Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (41)

Приказки за лека нощ

Конкорд, Масачузетс, октомври, 1902 година

Бейли прекарва началото на вечерта в изследване на „Лабиринта“ в компанията на Попет и Уиджит. Главозамайваща мрежа от стаи, свързани с коридори с напълно различни една от друга врати. Стаи, които се въртят, и стаи със светещи шахматни подове. Една от тях е пълна с натрупани до тавана куфари. В друга вали сняг.

— Как е възможно това? — пита Бейли, докато разтапя снежинките, полепнали по палтото му.

В отговор Попет го замерва със снежна топка, а Уиджит просто се смее.

Докато обикалят из „Лабиринта“, момчето разказва историята за Минотавъра с такива подробности, че Бейли очаква да се натъкне на чудовището при всеки завой.

Стигат до една стая, приличаща на огромна клетка за птици, през решетките се вижда само тъмнина. Резето на вратата на пода, през която са влезли, пада веднага и тя повече не може да бъде отворена. Не се вижда никакъв друг изход.

Уиджит прекъсва разказа си, докато оглеждат всяка една от сребърните пръчки, но не откриват скрити врати или хитро замаскирани панти. Притеснението на Попет очевидно расте.

След като прекарват достатъчно дълго време хванати в капан, Бейли открива ключ, скрит в седалката на люлката по средата на стаята. Завърта го, люлката се вдига и таванът на клетката се отваря. Това им дава възможност да се изкатерят нагоре и да избягат навън в един слабо осветен храм, охраняван от сфинкс албинос.

Макар че в стените на храма има най-малко една дузина врати, Попет веднага открива онази, която ги отвежда обратно в цирка.

Тя все още има разстроен вид, но преди Бейли да успее да я попита какво не е наред, Уиджит поглежда часовника си и установява, че са закъснели за представлението си. Тримата се разбират по-късно да се срещнат отново и близнаците изчезват в тълпата.

Бейли е гледал котенцата толкова много пъти през последните няколко вечери, че на практика е запомнил триковете им наизуст, затова предпочита да се поразходи сам из цирка, докато чака приятелите си да се освободят.

Покрай пътеката, по която избира да се пошляе, не се виждат никакви врати — очевидно е само алея между палатките с безкрайни райета, осветени от мигащи лампички.

Забелязва някакво неясно петно сред редуващите се черно и бяло.

Отстрани на една от палатките открива пролука. Процеп в брезента, чиито краища са поръбени със сребърни халки, с висяща черна кордела отгоре — сякаш е трябвало да бъде прокарана през халките, за да се затвори плътно палатката. Бейли се чуди дали някой от членовете на цирка не е забравил да го стори.

Тогава забелязва табелата. Тя е с размерите на пощенска картичка и е прикрепена към черната кордела така, както се закачат пожелания към подаръци. Табелата виси свободно на няколко сантиметра от земята. Бейли я обръща. От едната й страна се вижда черно-бяла рисунка на дете в легло, покрито с пухкави възглавници и кариран юрган; леглото не е в детска стая, а е разположено под обсипано със звезди нощно небе. Обратната страна е бяла и върху нея с елегантен калиграфски почерк с черно мастило е написано:

Приказки за лека нощ

Нощни рапсодии

Антологии на паметта

Моля, влизайте внимателно и се чувствайте свободни да отворите онова, което е затворено.

Бейли не е сигурен дали всичко това се отнася точно за тази палатка, или табелката е попаднала тук от друго място. Табелите на повечето палатки са разположени на видно място и са изработени от боядисано дърво, а входовете им са ясно очертани или маркирани. Тази тук обаче изглежда така, сякаш не би трябвало да бъде намирана. Останалите посетители я подминават, докато се придвижват от единия край на цирка към другия, твърде погълнати от разговорите си, за да забележат как момчето, застанало отстрани на една палатка, разсъждава над някаква табелка с размерите на пощенска картичка.

Бейли разтваря колебливо двете свободни части от платнището. Достатъчно, за да надникне вътре и да се опита да установи дали това наистина е отделна атракция, или е задната част на палатката на акробатите, или пък е просто някакъв склад. Различава единствено няколко мигащи лампички, както и неясни очертания — вероятно на мебели. Все още не е сигурен, но разтваря по-широко брезента — колкото да влезе. Пристъпва предпазливо вътре, следвайки инструкциите върху картичката. Доста разумно, тъй като веднага се натъква на една маса, покрита с буркани, бутилки и купи, подрънкващи при допира си едни с други. Бейли спира с надеждата, че няма да събори нещо.

Стаята е дълга, с размерите на официална зала за партита — или може би само прилича на такава заради масата, която се простира по цялата дължина на палатката, въпреки че покрай нея е оставено достатъчно място, за да бъде заобиколена. Всички съдове са различни. Някои буркани са от най-обикновено стъкло, други са от гледжосана глина или матирано стъкло с орнаменти. Бутилките са за вино, уиски или парфюм. Има буркани за захар със сребърни капаци и кутии, които доста приличат на урни. Не са подредени в строго определен ред; просто са пръснати върху цялата маса. По периферията на стаята се виждат допълнително буркани и бутилки — някои са на земята, други са поставени върху кутии и високи дървени етажерки.

Единственият елемент, който съответства на рисунката върху табелката, е таванът. Той е черен и покрит с миниатюрни мигащи лампички. Ефектът е почти идентичен с този на нощното небе отвън.

Докато обикаля около масата, Бейли се чуди как да свърже всичко това с детето в леглото или пък с приказките за лека нощ.

Спомня си, че на табелката пише да се отвори затвореното. Чуди се какво ли има във всичките тези буркани. Повечето, през които се вижда, изглеждат празни. Той стига до отсрещния край на масата и взема един — малък, кръгъл, керамичен, гледжосан в черно, лъскав и с капак, завършващ с кръгла извита дръжка. Дръпва капака нагоре и надниква в буркана. Отвътре излиза тъничка струйка дим, но с изключение на това бурканът е празен. Докато наднича вътре, до носа му достига миризмата на бумтящ огън, примесена със слаб аромат на сняг и печени кестени. Обладан от любопитство, Бейли вдъхва дълбоко. Различава аромата на топло подсладено вино, захарни бонбони, мента и дим от лула. Свежият боров мирис на иглолистно дърво. Восъкът, капещ от запалени свещи. Почти усеща снега, радостната възбуда, очакването, вкуса на захарна пръчка. Главозамайващо, прекрасно и притеснително. След съвсем кратко време той затваря капака и внимателно връща буркана обратно на масата.

Оглежда бурканите и бутилките, заинтригуван, но изпълнен с колебание дали да отвори още някой. Избира един от матирано стъкло и развинтва сребристата метална капачка. Този буркан не е празен, на дъното му се вижда малко количество бял пясък. Миризмата, която се носи от него, не може да бъде сбъркана с друго — мирис на океан, хубав слънчев ден на брега. Чува шума на вълните, стелещи се по пясъка, крясъка на чайка. Долавя и нещо мистериозно, нещо фантастично. Флагът на пиратски кораб на далечния хоризонт, опашката на невидима русалка зад една вълна. Ароматът и усещането подканват към приключение, вълнуват, наситени са със соления вкус на морски бриз.

Бейли затваря буркана и ароматът и усещането избледняват, затворени обратно в стъклото с неговата шепа пясък.

Третият път избира бутилка от един рафт на стената. Чуди се дали има някаква разлика между бурканите и бутилките на масата и тези, които са пръснати наоколо, дали не са подредени по някаква неразбираема за него система.

Бутилката е висока и тънка, с коркова тапа, придържана на място от сребриста тел. Бейли измъква малко трудно тапата и тя излиза с пукот. На дъното има нещо, но той не може да каже какво е. Ароматът, който се носи от тънкото гърло, е ярък и цветен. Розов храст, отрупан с натежали от росата цветове, пръст с мирис на мъх. Обзема го чувството, че върви по градинска пътека. Чува бръмченето на пчели и мелодията на птичи песни в дърветата. Вдъхва още по-дълбоко и наред с аромата на розите усеща и мириса на други цветя: лилии, ириси и минзухари. Листата на дърветата шумолят на лекия топъл ветрец, недалеч се разнася звукът от нечии стъпки. Усещането за галеща се в краката му котка е толкова силно, че Бейли поглежда надолу в очакване да я види — но на пода на палатката няма нищо друго, освен още буркани и бутилки. Той затъква корковата тапа обратно и връща бутилката на полицата. После се чуди коя да избере.

На една от лавиците, забутана най-отзад, стои мъничко закръглено шишенце с късо гърло, затворено със стъклена запушалка. Бейли го взема внимателно. По-тежко е, отколкото е очаквал. Той маха запушалката и е объркан, защото в началото мирисът и усещанията не се променят. После долавя аромат на карамел, носещ се из свежия есенен бриз. Мирис на вълна и сладкиши го кара да се чувства така, сякаш е облечен в тежко палто и е увил топъл шал около врата си. Струва му се, че наоколо се разхождат хора с маски. Мирисът на огън се смесва с мириса на карамела. И тогава пред него нещо помръдва. Нещо сиво. Гърдите му се свиват в остра болка. Усеща, че пада. Вой на вятър или писък на момиче.

Бейли поставя уплашено запушалката на мястото й. Не иска преживяването му да свършва така, затова връща малкото странно шише на полицата и решава да избере само още едно нещо, преди да излезе да се срещне отново с Попет и Уиджит.

Този път взема една от кутиите на масата, изработена от полирано дърво и с гравиран капак. Отвътре кутията е облицована с бяла коприна. Ароматът е дълбок и лютив, Бейли усеща как около главата му се вие пушек. Топло е, парва го горещ пустинен въздух, слънцето е нажежено, пясъкът е мек и ситен. Бузите му пламват от топлината и от още нещо. По кожата му се разлива на вълни някакво галене, като от допира на коприна. Звучи непозната мелодия. Гайда или флейта. И смях, висок смях, който се смесва хармонично с музиката. Вкусът на нещо сладко, но лютиво върху езика му. Изживяването е богато и леко, ала в същото време — тайнствено и чувствено. Една ръка го докосва по рамото и Бейли подскача от изненада, изпуска капака върху кутията.

Усещането изчезва веднага. Бейли е сам под трепкащите звезди в палатката.

Това е достатъчно, мисли си той. Връща се при процепа в стената, като внимава да не бутне стоящите наблизо буркани и бутилки.

Спира да оправи табелката, висяща от корделата на входа, за да се вижда по-добре, макар че не е сигурен защо го прави. Картинката със заспалото в леглото си под звездите дете, гледащо нагоре — но е трудно да се каже дали сънищата му са спокойни, или не.

Връща се при Попет и Уиджит, чуди се дали ще се съгласят да отидат до централния площад на цирка, за да си вземат нещо за ядене.

И тогава, както си ходи, в носа го удря мирисът на карамел и Бейли установява, че вече не е особено гладен.

Момчето върви по виещите се алеи, мислите му са изцяло заети от мистериозните бутилки.

Завива за пореден път и се натъква на издигната платформа — на нея стои жена, неподвижна като статуя. Тя е различна от снежната девойка, която е виждал преди.

Кожата на жената е блестяща и бледа, дългата й черна коса е завързана с множество сребристи панделки, стелещи се по раменете й. Роклята й е бяла, покрита с нещо като виеща се черна бродерия, но когато Бейли приближава, вижда, че черните заврънкулки всъщност са думи, изписани върху плата. Достатъчно близо е, за да прочете част от написаното, и той разбира, че това са любовни писма. Думи на копнеж и желание се вият около кръста на жената и се сипят по надиплената задна част на стелещата се върху платформата пола.

Самата статуя е неподвижна, но ръката й е протегната напред. Едва сега Бейли забелязва застаналата отпред млада жена с червен шал, която подава на облечената в любовни писма статуя една червена роза.

Движението е леко, почти незабележимо, но статуята посяга да вземе розата — бавно, много, много бавно. Пръстите й се отварят и младата жена изчаква търпеливо, докато статуята ги сключи около стъблото, за да пусне цветето.

Тогава жената се покланя на статуята и изчезва сред тълпата.

Статуята продължава да държи розата. Цветът е още по-ярък на фона на черно-бялата й рокля.

Бейли все още я съзерцава, когато Попет го потупва по рамото.

— Тази ми е любимата — казва момичето и вдига поглед към статуята.

— Коя е тя? — пита Бейли.

— Има много имена, но най-често я наричат Любовницата. Доволна съм, че тази вечер някой й е дал цвете. Понякога и аз го правя. Мисля, че изглежда незавършена без цвете в ръка.

Статуята постепенно вдига розата към лицето си. Клепачите й се затварят бавно.

— Как прекара времето си? — пита го Попет, когато двамата се отдалечават към вътрешния двор.

— Открих една палатка, пълна с бутилки и такива неща, в която не бях сигурен, че мога да вляза — казва Бейли. — Беше… странна.

За негова изненада Попет избухва в смях.

— Това е палатката на Уиджит — обяснява тя. — Силия я направи за него, за да има място, където да се упражнява да съчинява истории. Той твърди, че е по-лесно да ги затваря в шишета, отколкото да ги записва. Между другото, Уидж каза, че искал да се потренира да разшифрова хората, затова можем да се срещнем с него по-късно. Така събира материали за историите си. Най-вероятно ще го открием в „Залата с огледалата“ или в „Стаята с рисунките“.

— Какво представлява „Стаята с рисунките“? — пита Бейли. Любопитството му към палатката, за която нищо не е чувал, надделява над преминалата набързо през главата му мисъл да се позаинтересува коя е Силия, тъй като не си спомня Попет някога да е споменавала името й пред него.

— Това е палатка с черни стени и кофи, пълни с тебешир, така че да може да се рисува навсякъде. Някои хора просто оставят там имената си, но други изобразяват картини. Понякога Уидж пише малки историйки, но и рисува — много е добър.

Докато обикалят из двора, Попет настоява Бейли да опита от лютивото какао, което е едновременно прекрасно затоплящо и леко болезнено. Той открива, че апетитът му се е възвърнал, затова двамата си разделят порция понички и пакетче ядлива хартия, върху която са изрисувани картинки, съответстващи на отделните вкусове.

Разхождат се из палатка, пълна с мъгла, сблъскват се със създания, направени от хартия. Виещи се бели змии със стрелкащи се черни езици, птици с въгленовочерни крила, прелитащи през гъстата мъгла.

Някаква тъмна сянка на невъзможно за идентифициране същество забързано прегазва през ботушите на Попет и изчезва от поглед.

Попет твърди, че някъде в палатката има огнедишащ хартиен дракон, и въпреки че Бейли й вярва, съзнанието му се затруднява да възприеме идеята за хартия, бълваща огън.

— Става късно — отбелязва Попет, докато обикалят из палатките. — Трябва ли вече да се прибираш у дома?

— Мога да остана още малко — отвръща той. Станал е експерт по незабелязаното промъкване вкъщи, така че с всяка следваща вечер престоят му в цирка се удължава.

В този късен час посетителите са малко и докато двамата с Попет се разхождат, Бейли забелязва, че мнозина са с червени шалове.

Различни по вид — от дебели и вълнени до нежни дантелени, — но всички в наситено червено, което изглежда още по-ярко на фона на черното и бялото.

В един момент покрай тях преминават толкова много червени петна, че не може да е случайно съвпадение. Спомня си и червения шал на младата жена с розата.

— Нещо като униформа е — обяснява Попет. — Това са rêveurs. Някои от тях следват цирка при пътуванията му. Те винаги остават до по-късно от другите зрители. Разпознават се един друг по червеното.

Бейли се опитва да зададе още въпроси за rêveurs и техните шалове, но преди да успее, приятелката му го дръпва в друга палатка и гледката, която ги посреща вътре, го кара да занемее.

Сеща се за първия сняг през зимата, за онези първи няколко часа, когато всичко е покрито с бяла пелена, меко и притихнало.

Палатката е бяла. Вътре не се вижда нищо черно, дори по стените няма райета. Блестящо, почти ослепително бяло. Покрай извитите чакълени пътечки има дървета, цветя и трева, всяко листенце е чисто бяло.

— Какво е това? — пита Бейли. Не е успял да прочете табелата на входа.

— „Ледената градина“ — отвръща Попет и го дръпва надолу по пътеката.

Тя води към отворено пространство с фонтан по средата, чиято бяла пяна се сипе на мехури над чист гравиран лед. Краищата на палатката са очертани от бледи дървета, от чиито клони се ръсят снежинки.

В палатката няма жива душа, нищо, което да наруши изключителността на картината. Бейли се втренчва в една роза наблизо и въпреки че е студена, замръзнала и бяла, когато той се навежда над нея, го лъхва едва доловим аромат. Мирис на роза, лед и захар. Напомня му за захарните цветя, които предлагат продавачите в двора.

— Да си поиграем на криеница — казва Попет и Бейли се съгласява. Момичето разкопчава палтото си и го оставя на една замръзнала пейка. Белият й костюм я прави почти невидима.

— Не е честно! — извиква момчето, докато приятелката му изчезва зад висящите клони на една върба. Момчето я следва около дърветата и артистично подрязаните храсти, през плетеницата от лози и рози, опитвайки се да зърне червената й коса.