Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (30)

Тиктакането на часовника

Виена, януари, 1894 година

Офисът е голям, но изглежда по-малък поради количеството вещи в него. Макар преобладаващата част от стените да са изработени от матирано стъкло, то е скрито зад шкафове и полици. Чертожната маса до прозорците е зарината под стриктно подредения хаос от хартии, диаграми и скици. Мъжът с очилата, настанил се зад нея, е почти невидим, слял се със заобикалящата го среда. Звукът от шарещия по хартията молив е също толкова методичен и прецизен, колкото тиктакането на часовника в ъгъла.

На вратата от матирано стъкло се почуква и драскането на молива престава, въпреки че тиктакащият часовник не се повлиява от това.

— Някаква госпожица Бърджис иска да ви види, господине — извиква един асистент през отворената врата. — Казва да не ви безпокоя, ако сте зает.

— Изобщо не ме притеснява — отвръща господин Барис, оставя молива и се надига от мястото си. — Моля ви, поканете я да влезе.

Асистентът се отдалечава от прага и на негово място се появява млада жена в стилна рокля, гарнирана с дантела.

— Здравей, Итън — поздравява го Тара Бърджис. — Извинявам се, че се появявам без предупреждение.

— Няма нужда от извинения, скъпа Тара. Изглеждаш прелестна, както винаги — отвръща господин Барис и я целува по двете страни.

— А ти не си остарял нито с ден — многозначително казва Тара. Усмивката му помръква и той отмества поглед встрани, после отива да затвори вратата зад гърба й.

— Какво те води във Виена? И къде е сестра ти? Толкова рядко ви виждам разделени.

— Лейни е в Дъблин, с цирка — Тара насочва вниманието си към съдържанието на офиса. — Аз… Аз не бях в настроение, затова реших да попътувам малко сама. Посещението при живеещи надалеч приятели, ми се стори подходящо начало. Щях да ти пратя телеграма, но всичко стана малко спонтанно. А и не бях напълно сигурна, че ще съм добре дошла.

— Ти винаги си добре дошла, Тара — уверява я господин Барис. Предлага й стол, но тя не забелязва жеста му, разхожда се сред масите, отрупани с подробни макети на сгради, спира тук-там, за да разгледа по-подробно някой детайл: арка на врата, спирала на стълбище.

— Мисля, че в случаи като нашия е трудно да се види разликата между стари приятели и бизнес съдружници — отбелязва гостенката. — Дали сме от хората, които водят любезни разговори, с цел да скрият някоя обща тайна, или сме нещо повече от това. Този тук е прекрасен — добавя и спира пред макет на сложно изработена отворена колона с часовник, разположен в центъра.

— Благодаря — казва господин Барис. — Още е далеч от крайния вариант. Трябва да изпратя завършените планове на Фридрих, за да започне с работата по часовника. Предполагам, че когато бъде направен в реални размери, ще бъде много по-впечатляващ.

— Имаш ли тук някъде плановете на цирка? — Тара оглежда закачените по стените диаграми.

— Не, всъщност нямам. Оставих ги в Лондон, при Марко. Възнамерявах да запазя копия в архива си, но явно съм забравил.

— А да си забравил да запазиш копия, от който и да е друг твой проект? — Тара прокарва пръст по цялата дължина на шкафовете с дълги тънки полици, всяка отрупана с внимателно подредени книжа.

— Не — отвръща господин Барис.

— Не… Не намираш ли това за странно?

— Не. А на теб странно ли ти се струва?

— Много от нещата в цирка ми изглеждат странни — отвръща Тара, докато пръстите й си играят с дантелата на маншета й.

Господин Барис сяда зад бюрото си и се обляга назад.

— Няма ли най-после да обсъдим за какво си дошла, вместо да танцуваме около него? Никога не съм бил особено добър танцьор.

— От сигурен източник знам, че това не е вярно — възразява Тара и се настанява върху отсрещния стол, въпреки че погледът й продължава да шари из стаята. — Но ще е хубаво да сме директни за разнообразие; понякога се чудя дали някой от нас си спомня как става това. Защо напусна Лондон?

— Предполагам, че си тръгнах по същата причина, поради която двете със сестра ти пътувате толкова често — обяснява господин Барис. — Твърде много станаха любопитните погледи и многозначителните комплименти. Съмнявам се дали някой е разбрал, че денят, в който косата ми спря да оредява, е същият, в който се състоя откриването на цирка, но след време започнаха да забелязват. Докато нашата танте Падва може би просто остарява добре, а всичко свързано с Чандреш се описва като ексцентрично, ние сме поставени под различно наблюдение, тъй като по някакъв начин се доближаваме малко повече до обичайното.

— За онези, които могат просто да изчезнат в цирка, е по-лесно — подмята Тара, забила поглед навън през прозореца. — От време на време Лейни предлага и ние да пътуваме навсякъде с него, но аз смятам, че това ще е само временно разрешение на проблема. Твърде темпераментни сме, за да е за наше добро.

— Можете просто да оставите нещата така — тихо казва господин Барис.

Тара поклаща глава.

— Колко години ще минат, докато стане ясно, че смяната на градовете вече не върши работа? Какво е решението след това? Смяна на имената? Аз… Не ми харесва да съм принудена да мамя хората.

— Не знам — признава господин Барис.

— В цирка става нещо много повече, отколкото ни е известно, в това съм напълно сигурна — въздиша Тара. — Опитах се да поговоря с Чандреш, но двамата все едно разговаряхме на различни езици. Не ми харесва да седя и да бездействам, когато е очевидно, че нещо не е наред. Чувствам се… не точно като хваната в капан, но нещо подобно, и не знам какво да правя.

— И търсиш отговори — обобщава господин Барис.

— Не знам какво търся. — За момент лицето на Тара се сгърчва, сякаш ще избухне в сълзи, но после тя се овладява. — Итън, имаш ли понякога чувството, че през цялото време живееш в някакъв сън?

— Не, не мога да кажа, че е така.

— На мен ми е трудно да направя разлика между сън и действителност — признава гостенката и отново подръпва дантелата на маншетите си. — Не ми харесва да съм на тъмно. И не съм особено склонна да вярвам в невъзможното.

Преди да отвърне, господин Барис сваля очилата си, избърсва стъклата им, задържа ги вдигнати към светлината, за да провери дали не са останали мръсни петна по тях.

— Видял съм твърде много неща, които навремето бих определил като невъзможни или невероятни. Откривам, че вече не разполагам с точно определени параметри. Избрал съм да си върша работата възможно най-добре според собствените си възможности и да оставя другите да си вършат своята.

Той дръпва едно чекмедже на бюрото и след момент изважда отвътре визитка, върху която е написано едно-единствено име. Макар че е обърнато с главата надолу, Тара лесно различава ако не друго, то поне две букви: „А“ и „Х“. Господин Барис взема молив и написва под напечатаното име един адрес в Лондон.

— Не мисля, че през онази първа вечер някой от нас е знаел в какво точно се забърква — казва той. — Ако настояваш да се заровиш още по-дълбоко в нещата, мисля, че този човек е вероятно единственият в състояние да ти помогне, макар да не мога да гарантирам, че ще е много отзивчив.

Господин Барис плъзва визитката по плота на бюрото. Тара я разглежда внимателно, преди да я пъхне в чантата си, сякаш не е напълно сигурна дали е реална.

— Благодаря ти, Итън — казва, без да поглежда към него. — Благодарна съм ти, наистина.

— Няма защо, скъпа моя. Аз… Надявам се, че ще намериш каквото търсиш.

Тара само кимва разсеяно и после двамата се впускат в незначителни разговори, докато часовникът тиктака и отброява следобедните часове, а светлината зад матираните стъкла на прозорците помръква значително. Въпреки че я кани на вечеря, тя отклонява любезно поканата и си тръгва.

Господин Барис се връща отново към хармонията на чертожната си маса, драскащия молив и тиктакащия часовник.