Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (10)

Истина или предизвикателство

Конкорд, Масачузетс, септември 1897 година

Петимата седят сред клоните на дъба, огрени от лъчите на следобедното слънце. Каролайн е на най-високия клон, защото винаги се изкачва най-нагоре. Най-добрата й приятелка Мили е кацнала току под нея. Братята Макензи, които целят катеричките с жълъди, са малко по-ниско от тях двете, но все пак достатъчно високо. Той винаги е на най-ниските клони. Не защото се страхува от високото, а поради мястото си в групата, когато изобщо го допускат да бъде част от нея. Да си по-малкият брат на Каролайн, е едновременно благословия и проклятие. Понякога позволяват на Бейли да се присъедини към тях, но никога не го оставят да забрави мястото си.

— Истина или предизвикателство — вика сестра му от горните клони. Не получава отговор, затова пуска един жълъд право върху главата на брат си. — Истина. Или. Предизвикателство. Бейли — повтаря тя.

Бейли почесва главата си през шапката. Може би жълъдът е отговорен за онова, което избира.

„Истина“ е примиренческият отговор, вик срещу жестоката хвърляща жълъди версия на Каролайн на играта.

„Предизвикателство“ е някак по-бунтарско. Макар и да я иронизира, поне не е страхливец. Изглежда като правилния отговор и той е доста горд от себе си, когато на Каролайн й отнема няколко мига, преди да отговори. Седи на клона си на около четири метра над главата му, клати крака и гледа към полето, докато се мъчи да формулира предизвикателството си. Братята Макензи продължават да тормозят катеричките. После Каролайн се усмихва и се изкашля, за да се изкаже.

— Предизвикателството на Бейли — казва тя, превръщайки го само в негово и ничие друго; обвързва го.

Той започва да се притеснява още преди да е изрекла в какво всъщност се състои въпросното предизвикателство. Каролайн млъква драматично, преди да продължи:

— Предизвикателството на Бейли е да влезе тайно в Нощния цирк.

Мили ахва. Братята Макензи престават да хвърлят жълъди и вдигат очи към нея, напълно забравили за катеричките. По лицето на Каролайн се разлива огромна усмивка, докато погледът й измерва брат й.

— И да донесе нещо оттам за доказателство — добавя, неспособна да сдържи триумфа в гласа си.

Предизвикателството е неизпълнимо и всички го знаят.

Бейли обръща очи към мястото, където куполите на цирка се издигат като планински върхове насред долината. През деня е напълно замрял, без никакви светлини, музика или тълпи от хора. Само група палатки на черни и бели райета на следобедното слънце. Изглежда странен и може би малко мистериозен, но не и изключителен. Не и посред бял ден. Нито пък е ужасно плашещ, мисли си Бейли.

— Ще го направя — отвръща.

Скача от своя нисък клон и тръгва през полето, без да изчаква да чуе отговорите им; не желае Каролайн да оттегли предизвикателството си. Сигурен е, че е очаквала от него да се откаже. Покрай ухото му профучава един жълъд, но нищо повече.

И по причини, които Бейли не е в състояние да обясни, той върви към цирка, въоръжен със значително количество решителност.

Изглежда по същия начин, както когато го видя за пръв път — още нямаше навършени шест години.

И тогава се беше материализирал на същото място, а сега изглежда така, сякаш никога не си е тръгвал. Сякаш просто е бил невидим в продължение на петте години, през които полето е било празно.

На шест години не му беше позволено да посети цирка. Родителите му го смятаха за твърде малък, затова можеше само да зяпа като омагьосан отдалеч към шатрите и светлините.

Беше се надявал, че циркът ще остане достатъчно дълго, за да порасне достатъчно, че да го допуснат вътре, но две седмици по-късно циркът изчезна без предупреждение и остави малкия Бейли с разбито сърце.

Ала сега се е върнал.

Пристигнал е само преди няколко дни и все още е новост. Ако беше тук от по-дълго време, Каролайн сигурно щеше да избере друго предизвикателство, но в момента циркът е събитието, за което говорят всички в града, а сестра му обича предизвикателствата й да са en vogue, в крак с модата.

Предишната вечер беше първото посещение на Бейли в цирка.

Не приличаше на нищо, което някога беше виждал. Светлините, костюмите, всичко беше толкова различно. Сякаш беше избягал от всекидневния си живот и се беше озовал в друг свят.

Беше очаквал да наблюдава шоу. Да седи на стол и да гледа.

Бързо беше разбрал грешката си.

Циркът бе нещо, което трябваше да изследва.

И той го направи възможно най-добре, макар да се чувстваше ужасно неподготвен. Не знаеше коя палатка да избере от дузината възможни, примамливите табели над всяка от тях намекваха за съдържанието им. И всеки завой, който правеше през извиващите се алеи, го водеше към още палатки, още табели, още мистерии.

Откри една палатка с акробати и остана сред тях, докато се въртяха и премятаха, а вратът го заболя да гледа нагоре. Разходи се из палатка, пълна с огледала, и видя стотици хиляди образи на Бейли да го наблюдават с разширени очи; и всеки от тях носеше същата сива шапка като неговата.

Дори храната беше невероятна. Ябълки, потопени в карамел, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, но си оставаха леки, хрупкави и сладки. Шоколадови прилепи с невероятно крехки крила. Най-вкусният сайдер, който Бейли някога беше опитвал.

Всичко беше магическо. И сякаш продължи цяла вечност. Никоя от алеите не свършваше, преливаше се в други или се извиваше обратно към двора.

Впоследствие не можа да го опише подобаващо. Успя само да кимне, когато майка му го попита дали се е забавлявал.

Не останаха толкова дълго, колкото му се искаше. Ако родителите му бяха позволили, Бейли щеше да прекара там цялата нощ, имаше още толкова много палатки за изследване. Но го подкараха обратно към къщи и го сложиха да си легне едва след няколко часа, когато го успокоиха с обещанието, че следващия уикенд ще се върне обратно, макар момчето тревожно да си спомняше колко бързо беше изчезнал циркът предишния път. Копнееше да се върне там още от мига, в който напусна очертанията му.

Сега се чуди дали не прие предизвикателството отчасти за да се озове по-скоро в цирка.

Отнема му почти десет минути да измине целия път през полето и колкото повече приближава, толкова по-големи и потискащи му се струват палатките и толкова повече се изпарява решимостта му.

Вече се опитва да измисли нещо, което да използва като доказателство, без да му се налага да влиза вътре, но стига пред вратите.

Те са почти три пъти по-високи от него, буквите отгоре, изписващи вълшебното Le Cirque des Rêves, почти не се виждат на дневната светлина — всяка е може би с размер на голяма тиква. Извивките от ковано желязо покрай тях му напомнят за ластарите на тиквите. Вратите са заключени със сложна ключалка, а над тях виси малък надпис от украсени букви:

Отваряме с падането на нощта,

затваряме с пукването на зората.

Отдолу с прости букви е изписано:

Нарушителите ще бъдат обезкървени.

Бейли няма представа какво означава „обезкървени“, но звученето на думата не му харесва. На дневна светлина циркът е странен, прекалено тих. Няма музика, няма шум. Само чуруликането на птичките наблизо и шумоленето на листата на дърветата. Бейли има чувството, че вътре няма никого — сякаш цялото място е изоставено. Мирише така, както и през нощта, но по-слабо — на карамел, пуканки и дим от огньовете.

Момчето хвърля поглед обратно през полето. Останалите продължават да стоят на дървото, макар че отдалеч изглеждат съвсем малки. Без съмнение го наблюдават, затова решава да заобиколи от другата страна на оградата. Вече не е напълно сигурен, че иска да го направи, а ако го стори, не желае да бъде наблюдаван.

По-голямата част от оградата граничи с краищата на палатките, така че наистина няма откъде да се влезе, освен през портите. Бейли продължава да върви.

Няколко минути след като загубва от поглед дървото, открива една част от оградата, която опира в малка алея покрай стената на една от палатките. Мястото е достатъчно добро да се опита да се промъкне през него.

Бейли открива, че всъщност много иска да влезе вътре. Не само заради предизвикателството, но и защото е любопитен. Ужасно, безнадеждно любопитен. А зад доказването си пред Каролайн и тайфата, зад любопитството, го гложди нуждата да се върне.

Железните решетки са дебели и гладки, дори без да е опитал, знае, че няма да успее да се изкатери по тях. Освен че няма къде да стъпи, върховете на решетките са извити навън като остриета на пики. Не са особено страшни, но определено не изглеждат гостоприемни.

Ала оградата очевидно не е строена със специалната цел да държи едно десетгодишно момче отвън, защото, макар решетките да са стабилни, те са разположени почти на трийсет сантиметра една от друга. А Бейли, както е дребен, може сравнително лесно да се промуши между тях.

Поколебава се само за миг, но знае, че по-късно ще се мрази, ако поне не опита, без значение какво ще се случи след това.

Мислеше си, че чувството ще е по-различно — както през нощта, но докато се провира през решетката на оградата и застава на алеята между палатките, се чувства точно по същия начин, както отвън. Ако магията продължава да е там и през деня, той не може да я усети.

И циркът наистина изглежда изоставен, не се виждат никакви работници или артисти.

Вътре е още по-тихо; не чува птичките. Листата, които са шумолели в краката му навън, не са го последвали от другата страна, въпреки че има достатъчно място, за да ги довее бризът през решетките.

Бейли се чуди накъде да поеме и какво би могло да се сметне за доказателство, че е изпълнил предизвикателството. Не вижда какво може да вземе, само гола земя и гладките стени на палатките. На светлината изглеждат удивително стари и износени, и той се чуди от колко време пътува този цирк и накъде поема, когато си тръгва от градчето. Трябва да го превозва някакъв специален цирков влак, но пък на близката гара не се виждат никакви влакове, а и доколкото може да каже, никой никога не е виждал подобен влак да пристига и да потегля.

В края на алеята Бейли завива надясно и се озовава сред редица палатки, всяка от които има вход със закачена табела над него. На едната пише: „ПОЛЕТИ НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО“; на друга — „НЕБЕСНИ ЕНИГМИ“. Бейли притаява дъх, когато минава покрай палатката със „СТРАШНИ ЗВЕРОВЕ И СТРАННИ СЪЗДАНИЯ“, но отвътре не се чува никакъв звук. Не открива нищо, което да вземе със себе си, а не желае да открадне някоя табела. Единственото, което се вижда с просто око, са парчета хартия и някоя и друга стъпкана пуканка.

Следобедното слънце хвърля дълги сенки над палатките, простира се над сухата земя. На някои места тревата е боядисана или поръсена със ситен бял прах, на други — с черен. Бейли ясно вижда кафявата пръст отдолу, изровена от множеството минали крака. Докато завива зад следващия ъгъл, се чуди дали я боядисват всяка вечер, и понеже гледа надолу, едва не се сблъсква с едно момиче.

Тя стои по средата на пътеката между палатките — просто си стои, сякаш го чака. Изглежда приблизително на същата възраст като него и е облечена в нещо, което може да бъде наречено единствено костюм, защото това със сигурност не са нормални дрехи. Бели ботушки с множество копчета, бели чорапи, бели ръкавици, бяла рокля, ушита от всевъзможни парчета плат — дантела, коприна и памук, събрани в едно, а над роклята има късо жакетче във войнишки стил. Всеки сантиметър от врата й надолу е покрит в бяло, което прави червената й коса направо шокираща.

— Не трябва да си тук — казва кротко червенокосото момиче. Не звучи разстроена, нито дори изненадана. Бейли на няколко пъти примигва срещу нея, преди да успее да отвърне.

— Аз… ъ-ъ-ъ, знам — казва и му се струва, че е произнесъл най-тъпата реплика на света, но момичето само го гледа. — Съжалявам — добавя той и думата му звучи още по-глупаво.

— Вероятно трябва да си тръгнеш, преди някой друг да те е видял. — Момичето хвърля поглед през рамо, но Бейли не може да каже какво точно очаква да види непознатата. — От коя страна влезе?

— Отзад, ъ-ъ… — Бейли се извръща, но не може да каже откъде е дошъл, алеята преминава в самата себе си, а той не вижда никакви табели, за да знае откъде е минал. — Не съм сигурен — добавя.

— Няма нищо, ела с мен. — Момичето го хваща със своята облечена в бяла ръкавица длан и го задърпва надолу по една алея. Докато вървят през палатките, не казва нищо друго. Стигат до един ъгъл, непознатата го кара да спре и двамата остават неподвижни в продължение на минута. Когато отваря уста да попита какво чакат, момичето просто допира пръсти до устните си, за да му направи знак да мълчи, а няколко секунди по-късно продължават напред.

— Можеш ли да се провреш между решетките?

Бейли кимва. Момичето рязко завива по една алея, която той дори не е забелязал, и ето че отново е срещу оградата, зад която се шири полето.

— Излез оттук — казва му момичето. — Няма да имаш проблеми.

Тя помага на Бейли да се провре между решетките, които сякаш са се стеснили в тази част на оградата. Той се озовава от външната страна и се обръща, за да застане с лице срещу непознатата.

— Благодаря ти — казва.

Не може да измисли нищо друго.

— Моля — отвръща момичето. — Но трябва да внимаваш повече. Не бива да влизаш тук през деня. Смята се за нахлуване в чужд имот.

— Знам, съжалявам — кимва Бейли. — Какво означава „обезкървен“?

Момичето се усмихва.

— Означава да ти източат всичката кръв. Но не мисля, че в действителност го правят.

Тя се обръща и потегля надолу по алеята.

— Чакай! — вика й Бейли, макар да не знае какво иска от нея.

Момичето се връща при оградата. Не казва нищо, само чака да чуе какво има да й казва.

— Аз… Трябва да отнеса нещо със себе си — обяснява той и веднага щом изрича тези думи, съжалява.

Челото на момичето се смръщва, докато очите му го гледат втренчено през решетките.

— Да отнесеш нещо със себе си? — повтаря тя.

— Да. — Бейли вперва поглед в очуканите си кафяви обувки, после в белите й ботушки от другата страна на оградата. — Беше предизвикателство — добавя с надеждата, че тя ще го разбере.

Момичето се усмихва. Прехапва долната си устна за секунда и се замисля, после сваля едната си ръкавица и му я подава през решетките. Бейли се колебае.

— Няма нищо, вземи я — казва непознатата. — Имам цяла кутия.

Бейли поема бялата ръкавица и я пъха в джоба си.

— Благодаря ти.

— Няма защо, Бейли — отвръща момичето.

Този път, когато се обръща да си върви, той не казва нищо и непознатата изчезва зад ъгъла на една раирана палатка. Бейли остава на мястото си още дълго време, преди да прекоси обратно полето. Стига до дъба, а в клоните му няма никого; само на земята се вижда голяма купчина жълъди, а слънцето клони към залез.

Чак към средата на пътя си към къщи Бейли осъзнава, че никога не е споменавал името си пред момичето.