Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (31)

Чадърът на магьосника

Прага, март, 1894 година

Тази вечер надписът, закачен на портите на Le Cirque des Rêves, е голям. Виси на сплетена кордела, увиваща се около решетките точно над ключалката. Буквите са достатъчно големи, за да бъдат прочетени отдалеч, но въпреки това хората застават точно пред тях, за да ги видят.

„Затворено поради лошото време“ се съобщава с модерно изписани букви, заобиколени от игриво нарисувани сиви облаци.

Хората четат надписа, понякога го препрочитат, после поглеждат към залязващото слънце и ясното виолетово небе, и се почесват по главите. Стоят наоколо и чакат да видят дали надписът няма да бъде махнат и циркът — отворен. Само че вътре не се мярка жива душа и по някое време малката тълпа се разпръсква, за да потърси алтернативни забавления за вечерта.

Час по-късно се започва. Дъждът се излива като из ведро, вятърът издува покривите на раираните палатки. Надписът на портите танцува на вятъра, мокър и блестящ.

* * *

В другия край на цирка, на едно място в оградата, което не прилича на порта, но въпреки това се отваря, се появява Силия Боуен. Тя излиза от сенките на палатките, потънали в мрак, и застава под дъжда, после с мъка отваря чадъра си. Чадърът е голям, с масивна извита дръжка и щом Силия го отваря, той й предлага достатъчно добра защита от дъжда. Но долната част на роклята й с цвят на вино бързо прогизва от влагата и изглежда почти черна.

Тя стига незабелязано до града, въпреки че в подобен порой едва ли ще привлече вниманието на много хора. Разминава се само с шепа пешеходци по калдъръмените улици, но всеки е скрит под чадъра си.

Силия спира пред ярко осветено кафене, пълно с посетители, въпреки лошото време. Тя добавя чадъра си към колекцията на стойката до вратата.

Има само няколко свободни маси, но празният стол, който привлича вниманието й, се намира до камината, точно срещу Изобел. Девойката седи с чаша чай в ръка, заровила нос в някаква книга.

Силия никога не е била напълно сигурна какво да си мисли за гадателката. Въпреки че вътрешно изпитва недоверие към всеки, чието занимание е да казва на хората онова, което искат да чуят. А и понякога Изобел я гледа също като Цукико — сякаш знае повече, отколкото разкрива.

Но може би това не е необичайно за човек, чиято работа е да предсказва бъдещето на хората.

— Може ли да седна при теб? — пита Силия.

Изобел вдига очи към нея, явно е изненадана, но изненадата й бързо отстъпва място на широка усмивка.

— Разбира се — казва гадателката и слага разделител между двете страници, преди да затвори книгата и да я остави настрана. — Не мога да повярвам, че си излязла в този дъжд. Аз самата бях навън точно преди да завали и реших да изчакам да спре. Трябваше да се срещна с едни хора, но не мисля, че ще дойдат, като се има предвид какво е времето.

— Не ги обвинявам — Силия смъква мокрите си ръкавици. Леко ги изтръсква и те веднага изсъхват. — На улицата сякаш вървиш през река.

— Да не би да искаш да избегнеш партито в чест на лошото време?

— Появих се за малко, преди да изчезна; тази вечер не съм в настроение за партита. Пък и не искам да изпускам възможността да изляза от цирка, за да сменя малко атмосферата — дори и да се удавя заради това.

— И аз понякога обичам да изчезвам — уведомява я Изобел. — Да не би ти да си предизвикала дъжда, за да си вземеш една нощ почивка?

— Не, разбира се — отвръща Силия. — Но ако беше вярно, щях да съм се престарала много.

Докато говори, прогизналата й от дъжда рокля изсъхва, почти черният цвят преминава обратно в наситено виненочервено, макар да не става ясно дали причината за това е весело горящият наблизо огън, или едва доловима трансформация, извършвана от самата нея.

Силия и Изобел започват разговор за времето, за Прага и за книги, не избягват нарочно темата за цирка, но поддържат жива дистанцията от него. За момент са само две обикновени млади жени, седнали на една маса, а не гледачка на карти и илюзионистка — подобна възможност не им се предоставя много често.

Вратата на кафенето се отваря, вътре долита вятър, примесен с дъжд. Посреща го вой на недоволство от страна на клиентите и потракване на чадърите в поставката.

Една раздразнена сервитьорка спира пред масата им и Силия си поръчва ментов чай. Когато сервитьорката изчезва, Силия хвърля продължителен поглед из помещението, оглежда тълпата, сякаш търси някого, но не намира точка, върху която да се фокусира.

— Нещо не е наред ли? — пита я Изобел.

— О, не. Само слабо усещане, че ни наблюдават, но най-вероятно това е само продукт на моето въображение.

— Може някой да те е познал — допуска Изобел.

— Съмнявам се — отвръща Силия, докато продължава да оглежда заобикалящите я лица, без да открива дори един поглед, обърнат в нейната посока. — Хората виждат онова, което искат да видят. Сигурна съм, че това място е имало достатъчно необичайни клиенти, като се има предвид, че циркът е в града. Така за нас е по-лесно да се впишем в обстановката.

— Винаги съм се изненадвала, че когато не съм на работа, никой не ме разпознава — признава Изобел. — През последните няколко вечери съм предсказвала бъдещето на неколцина от присъстващите в тази стая, но никой от тях не ме е погледнал за по-дълго от секунда. Може би не изглеждам толкова мистериозна, когато не съм заобиколена от свещи и кадифе. Или пък обръщат повече внимание на картите, отколкото на мен.

— Носиш ли ги със себе си?

Изобел кимва.

— Би… би ли искала да ти предскажа бъдещето?

— Ако нямаш нищо против.

— Нито веднъж не си ме молила за това.

— Обикновено не съм в настроение да научавам каквото и да било за онова, което ме очаква — признава Силия. — Тази вечер обаче изпитвам мъничко любопитство.

Изобел се поколебава, оглежда клиентелата на кафенето — предимно бохеми, отпиващи абсент и спорещи за изкуство.

— Дори няма да забележат — прошепва Силия. — Обещавам.

Изобел отново насочва вниманието си към илюзионистката, после изважда тестето от чантата си; не черно-белите карти от цирка, а оригиналното марсилско тесте, износено и избеляло.

— Тези са прелестни — казва Силия, загледана в бързото движение на картите, щом Изобел започва да ги разбърква.

— Благодаря.

— Само че са само седемдесет и седем.

Ръката на Изобел трепва за миг, но една карта се откъсва от тестето и пада върху масата. Силия я вдига, поглежда бързо към двете чаши върху нея, преди да я върне обратно на Изобел; тя я пъха в тестето и продължава с разбъркването. Картите преминават с лекота от едната й ръка в другата.

— Една от тях е… на друго място — обяснява Изобел.

Силия не я разпитва повече.

Сервитьорката донася ментовия чай и дори не поглежда към картите, преди да се отдалечи.

— Ти ли го направи? — пита Изобел.

— Аз пренасочих вниманието й, да — отвръща Силия, след като леко подухва горещия си чай.

Няма точно това предвид, но невидимият воал, който е опънала над масата, е твърде сложен за обяснение. Както и фактът, че чувството, че някой ги наблюдава, не е изчезнало и това я притеснява.

Изобел престава да разбърква картите и слага тестето с лицето надолу.

Силия цепи картите на три, без да изчаква инструкциите на Изобел, внимателно държи върховете им, докато нарежда трите купчинки в редица.

— Коя? — пита Изобел.

Силия измерва със замислен поглед трите възможности, докато отпива от чая си. След момент посочва към средната купчина. Изобел отново събира тестето, като поставя посочената купчинка най-отгоре.

Картите, които слага върху масата, нямат непосредствена яснота за никоя от двете. Няколко чаши. Два меча. Папесата, загадъчната монахиня.

Изобел едва успява да сдържи внезапното си възклицание, когато обръща Le Bateleur върху вече обърнатите карти. Прикрива го с изкашляне. Силия, изглежда, не забелязва нищо нередно.

— Извинявай — казва Изобел, след като в продължение на един дълъг момент е гледала втренчено в картите. — Понякога ми е нужно повече време, за да разчета значението им както трябва.

— Няма за къде да бързаме — отвръща Силия.

Изобел разпръсква картите из масата, вглежда се в една, после в друга.

— Носиш много тежест върху раменете си. Тежко сърце. Неща, които си загубила. Но вървиш към промяна и откритие. Външни въздействия те тикат напред.

Изражението на Силия не разкрива нищо. Тя гледа картите, от време на време вдига поглед към Изобел, изпълнена с внимание, но и с въздържаност.

— Ти не се… бориш. Това не е точната дума за онова, което искам да кажа, но съществува конфликт с нещо невидимо, нещо тъмно, скрито от теб.

Силия само се усмихва.

Изобел слага нова карта върху масата.

— Но то скоро ще бъде разкрито — добавя.

Това привлича вниманието на Силия.

— Колко скоро?

— Картите не могат да посочат точно, но моментът е много близо. Почти веднага, бих казала.

Изобел слага още една карта. Отново двете чаши.

— Емоция — обяснява. — Дълбока емоция, но ти си само на брега, близо до нея, все още на повърхността, докато тя чака да те погълне.

— Интересно.

— Не мога ясно да определя дали е добра, или лоша, но е… много наситена. — Изобел размества картите по масата, Магьосника и Папесата, заобиколени от жезли с огнени върхове и водни чаши. Пращенето на огъня от камината се слива с трополенето на дъжда по прозорците. — Картите почти се отричат взаимно — след малко казва гледачката. — Сякаш има любов и загуба едновременно, заедно в някаква красива болка.

— Е, това звучи така, че да го очаквам с нетърпение — сухо отбелязва Силия и Изобел се усмихва, вдига очи, но не прочита нищо по изражението на илюзионистката.

— Съжалявам, че не мога да съм по-конкретна. Ако нещо ми хрумне по-късно, ще ти кажа. Понякога трябва да размишлявам доста върху картите, преди да започнат да ми говорят. Тези тук са… не точно неясни, но комплексни, което води до обмислянето на голям брой възможности.

— Няма нужда от извинения. Не мога да кажа, че съм ужасно изненадана. Благодаря ти, много ти благодаря, че ме осветли.

После илюзионистката сменя темата, въпреки че картите остават върху масата и Изобел не прави никакво движение да ги прибере. Обсъждат далеч по-маловажни неща, докато Силия не казва, че трябва да се връща обратно в цирка.

— Поне почакай, докато дъждът понамалее малко — протестира Изобел.

— Вече загубих достатъчно от времето ти, а дъждът е само дъжд. Надявам се човекът, когото чакаш, да се появи.

— Съмнявам се, но ти благодаря. Благодаря ти също, че ми прави компания.

— Удоволствието беше мое — отвръща Силия и се надига от масата, докато си слага ръкавиците.

С лекота намира пътя си през претъпканото кафене, издърпва чадъра с тъмната дръжка от стойката край вратата и махва на Изобел за довиждане, преди да поеме обратно към цирка през проливния дъжд.

Изобел отново размества извадените карти по масата.

Това нейното не беше точно лъжа. Почти й е невъзможно да лъже, когато гледа на карти.

Но съревнованието е ясно — толкова ясно, че всичко останало е свързано с него. Както миналото, така и бъдещето.

В същото време предсказанието сякаш е повече за цирка, отколкото конкретно за Силия, но е толкова емоционално наситено, че поглъща детайлите. Изобел събира картите и разбърква отново тестето. Le Bateleur излиза отгоре и тя се намръщва на картата, преди да хвърли поглед из кафенето. Въпреки че сред посетителите има няколко мъже с цилиндри, цилиндърът, за който се оглежда, липсва.

Гледачката продължава да разбърква, докато Магьосника се оказва дълбоко заровен в тестето, после отмества картите настрана и се връща към книгата си, за да изчака дъждът да спре.

* * *

Дъждът е студен, а тротоарът е тъмен и почти пуст. Светещите прозорци очертават контурите на улиците. Не е толкова студено, колкото Силия очаква, въпреки мразовития вятър.

Самата тя не може много добре да тълкува картите таро — винаги има твърде много възможности, твърде много значения. Но веднъж щом Изобел й посочва специфичните елементи, илюзионистката е вече в състояние да види сложната емоция, скорошното разкритие. Не е сигурна какво да си мисли, макар, независимо от скептицизма си да се надява, че това означава най-сетне да разбере кой е противникът й.

Върви разсеяна, мисли за картите, но бавно осъзнава, че й е топло. Поне толкова топло, колкото до камината в кафенето. Нещо повече, дрехите й продължават да са сухи. Жакетът, ръкавиците, дори подгъвът на роклята й. Върху нея няма нито една капчица вода, макар дъждът да продължава да се сипе като из ведро, а вятърът да го разнася в различни посоки, като предизвиква представите за земна гравитация. Дъждовните капки политат нагоре и встрани от големите локви, но Силия не ги усеща. Дори по ботите й няма ни най-малка следа от влага.

Силия стига до площада и спира до високия астрономичен часовник, където изваяните апостоли се появяват както обикновено на всеки кръгъл час, независимо от времето.

Стои на пороя, без да помръдне. Дъждът се сипе толкова плътно покрай нея, че тя едва вижда на няколко крачки напред, но въпреки това остава суха и сгряна. Протяга ръка извън обсега на чадъра си и внимателно я оглежда — нито капчица! Онези, които я доближават, изведнъж сменят посоката си, преди да се ударят в ръкавицата й, отскачат встрани, сякаш Силия е заобиколена от нещо невидимо и водонепропускливо.

Едва сега тя се уверява, че чадърът, който държи, не е нейният.

— Извинете ме, госпожице Боуен — един глас надвиква дъжда и прокънтява из улицата. Глас, който разпознава още преди да се е обърнала и да е видяла Марко — мокър до кости. От периферията на цилиндъра му се стичат водни струйки. Той държи в ръка затворен черен чадър, същия като този, с който е тя в момента.

— Струва ми се, че сте взели моя чадър — казва Марко задъхано, но усмивката му твърде много наподобява озъбването на вълк, за да бъде взета за срамежлива.

Силия вдига изненадано поглед към него. В първия момент се пита какво ли прави в Прага асистентът на Чандреш, тъй като никога не го е виждала извън Лондон. После идва ред и на въпроса как е възможно точно той да притежава подобен чадър.

Пъзелът започва да се нарежда, докато го гледа объркано. Тя си спомня всяка своя среща с младия мъж, застанал насреща й в дъжда, нервността му по време на прослушването й, годините на потайни погледи и коментари, които е тълкувала като най-обикновен прикрит флирт.

И постоянното чувство, че той всъщност не е там, защото сливането му със заобикалящата го обстановка е толкова идеално, че понякога Силия напълно забравя за присъствието му в стаята.

По-рано е вземала всичко това за знак, че асистентът на Чандреш си върши добре работата, никога не се е замисляла колко измамно може да бъде подобно поведение.

Изведнъж се усеща много глупава, задето нито веднъж не е допуснала възможността той да е нейният противник.

Тогава Силия избухва в смях, весел и сърдечен; той звучи в такт с равномерното потракване на дъжда. Усмивката на Марко потрепва, докато я гледа, примигвайки, за да махне водата от очите си.

Щом се овладява, Силия прави изискан нисък реверанс. Подава му чадъра и ахва, когато дъждът я шибва в мига, в който пръстите й пускат дръжката. Марко й подава другия чадър.

— Приемете най-искрените ми извинения — казва тя, а очите й продължават да се смеят.

— Много искам да говоря с вас, ако се съгласите да ме придружите за по едно питие — признава Марко.

Цилиндърът му вече е изсъхнал, докато той напразно се опитва да скрие и двама им под чадъра. Вятърът подмята тъмните мокри къдрици на Силия и те я шибат през лицето, докато тя наблюдава изпитателно кавалера си и вижда как капчиците вода се изпаряват от миглите му.

След толкова години на неизвестност срещата й с нейния противник не е онова, което е очаквала.

Очаквала е някого, когото познава. Някого от цирка, а не извън него, пък макар и намесен в работата му.

Има толкова много въпроси, толкова много неща, които копнее да обсъди, независимо от постоянните натяквания на баща й да не се занимава с опонента си. Но в същото време се чувства изложена на показ, дава си сметка, че той винаги е знаел мястото и на двама им. Знаел е всеки път, когато е отварял вратата, за да я пусне да влезе или да приеме някоя бележка за Чандреш. Всеки път, когато очите му са я гледали така, както в момента — тези притеснителни зелени очи.

Въпреки всичко поканата е съблазнителна.

Може би щеше да я приеме, ако не бе прогизнала от дъжда.

— Разбира се. — Силия отвръща на усмивката му с усмивка. — Но някой друг път.

Малко трудно отваря чадъра си и докато го вдига над главата си, изчезва. След нея остават само капчици вода, падащи върху празния тротоар.

Останал сам в дъжда, Марко гледа към мястото, на което само допреди миг е стояла Силия, после се отдалечава в нощта.

Отражения и криви огледала

На табелата пише „Залата с огледалата“, но когато влезете вътре, установявате, че това е нещо повече от обикновено помещение.

Посрещнат сте от стени, покрити с огледала, както сте очаквали, но тези огледала са стотици, с най-различна форма и размер, всяко в различна рамка.

Докато минавате покрай едно огледало, отразяващо обувките ви, съседното ви показва само празно пространство, също като огледалата от другата страна. Не виждате шала си в някое огледало, но в следващото — да.

Зад себе си забелязвате отражението на мъж с цилиндър, въпреки че и той се появява в някои огледала, а в други — не. Когато се обръщате, не го откривате никъде в стаята, макар наоколо да има повече зрители, отколкото сте видели в огледалата.

Залата отвежда към кръгла стая. Влизате в нея и светлината става ярка. Тя струи от висока улична лампа, забита в центъра — извисяваща се желязна конструкция с фенер от матирано стъкло, по-подходяща за някой ъгъл в града, отколкото за циркова палатка.

Тук стените са изцяло покрити с огледала. Всяко е разположено така, че да е в права линия с райетата на тавана и пода.

Докато вървите към вътрешността на стаята, тя се превръща в поле от безбройни улични лампи, райетата се повтарят отново, и отново, и отново.