Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (6)

Уроци по магия

1875-1880

Силия отраства из театрите. По-често е в Ню Йорк, но има продължителни престои и в други градове. Бостън. Чикаго. Сан Франциско. От време на време пътува до Милано, Париж или Лондон. Всички до такава степен се сливат в едно, покрити с мъгла от плесен, кадифе и дървесни стърготини, че понякога тя не може да си спомни в коя страна се намира; не че има някакво значение.

Докато е малка, баща й я води със себе си навсякъде, разхожда я като любимо декоративно кученце в скъпа рокля из кръчмите след представление, за да я обсипват колегите и познатите му с комплименти.

Когато решава, че е прекалено висока, за да продължава да изпълнява ролята си на прелестен аксесоар, започва да я оставя в гримьорните или хотелите.

Всяка вечер тя се чуди дали баща й няма да изчезне завинаги, но той винаги се връща в малките часове, понякога я потупва нежно по главата, докато тя се преструва на заспала, а друг път я игнорира напълно.

Уроците й са се променили. Докато навремето я е занимавал в предварително уточнени, макар и нередовни часове, сега я изпитва постоянно, но никога пред публика.

Забранява й да извършва дори най-елементарни действия с ръце, като завързване на обувки например. Тя втренчва поглед към краката си, заповядва наум на връзките си да се вържат и развържат в далеч от перфектното панделки, мръщи се, когато се оплитат във възли.

Баща й посреща въпросите й с неохота. Все пак е разбрала, че мъжът в сивия костюм, когото Хектор беше нарекъл Александър, също си е взел ученик и че предстои някаква игра.

— Като шах ли? — пита веднъж тя.

— Не — отвръща баща й. — Не като шах.

* * *

Момчето расте в една къща в Лондон. Не вижда никого дори когато му сервират яденето в стаята — храната просто се появява върху покрити табли до вратата и изчезва по същия загадъчен начин. Веднъж месечно един човек, който не говори, пристига, за да го подстриже. Един път в годината същият този човек му взема мярка за нови дрехи.

Момчето прекарва по-голямата част от времето си в четене. И в писане, разбира се. Преписва части от книги, изписва думи и символи, които в началото не разбира, но му стават до болка познати, изнизвайки се отново и отново във все по-равни редове под изцапаните му с мастилени петна пръсти. Чете история, митология и романи. Бавно овладява чужди езици, макар да му е трудно да ги говори.

Понякога посещава музеи и библиотеки, винаги по времето, когато вътре има малцина — ако изобщо има някакви — други посетители. Момчето обожава тези пътувания — както заради онова, което се съхранява в сградите, така и поради факта, че внасят разнообразие в твърдо установеното му всекидневие. Но излизанията са редки и не му е разрешено да напуска къщата без придружител.

Мъжът в сивия костюм го посещава всеки ден, най-често натоварен с нов куп книги, и прекарва един час в разговори за неща, които момчето не вярва, че някога ще започне наистина да разбира.

Само веднъж се осмелява да попита кога всъщност ще му бъде позволено да повтори онова, което мъжът в сивия костюм рядко демонстрира пред него по време на стриктно планираните му уроци.

— Когато си готов — е единственият отговор, който получава.

Няма да бъде готов още известно време.

* * *

Гълъбите, които се появяват на сцената и сред публиката по време на представленията на Просперо, са държани в богато украсени клетки, доставяни до всеки театър заедно с останалия багаж и приспособленията на магьосника.

Една силно затръшната врата разпръсква купчината сандъци и касетки из гримьорната, преобръща клетката с гълъби.

Без да бъдат докоснати, сандъците веднага се връщат по местата си. Хектор предпочита да вдигне клетката, за да огледа щетите. Повечето гълъби са само зашеметени от падането, но един очевидно е със счупено крило. Магьосникът внимателно отделя птицата. Изкривените решетки сами се изправят, когато връща клетката на мястото й.

— Можеш ли да го оправиш? — пита Силия.

Баща й поглежда към ранения гълъб, после към дъщеря си, изчаквайки я да му зададе различен въпрос.

— Мога ли аз да го оправя? — пита тя след малко.

— Хайде, опитай — подканва я баща й и й подава гълъба.

Силия нежно погалва треперещата птица, вперва напрегнато поглед в счупеното й крило.

Гълъбът издава болезнен кратък звук, много по-различен от обичайното му гукане.

— Не мога — казва Силия с насълзени очи и повдига гълъба към баща си.

Хектор взема птицата и ловко извива шията й, пренебрегвайки протестите на дъщеря си.

— Живите същества се подчиняват на различни правила. Трябва да се упражняваш върху нещо по-просто. — Той вдига единствената кукла на Силия от близкия стол и я хвърля върху пода. Порцелановата й глава се пръсва на парчета.

На следващия ден Силия се връща при баща си с идеално поправената кукла, а той само кимва одобрително, преди да я отпрати с махване на ръка и да се върне към подготовката на предстоящото си представление.

— Можеше да излекуваш гълъбчето — казва Силия.

— Тогава нямаше да научиш нищо — отвръща Хектор. — Трябва да разбереш какви са границите ти, за да ги преодолееш. Искаш да спечелиш, нали?

Силия кима, вперила поглед в куклата си. По нищо не личи, че някога е била счупена, по усмихнатото й отнесено лице не се вижда дори една-единствена пукнатина.

Момиченцето я захвърля под един стол и не я взема със себе си, когато напускат театъра.

* * *

Мъжът в сивия костюм завежда момчето във Франция за една седмица, но това не е точно почивка. Пътуването е изненадващо, малкият куфар на момчето е приготвен без негово знание.

То предполага, че са тук заради някакъв специален урок, но не му се определя специфична област или задача. След първия ден, омагьосано от сладкото пукане на прясно изпечения хляб в пекарните и от огромното разнообразие от сирена, момчето започва да се чуди дали не са дошли само заради храната.

Посещават смълчаните музеи без посетители, където то безуспешно се опитва да преминава през галериите толкова тихо, колкото своя учител, и се свива всеки път, когато стъпките му прокънтяват из въздуха. Въпреки че иска скицник, учителят му настоява, че за него е по-добре да запечатва образите в паметта си.

Една вечер момчето е изпратено на театър. Очаква да гледа пиеса или може би балет, но представлението е необичайно.

Мъжът на сцената — човек с пригладена коса и брада, чиито бели ръкавици се движат подобно на птици върху фона на черния му костюм — изпълнява прости трикове и поредица от бързо следващи един след друг фокуси. Птици изчезват от клетки с фалшиви дъна, кърпички се изплъзват от джобове, за да се скрият в маншети.

Момчето с любопитство наблюдава фокусника и скромната му публика. Зрителите изглеждат впечатлени от измамите, често любезно ги аплодират.

След шоуто разпитва учителя си, но отговорът, който получава, е, че темата няма да се дискутира, преди да се приберат в Лондон в края на седмицата.

На следващата вечер момчето е заведено в по-голям театър и отново е оставено само по време на представлението. Размерът на тълпата го изпълва с безпокойство — никога по-рано не е било на място с толкова много хора.

Мъжът на тази сцена изглежда по-възрастен от предишния фокусник. Облечен е в хубав костюм. Движенията му са по-прецизни. Всеки номер е не само необичаен, но и завладяващ.

Аплодисментите са повече от любезни.

Този фокусник не крие кърпички в маншетите на дантелената си риза. Птиците, които се появяват от всички страни, нямат клетки. Тези трикове момчето е виждало единствено по време на уроците си. Многократно го бяха информирали, че манипулациите и илюзиите трябва да бъдат пазени в дълбока тайна.

Момчето се присъединява към аплодисментите, когато Просперо Магьосника се покланя за последен път.

Учителят му отново отказва да отговори, на който и да е от въпросите му, преди да се върнат в Лондон.

Щом веднъж се озовава обратно в лондонската къща и започва обичайното си всекидневие, което сякаш никога не е било прекъсвано, мъжът в сивия костюм първо кара момчето да му посочи разликите в двете представления.

— Първият фокусник използваше механични приспособления и огледала, караше зрителите да гледат в друга посока, когато не искаше да забележат манипулациите му, с които създаваше фалшиво впечатление. Вторият фокусник, кръстен на херцога от „Бурята“ на Шекспир, се преструваше, че прави същите неща, но не използваше огледала или трикове. Той правеше онова, което правите и вие.

— Много добре.

— Познавате ли онзи човек? — пита момчето.

— Познавам го от дълго време — отвръща учителят.

— И той ли обучава някого на тези неща така, както вие учите мен?

Учителят кимва, но не казва нищо.

— Как е възможно зрителите да не виждат разликата? — възкликва момчето.

За него тя е очевидна, въпреки че не е в състояние да обясни точно причините. Почувства го във въздуха също толкова ясно, колкото го видя с очите си.

— Хората виждат онова, което искат да видят. И в повечето случаи — онова, което им се казва, че виждат.

Повече не се връщат към този въпрос.

Макар да има и други подобни пътувания — съвсем редки, — които не са точно почивки, момчето не вижда повече магьосници.

* * *

Просперо Магьосника използва джобно ножче, за да разреже върховете на пръстите на дъщеря си — един по един. Наблюдава безмълвно как момичето плаче, преди да се успокои достатъчно, за да ги изцери и капките кръв да се оттеглят бавно обратно в плътта му.

Кожата зараства, прекъснатите отпечатъци на пръстите се събират перфектно.

Раменете на Силия провисват, отпускат насъбралото се в тях напрежение; облекчението й е очевидно.

Баща й й дава само няколко мига почивка, преди отново да среже току-що зарасналите й пръсти.

* * *

Мъжът в сивия костюм вади копринена кърпичка от джоба си и я пуска върху масата, където тя се приземява с глухо тупване — в гънките й е скрито нещо тежко. Той дръпва копринения плат нагоре и изважда на показ съдържанието му — златен пръстен, — който се търкулва върху масата. Пръстенът е леко потъмнял и според момчето гравираният от вътрешната му страна надпис е на латински, но буквите са извити и пищно украсени, така че то не може да ги разчете.

Мъжът в сивия костюм връща кърпата в джоба си.

— Днес ще учим за обвързването — казва той.

Стигат до онази част от урока, която изисква практическа демонстрация, и той нарежда на момчето да сложи пръстена на пръста си. Никога не докосва ученика си, каквито и да са обстоятелствата.

Момчето напразно се мъчи да свали пръстена от пръста си, докато металната халка се впива в кожата му.

— Обвързването е завинаги, момчето ми — казва мъжът в сивия костюм.

— С какво съм обвързан? — момчето гледа смръщено към белега на мястото на пръстена.

— С едно задължение, което вече и без това имаш, и с един човек, когото няма да срещнеш още известно време. На този етап подробностите не са важни. Това е просто необходим технически акт.

Момчето само кимва и повече не разпитва, но същата тази нощ, когато отново остава само и не може да заспи, прекарва часове наред, загледано в ръката си на лунната светлина, и се чуди кой ли може да е човекът, с когото е обвързано.

* * *

На хиляди километри оттам, в един претъпкан със зрители театър, разтърсен от аплодисментите в чест на мъжа на сцената, Силия Боуен се свива на кълбо, скрита в сенките на непотребните декори, и заплаква.