чандреш. — Какво е това? — Той отново отваря книгата, страниците прошумоляват, после се успокояват.

— Това са сведения за цирка — отговаря Марко, без да поглежда към книгата.

— Какви сведения, по-точно? — настоява Чандреш.

— Система, която съм измислил сам — обяснява асистентът. — Както знаете, в цирка трябва да се поддържа добър ред.

— Откога го правиш?

— Кое?

— Да записваш всичко… каквото и да представлява тази глупост. — Чандреш прелиства страниците на книгата, макар да осъзнава, че вече не желае да я докосва.

— Системата ми датира от времето на създаването на цирка.

— Правиш нещо с него, с всички нас, нали?

— Просто си върша работата, господине — отвръща Марко. Сега в гласа му се прокрадва рязка нотка. — И ако ми позволите да го кажа, не ми харесва, че ровите из книжата ми, без да ме питате.

Чандреш заобикаля бюрото, за да се изправи лице в лице с асистента си, прекрачва над скиците и залита, но гласът му не трепва.

— Ти си мой подчинен. Имам пълното право да видя каквото и да е в собствената си къща, както и да проверя какво става със собствените ми проекти. Работиш с него, нали? През цялото време си държал всичко в тайна от мен. Нямаш право да действаш зад гърба ми…

— Зад гърба ви ли? — прекъсва го Марко. — Дори не можете да започнете да разбирате нещата, които стават зад гърба ви. Които винаги са ставали зад гърба ви — много преди началото на всичко това.

— Не съм очаквал подобно нещо, когато съм те наемал на работа — казва Чандреш.

— Никога не сте имали право на избор по отношение на наемането ми на работа — отвръща Марко. — Нямате никакъв контрол и никога не сте имали. А и не сте искали да знаете как стават нещата. Подписвахте бележки, без да ги поглеждате. Казвахте, че парите не ви интересуват. Нито детайлите — винаги ги оставяхте на мен.

Тетрадките върху бюрото се размърдват, когато Марко повишава глас, и затова той млъква, отстъпва назад. Тетрадките отново замръзват в безредни купчини.

— Ти саботираш начинанието ми — казва Чандреш. — Лъжеш ме в лицето. Един господ знае какво се съдържа във всичките тези книжа…

— Какви книжа, сър? — пита Марко.

Чандреш поглежда обратно към бюрото. Върху него няма никакви тетрадки, никакви счетоводни книги. До лампата стои мастилница, бронзова статуйка на египетско божество, часовник и празната бутилка от бренди. Върху полираната дървена повърхност не е останало нищо друго.

Чандреш заеква, поглеждайки от бюрото към Марко и обратно, неспособен да се фокусира.

— Няма да ти позволя да ми причиниш това — казва Чандреш, взема бутилката от масата и я размахва пред себе си. — Уволнен си. Незабавно трябва да си тръгнеш.

Бутилката изчезва. Чандреш спира, стиснал празния въздух в ръка.

— Не мога да си тръгна — отвръща Марко. Гласът му е спокоен и контролиран. Всяка дума произнася бавно, сякаш обяснява нещо на малко дете. — Не ми е разрешено. Трябва да остана тук и да продължа с тази глупост, както така точно се изразихте. А вие ще се върнете към пиенето и партитата си, и дори няма да си спомняте, че сме водили този разговор. Нещата ще продължат по същия начин както досега. Ето това ще се случи.

Чандреш отваря уста да възрази и отново я затваря объркано. Поглежда към Марко, после обратно към празното бюро. Премества поглед към ръката си, отваря и затваря пръстите си, опитва се да стисне нещо, което вече не е там, макар да не си спомня какво всъщност е то.

— Извинявай — обръща се той към Марко. — Аз… загубих си мисълта. Какво обсъждахме?

— Нищо важно, господине — отвръща Марко. — Само някои незначителни детайли покрай цирка.

— Разбира се — кимва Чандреш. — Къде се намира той в момента?

— В Сидни, Австралия, господине. — Гласът му трепва, но Марко го прикрива с кратко покашляне, преди да се извърне настрана.

Чандреш само кима разсеяно.

— Мога ли да взема това, господине? — посочва към празната бутилка Марко, която отново стои върху бюрото.

— О — казва Чандреш. — Да, да, разбира се. — Той подава бутилката на асистента си, без да поглежда нито към нея, нито към него, и сякаш едва забелязва действието си.

— Мога ли да ви донеса друга, господине?

— Да, благодаря ти — отвръща Чандреш и се затътря към своя кабинет. Отпуска се в коженото кресло до прозореца.

Марко вдига изпопадалите тетрадки и книжа с треперещи ръце. Навива на руло скиците и подрежда на купчини книжата и книгите.

Вдига сребърния нож, който открива на пода, и го връща върху мишената в кабинета на шефа си, като забива острието му в центъра.

После опразва всички чекмеджета в офиса си, отделя всяка важна папка и всеки документ. Когато всичко е организирано както подобава, взема два куфара от съседните стаи и ги напълва до пръсване. Голямата книга с кожената подвързия пъха между останалите книжа. Обикаля отново из стаите, маха всяка своя лична вещ.

Изгася лампите в офиса и заключва вратата зад гърба си.

Преди да си тръгне, стиснал в ръце тежките куфари и навитите на рула скици, Марко оставя чаша и пълна бутилка с бренди на масата до креслото на Чандреш. Шефът му дори не го забелязва. Втренчено гледа тъмнината и дъжда през прозореца. Не чува хлопването на вратата, когато асистентът му излиза.

— Той няма сянка — казва на себе си Чандреш, преди да си напълни чашата с бренди.

* * *

Късно през нощта Чандреш провежда доста дълъг разговор с духа на свой стар познат, който му е известен само като Просперо Магьосника. Мислите му може и да са отлетели, понесени на вълните на брендито, но остават запечатани съвсем ясно в съзнанието му, потвърдени от един безплътен магьосник.