Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (32)

Предсказване на бъдещето

Конкорд, Масачузетс, октомври, 1902 година

Бейли продължава обиколката си из цирка и се озовава обратно в двора. Спира за малко да се полюбува на искрящия огън, после отива при един амбулантен търговец, за да си купи торбичка с шоколадови бонбони, с които да компенсира почти недокоснатата си вечеря. Бонбоните имат форма на мишки с ушички от бадеми и опашки от сладък корен. Бейли веднага изяжда два, а останалите пъха в джоба на палтото си с надеждата, че няма да се разтопят.

Избира да поеме по една алея, тръгваща от огъня и извиваща се в посока, различна от онази, от която е дошъл. Подминава няколко палатки с интересни табели, но не се изкушава да влезе, продължава да е под въздействието на изпълнението на илюзионистката. Алеята завива отново и той се озовава пред по-малка палатка, на която е закачена красиво украсена табела:

Предсказване на бъдещето!

Тази част успява да прочете с лекота, но останалото е изписано с такива сложни заврънкулки, че трябва да отиде съвсем близо, за да ги разшифрова:

Разберете съдбата си и най-тъмните си желания!

Бейли се оглежда наоколо. За момент не се вижда жива душа и го обзема чувството, че циркът изглежда така, както преди години, когато се беше промушил през оградата посред бял ден; сякаш е съвсем празен, с изключение на момчето и на нещата (и хората), които винаги са били тук.

Докато влиза в палатката, в ушите му кънти несекващият спор за бъдещето му.

Бейли се озовава в стая, напомняща за салона на баба му, само дето тук миризмата на лавандула е по-слаба. Има столове, но всичките са празни. Един блестящ полилей привлича вниманието му за момент, после забелязва завесата.

Направена е от висулки с блестящи мъниста. Бейли никога не е виждал нещо подобно. Завесата проблясва на светлината и той не е напълно сигурен дали трябва да мине през нея, или да изчака за някакъв знак. Оглежда се за указания, само че не открива нищо. Стои объркан в празния вестибюл, после иззад завесата се разнася глас:

— Влез, моля.

Женски глас, тих, но звучащ така, сякаш притежателката му стои точно до него, макар Бейли да е напълно сигурен, че идва от съседната стая.

Той колебливо протяга ръка да докосне хладните гладки мъниста и установява, че дланта му с лекота се плъзва между тях и те се разделят, подобно на вода или избуяла трева. Мънистата потракват, когато висулките се удрят една в друга и звукът, проехтял в тъмното пространство, звучи като ромолене на дъжд.

Стаята, в която се намира в момента, е много по-различна от бабиния му салон. Пълна е със свещи, а в средата се вижда маса, от едната й страна има стол, а от другата седи жена, облечена в черно, с дълъг прозрачен воал пред лицето. На масата забелязва тесте карти и голямо стъклено кълбо.

— Моля, седни, млади човече — кани го жената.

Бейли пристъпва напред и сяда на празния стол. Той е изненадващо удобен, не като твърдите столове на баба му, макар на външен вид много да прилича на тях. Едва сега на момчето му хрумва, че с изключение на червенокосото момиче не е чувал друг човек от цирка да говори. Илюзионистката бе мълчала по време на цялото си представление, макар тогава това да не му беше направило впечатление.

— Страхувам се, че ще трябва да платиш, преди да започнем — казва гадателката.

Бейли изпитва облекчение, че разполага с допълнително джобни за непредвидени разходи.

— Колко?

— Колкото смяташ, че струва надзъртането в бъдещето ти — отвръща гледачката.

За момент Бейли се спира, за да обмисли хубавичко предложението. Странно е, но е честно. Той изважда достатъчно пари от джоба си и ги поставя на масата. Жената не ги взема, а махва с ръка над тях и те изчезват.

— Какво искаш да узнаеш?

— Какво ми предстои. Баба ми иска да отида в Харвард, но баща ми настоява да остана и да се заема с фермата.

— А ти какво искаш?

— Не знам.

В отговор гледачката се засмива, но смехът й е приятелски и предразполага Бейли — сякаш той разговаря с най-обикновен човек, а не с някого, обгърнат от мистериозност и магия.

— В това няма нищо лошо. Можем да видим какво имат да казват картите по въпроса.

Гледачката взема тестето и го разбърква, прехвърля картите от едната си ръка в другата. Те падат на вълни една върху друга. После с едно плавно движение жената ги разпръсква по повърхността на масата, оформя дъга от еднаквите им черно-бели гърбове.

— Избери си една карта. Не бързай. Това ще е твоята карта, онази, която ще представлява теб самия.

Бейли поглежда към картите и смръщва вежди. Всичките му изглеждат еднакви. Някои са по-широки от другите, не толкова равно подредени. Той плъзва поглед от единия край до другия, после обратно, и една карта привлича вниманието му. По-скрита е от останалите, покрита е почти изцяло от картата преди нея. Вижда се само крайчецът й. Бейли посяга, но се поколебава точно преди пръстите му да докоснат въпросната карта.

— Мога ли да я пипна?

Чувства се по същия начин, както когато му позволиха за първи път да подреди най-хубавите чинии на масата — сякаш наистина не би трябвало да му позволяват да докосва подобни неща. Усещането е примесено със страх да не счупи нещо.

Но гледачката кимва, Бейли слага пръст върху картата и я измъква от дъгата. Сега тя стои самотна върху масата.

— Можеш да я обърнеш — казва гледачката и Бейли го прави.

Лицето й не е като на останалите карти, с които е свикнал — върху него няма купи, спатии, кари и пики. Вместо това се виждат картинки в черно, бяло и нюанси на сивото.

Картинката изобразява рицар на кон — сякаш излязъл от приказките. Конят е бял, а ризницата и оръжието на рицаря — сиви. На фона отзад се виждат тъмни облаци. Конят е застинал в галоп, рицарят се е привел напред на седлото и е измъкнал меча си, сякаш лети към велика битка. Бейли гледа втренчено, чуди се къде ли отива рицарят и какво е значението на картата. Cavalier d’Epées — пише с разкошни букви в долната част на картата.

— Това аз ли трябва да съм? — пита Бейли.

Жената се усмихва, докато събира останалите карти и ги подрежда в равна купчинка.

— Тази карта ще те представлява по време на гледането. Може да означава движение или пътуване. Картите невинаги означават едно и също нещо, променят значението си в зависимост от човека.

— В такъв случай гадаенето сигурно е много трудна работа.

Жената отново се засмива.

— Понякога — признава. — Ще опитаме ли, въпреки това?

Бейли кимва и тя отново разбърква тестето, после разделя картите на три купчини и ги поставя пред него, над картата с рицаря.

— Посочи купчината, към която се усещаш най-силно привлечен — нарежда му тя.

Бейли оглежда всички карти. Едната купчина е по-неравна, другата е по-голяма от останалите две. Очите му продължават да се връщат към дясната купчина.

— Тази — казва и макар да е само предположение, му се струва, че е направил верния избор.

Гледачката кима и смесва трите купчини, като оставя избраната от Бейли най-отгоре. Започва да обръща картите една по една в сложна последователност, някои се застъпват, други са в редица, докато на масата се озовават около дванайсет карти. Лицата на всичките са черно-бели, както лицето на картата с рицаря. Някои картинки са по-опростени, други — по-сложни. Много от тях представят хора в различна обстановка, няколко изобразяват животни, а други няколко — чаши или монети. Има и още мечове. Кристалното кълбо отстрани улавя отражението им и го разтегля.

Известно време гледачката просто гледа картите и Бейли започва да се пита дали жената не чака да й кажат нещо. Струва му се, че се усмихва, но се опитва да го скрие.

— Това е интересно. — Тя докосва една карта с жена с разкошна роба, хванала везни в ръка, и втора, която Бейли не може да види добре, но му се струва, че на нея е нарисуван порутен замък.

— Кое е интересно? — пита той, все още объркан от процедурата. Не познава никакви жени с превръзки през очите, не е посещавал никакви порутени замъци. Дори не е сигурен, че в Нова Англия има такива.

— Предстои ти пътуване — обяснява гледачката. — Виждам много движение. И много отговорности. — Бута една карта, обръща друга и леко смръщва чело, макар на Бейли да продължава да му се струва, че тя се опитва да прикрие усмивката си. Вече му е по-лесно да вижда изражението й през воала, тъй като очите му свикват със светлината на свещите. — Част си от поредица от събития, макар че може би в съответния момент няма да разбираш как действията ти могат да се отразят върху крайния изход.

— Ще направя нещо важно, но първо трябва да отида някъде, така ли? — пита Бейли. Не е очаквал, че гадаенето е толкова неясно. Частта с пътуването обаче, изглежда, ще бъде, за да достави удоволствие на баба си, макар че Кеймбридж не е много далеч.

Гледачката не отвръща веднага. Вместо това обръща друга карта. Този път не скрива усмивката си:

— Търсиш Попет.

— Какво е „попет“?

Гледачката не отговаря, вместо това вдига поглед от картите и любопитно го поглежда.

Бейли усеща как очите й го поглъщат целия — движат се от лицето към шала му и оттам — към шапката му. Той се намества сконфузено на стола си.

— Бейли ли се казваш?

Кръвта се отдръпва от страните на момчето и цялата му нервност и напрегнатост от по-рано се връщат с пълна сила. Трябва да преглътне, преди да събере сили да отвърне шепнешком:

— Да? — Звучи като въпрос, макар да не е напълно сигурен, че това точно е името му.

Гледачката му се усмихва — лъчезарна усмивка, която го кара да разбере, че тя всъщност не е толкова стара, за колкото я е мислел. Може би е само с няколко години по-голяма от него.

— Интересно — повтаря тя. Ще му се да използва друга дума. — Имаме обща позната, Бейли. — Тя поглежда надолу към картите. — Според мен тази вечер си тук, за да я търсиш. Макар да съм трогната, че си решил да посетиш и моята палатка.

Бейли примигва насреща й, опитва се да асимилира всичко чуто до момента, и се чуди откъде, за бога, тази жена може да знае истинската причина за присъствието му в цирка, след като не е казал на никого, и дори се опитва да не го признае и пред самия себе си.

— Познаваш червенокосото момиче? — пита, неспособен да повярва напълно, че гледачката има предвид именно това.

Но тя кима:

— Познавам нея и брат й, откакто са се родили. Тя е много специална и има прекрасна коса.

— Още… още ли е тук? — иска да знае Бейли. — Срещнах я само веднъж, предишния път, когато циркът беше в града ни.

— Тук е — отвръща гледачката. Разбърква още малко картите върху масата, докосва една, после друга, макар че момчето вече не обръща никакво внимание. — Ще я видиш отново, Бейли. Няма никакво съмнение.

Той овладява импулса си да я попита кога, вместо това изчаква да види дали има да добави още нещо за картите. Гледачката премества една тук, друга — там. Взема картата с рицаря и я поставя върху картата с рушащия се замък.

— Харесваш ли цирка, Бейли? — пита тя и отново вдига поглед към него.

— Не прилича на никое друго място, на което съм ходил — признава момчето. — Не че съм бил на много места — бърза да добави. — Но мисля, че циркът е прекрасен. Много го харесвам.

— Това ще помогне.

— Ще помогне за какво? — пита Бейли, но гледачката не отговаря. Вместо това обръща нова карта от тестето, слага я върху картата с рицаря. На картинката е нарисувана жена, която излива вода в езеро. Над главата й блести ярка звезда.

Все още е трудно да се разчете изражението й иззад воала, но Бейли е сигурен, че гледачката се мръщи на картата, докато я поставя върху масата, макар че, когато отново поглежда към него, мръщенето е изчезнало.

— Всичко ще е наред — обещава тя. — Може да ти се наложи да вземаш решения, има и някои изненади в запас. Понякога животът ни отвежда на неочаквани места. Бъдещето никога не е гравирано върху камък, запомни това.

— Ще го запомня — отвръща Бейли.

Струва му се, че гледачката е малко тъжна, когато започва да събира картите си от масата и да ги подрежда обратно в равно тесте. Оставя рицаря за накрая, слага го най-отгоре.

— Благодаря — казва Бейли. Не е получил ясния отговор за бъдещето си, на който се е надявал, но въпросът по някакъв начин вече не му се струва толкова тежък и сложен. Чуди се дали да си тръгне, не е сигурен какъв точно е етикетът, когато си на посещение при гледачка.

— Няма защо, Бейли — отвръща гледачката. — За мен беше истинско удоволствие да ти гледам.

Той бръква в джоба си, изважда торбичката с шоколадови мишки и й предлага.

— Искате ли една мишка? — И преди да се е скастрил здраво наум, задето е постъпил толкова глупаво, гледачката се усмихва, макар за момент в усмивката й да проблясва тъга.

— Да, благодаря. — Тя дръпва една мишка за опашката от сладък корен. Слага я върху кристалното кълбо. — Тези са едни от любимите ми — признава. — Благодаря ти, Бейли. Наслаждавай се на остатъка от времето си в цирка.

— Непременно — отвръща момчето. Става и приближава до завесата от мъниста. Посяга да я раздели на две, но внезапно спира и се обръща назад: — Как се казвате?

— Знаеш ли, не съм сигурна, че някой от предишните ми клиенти ми е задавал този въпрос. Името ми е Изобел.

— Беше ми приятно, Изобел.

— И на мен, Бейли. Може би ще поискаш да тръгнеш по пътеката вдясно, когато излезеш оттук — добавя тя.

Момчето кимва и се обръща, после преминава през завесата във все така празния вестибюл. Този път, докато се успокояват, мънистата не са толкова шумни. Когато замлъкват напълно, всичко е неподвижно и меко, сякаш зад тях няма друга стая, в която седи гледачка.

Бейли усеща странна лекота в душата си. Сякаш е по-близо до земята, но в същото време е станал по-висок. Излиза от палатката, а мислите му за бъдещето вече не тежат на раменете му. Той поема по дясната алея, виеща се между раираните палатки.