Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (15)

Публика

Лондон, април 1886 година

Във фоайето на театъра се наблюдава безпрецедентно събиране на илюзионисти. Тълпа от чисти костюми и стратегически поставени копринени кърпички. Някои са със сандъци и мантии, други носят клетки с птици или бастуни със сребърни дръжки. Не разговарят един с друг, докато чакат да ги повикат един по един — не по име (собствено или артистичен псевдоним), а по номера, отпечатан върху малко късче хартия, дадено им при пристигането. Вместо да бъбрят, да разменят клюки или да споделят професионални тайни, те се наместват нервно на столовете си и хвърлят подозрителни погледи към девойката.

При пристигането й неколцина я вземат за асистентка, но тя седи на стола си и чака наравно с тях, стиснала листчето със своя номер, 23.

Тя няма сандък, нито пелерина, нито клетка, нито бастун. Облечена е в тъмнозелена рокля и черен жакет с бухнали ръкави. Кестенявите й къдрици са старателно прибрани нагоре в малка черна шапка, украсена с пера, която иначе е съвсем незабележителна. Дългите мигли и нацупените устни на девойката й придават момичешко изражение, макар че очевидно е достатъчно голяма, за да не бъде сметната за момиче. Но е трудно да се определи точната й възраст, а и никой не се осмелява да я попита. Въпреки това другите я наричат наум „момичето“, така я наричат и когато обсъждат случилото се впоследствие. Тя не обръща внимание на никого, независимо от едва прикритите или директните погледи.

Някакъв млад мъж със списък и тефтер в ръка извиква номерата един по един, после превежда поредния кандидат през позлатената врата в дъното на фоайето и — един по един — всички се връщат обратно и напускат театъра. Някои се бавят вътре само няколко минути, други — доста време. Онези с по-големите номера нетърпеливо се въртят върху столовете си, докато чакат младежът с тефтера да се появи и любезно да ги извика.

Последният илюзионист, който минава през позлатената врата, кръгъл като топка мъж с цилиндър и развято наметало, бързо се връща, без да успее да скрие раздразненото си изражение, и рязко излиза на улицата, като оставя вратите на театъра да се затръшнат зад гърба му. Звукът все още кънти из фоайето, когато младежът с бележника се появява за пореден път, кима разсеяно на всички в помещението и се изкашля.

— Номер двайсет и три — Марко проверява числото в списъка.

Всички погледи се извръщат, когато момичето става и пристъпва напред.

Марко я гледа, докато приближава към него. В началото е объркан, но после объркването му е заместено от съвсем друго чувство.

Отдалеч може да каже, че девойката е красива, но когато тя приближава достатъчно, за да го погледне в очите, красотата й — формата на лицето, контрастът на косата върху кожата — прераства в нещо повече.

Тя е сияеща. За момент, докато двамата се гледат един друг, той забравя за какво е тук, нито пък си спомня защо девойката му подава листче, на което с неговия собствен почерк е изписан номерът двайсет и три.

— Насам, моля — успява да изрече, докато взема талончето и задържа отворената врата пред непознатата.

Тя се покланя съвсем леко и още преди вратата да се е затворила зад гърбовете им, във фоайето се разнася оживено шушукане.

* * *

Театърът е масивен и богато украсен, с амфитеатрално разположени редове от тапицирани седалки с червен плюш. Оркестър, мецанин и балкон, издигащи се от празната сцена в алена каскада. Празен е, с изключение на двамата души, седнали на десетина реда от сцената. Чандреш Кристоф Лефевр се е разположил с опънати крака върху предната седалка. Мадам Ана Падва е вдясно от него, потиска прозявката си, докато вади часовник от чантата си.

Марко се появява иззад кулисите и излиза на сцената, а плътно зад него е девойката в зелената рокля. Прави й знак да застане в центъра, неспособен да отдели очи от нея, докато я представя на почти празния театър.

— Номер двайсет и три — обявява той, преди да слезе по няколкото стъпала между завесата и оркестъра. И да се настани в края на първия ред, опрял писалка върху отворения си бележник.

Мадам Падва вдига поглед, усмихва се и пъха часовника си обратно в чантата.

— Е, какво е това? — пита Чандреш, без да отправя въпроса конкретно към някого.

Момичето не отвръща нищо.

— Това е номер двайсет и три — повтаря Марко, като поглежда към бележника си, за да се увери, че не греши.

— Ние провеждаме прослушване за илюзионисти, мое мило момиче — обяснява Чандреш доста високо и гласът му отеква в пустата зала. — Фокусници, магьосници и така нататък. В момента не се нуждаем от красиви асистентки.

— Аз съм илюзионистка, господине — отвръща момичето. Гласът й е нисък и спокоен. — Тук съм за прослушването.

— Така — казва Чандреш и намръщено оглежда девойката от главата до петите.

Тя стои напълно неподвижно в средата на сцената, търпелива, сякаш е очаквала подобна реакция.

— Нима виждаш нещо нередно в това? — обръща се мадам Падва към Чандреш.

— Не съм напълно сигурен, че е редно — отвръща той, без да откъсва замислен поглед от момичето.

— След всичките ти приказки за жената каучук?

Чандреш замълчава, но продължава да наблюдава момичето на сцената, което, макар да е сравнително елегантно, не изглежда нищо особено.

— Онова е друга работа. — Това е единственото, което успява да измъдри той в отговор.

— Стига, Чандреш — срязва го мадам Падва. — Трябва поне да я оставим да ни покаже на какво е способна, преди да спорим дали е редно, или не да има жена илюзионист.

— Но ръкавите й са твърде широки, така че може да крие нещата в тях — протестира Чандреш.

В отговор момичето разкопчава жакета си и безцеремонно го пуска в краката си. Зелената й рокля е без ръкави и без презрамки, раменете и ръцете й са напълно голи, с изключение на дългата сребърна верижка около шията й, на която изглежда, е закачен медальон. После девойката сваля ръкавиците си и ги хвърля върху смачкания си жакет. Мадам Падва поглежда многозначително към Чандреш, който отвръща с примирена въздишка:

— Много добре. Започвайте. — Той махва леко към Марко.

— Да, господине — отвръща Марко и се обръща към момичето: — Имаме няколко предварителни въпроса преди началото на практическата демонстрация. Как се казвате, госпожице?

— Силия Боуен.

Марко записва името й в тефтера си.

— А как е артистичният ви псевдоним?

— Нямам такъв.

Марко си отбелязва и този детайл.

— Къде сте се изявявали професионално?

— Никога досега не съм го правила.

При тези думи Чандреш е на път да я прекъсне, но мадам Падва го спира.

— В такъв случай при кого сте се обучавали? — пита Марко.

— При баща ми, Хектор Боуен — отговаря Силия. Млъква за момент, преди да добави: — Макар че той вероятно е по-известен като Просперо Магьосника.

Марко изпуска писалката си.

— Просперо Магьосника ли? — Чандреш смъква крака от предната седалка и се привежда напред, впил поглед в Силия, сякаш вижда напълно различен човек. — Баща ви е Просперо Магьосника?

— Беше — уточнява Силия. — Той… почина миналата година.

— Съжалявам за загубата ви, скъпа — намесва се мадам Падва. — Но кой, за бога, е Просперо Магьосника?

— Само най-великият илюзионист на своето поколение — обяснява Чандреш. — Преди години го наемах винаги когато можех да се докопам до него. Абсолютно брилянтен, напълно омагьосваше всяка публика. Никога не съм виждал някого, който да може да се сравнява с него, никога.

— Той би бил доволен, ако можеше да чуе това, господине — намесва се Силия, а очите й се отправят за секунда към завесите встрани от сцената.

— Казвал съм му го, макар че не съм го виждал от много време. Преди няколко години двамата се напихме до смърт в една кръчма и тогава той започна да обяснява как трябва да се промени обликът на театъра като цяло, как границите трябва да бъдат надхвърлени, как трябва да се измисли нещо по-изключително. Цялото това начинание със сигурност би му се харесало. Много жалко. — Той въздиша тежко и поклаща глава. — Е, започвайте тогава — добавя, обляга се назад и измерва Силия с поглед, в който се чете значителен интерес.

Марко, стиснал отново писалката в ръка, се връща към списъка си с въпроси.

— С-способна ли сте да се изявявате, без да разполагате със специална сцена?

— Да — отвръща Силия.

— Могат ли фокусите ви да се наблюдават от всички ъгли?

Силия се усмихва.

— Търсите човек, който да изнася представления сред тълпата? — обръща се тя към Чандреш.

Той кима.

— Разбирам — казва Силия.

После, с огромна лекота, все едно изобщо не е мърдала от мястото си, вдига жакета си от сцената и го кара да полети към седалките, където, вместо да падне за пореден път, дрехата се изправя в цялата си дължина и се сгъва сама. С едно мигване на окото гънките коприна се превръщат в лъскави черни пера, огромни плющящи криле и е невъзможно да се каже кога точно жакетът е престанал да бъде дреха и се е превърнал в гарван. Гарванът се извива над седалките от червено кадифе и се издига към балкона, където започва да кръжи.

— Впечатляващо — казва мадам Падва.

— Освен ако не го е скрила в онези гигантски ръкави — промърморва Чандреш.

Силия приближава към Марко.

— Може ли да ми услужите с това за момент? — сочи тя към тефтера му.

Младежът се поколебава, преди да й го подаде.

— Благодаря — казва тя и се връща в центъра на сцената.

Едва поглежда към въпросите, изписани с прецизния почерк на асистента, преди да хвърли бележника нагоре във въздуха, където той се преобръща няколко пъти и разветите му страници се превръщат в бял гълъб, разперил криле и полетял из залата. Гарванът, кацнал на балкона, изграчва към новата птица.

— Ха! — възкликва Чандреш, както заради появата на гълъба, така и заради изражението, изписало се върху лицето на асистента му.

Гълъбът се спуска към Силия и каца леко на протегнатата й напред ръка. Тя погалва крилете му и после отново го пуска да лети. Птицата се издига само на няколко сантиметра, преди крилете й отново да се превърнат в листа и тефтерът да започне да пада стремглаво надолу. Силия го улавя с една ръка и го връща на Марко, чието лице е с няколко тона по-бяло от преди.

— Благодаря — усмихва се Силия.

Младежът кима разсеяно, като отбягва погледа й и бързо се оттегля в ъгъла си.

— Чудесно, просто чудесно — отбелязва Чандреш. — Това би могло да ни свърши работа. Това определено би могло да ни свърши работа. — Той става от мястото си и тръгва между седалките, после спира и започва да кръстосва замислено пред мястото за оркестъра.

— Трябва да измислим в какво да я облечем — извиква му мадам Падва от мястото си. — Имаме само модели на официални костюми. Предполагам, че една рокля, подобна на тази, с която е в момента, би била подходяща.

— Какъв костюм ви устройва? — пита Силия.

— Трябва да се съобразяваме с цветова схема, скъпа — обяснява мадам Падва. — Или по-точно казано — с липсата на такава. Нищо, освен черно и бяло. Макар че върху теб една черна рокля би изглеждала твърде погребално.

— Разбирам — кима Силия.

Мадам Падва става и отива при Чандреш. Прошепва нещо в ухото му и той се обръща да й отговори, като за момент отмества очи от Силия.

Никой не я гледа, с изключение на Марко, докато тя стои неподвижна върху сцената и чака търпеливо. И тогава много бавно роклята й започва да се променя.

Промяната става от деколтето и се разлива надолу по цялата дължина, подобно на мастило. Зелената коприна се превръща в черна като нощта.

Марко ахва. Чандреш и мадам Падва се обръщат при този звук — точно навреме, за да видят как пълзящото черно избледнява и става снежнобяло в долната част на полата, докато не изчезнат всички следи, че роклята някога е била зелена.

— Е, това прави работата ми къде-къде по-лесна — отбелязва мадам Падва, макар да не може да прикрие задоволството в погледа си. — Но ми се струва, че косата ти е един тон по-светла за тази черно-бяла комбинация.

Силия тръсва глава и кестенявите й къдрици потъмняват и стават почти черни — лъскави и абаносови като крилете на гарвана й.

— Забележително — отбелязва Чандреш сякаш на себе си.

Силия само се усмихва.

Чандреш тръгва към сцената, изкачва стъпалата на две крачки. Оглежда роклята на Силия от всички страни.

— Може ли? — пита, преди внимателно да докосне плата.

Силия кимва. Коприната без съмнение е черна и бяла, а там, където двата цвята се преливат, е нежно сива; отделните нишки се виждат с просто око.

— Какво стана с баща ви, ако не възразявате срещу любопитството ми? — интересува се Чандреш, без да отмества вниманието си от роклята.

— Не възразявам — казва Силия. — Един от фокусите му не протече съвсем така, както го беше планирал.

— Много жалко — Чандреш отстъпва назад. — Госпожице Боуен, бихте ли се заинтересували от една уникална възможност за работа?

Той щраква с пръсти и Марко приближава с бележника си. Спира на няколко стъпки от Силия, погледът му се мести от роклята към косата й и обратно, като се задържа за доста време по средата.

Преди Силия да отговори, гарванът, все още кацнал на балкона, изграчва, любопитно наблюдаващ сцената долу.

— Момент — отвръща Силия.

Вдига ръка с деликатен жест. Гарванът отново надава грак, разперва огромните си крила, полита, набира скорост и се спуска към сцената. Приближава с голяма скорост, гмурка се надолу, лети право към Силия и докато приближава, не трепва и не се отклонява, нито забавя скоростта си. Чандреш уплашено отскача назад, почти пада върху Марко, когато птицата се удря с все сила в Силия сред силния вятър, създаден от крилата му.

И после изчезва. Не остава нито едно перо и Силия отново е облечена в черния си жакет с бухналите ръкави, закопчан върху черно-бялата рокля.

Застанала пред мястото на оркестъра, мадам Падва започва да ръкопляска.

Силия се покланя и вдига ръкавиците си от пода.

— Идеална е — Чандреш измъква пура от джоба си. — Направо идеална.

— Да, господине — съгласява се Марко зад гърба му, а тефтерът в ръката му леко потрепва.

* * *

Илюзионистите във фоайето започват да недоволстват, когато им благодарят за изгубеното време и любезно ги отпращат.