Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (44)

Бурни морета

Дъблин, юни, 1901 година

Илюзионистката изпълнява своя поклон и изчезва пред омагьосаните очи на зрителите, а те пляскат, аплодират празния въздух. Стават от местата си и някои започват разговор с приятелите си, чудят се на един или друг трик, докато излизат през входа, появил се отново в стената на раираната палатка.

Един мъж обаче продължава да седи на мястото си във външния кръг. Очите му, скрити в хвърляната от периферията на цилиндъра му сянка, гледат съсредоточено към центъра на кръга, заеман преди малко от младата жена.

Останалите зрители са излезли навън.

Мъжът продължава да седи.

След няколко минути вратата избледнява и се слива със стената на палатката, станала отново невидима.

Погледът на мъжа не се отклонява. Очите му продължават да гледат към изчезващата врата.

Миг по-късно Силия Боуен се озовава пред него, седнала странично на стола и отпуснала ръце върху облегалката. Облечена е по същия начин, както по време на представлението — в бяла рокля, покрита от разпръснати парчета пъзел, които се свързват надолу и се губят в тъмнината покрай подгъва.

— Дошъл си да ме видиш — казва тя, неспособна да скрие задоволството в гласа си.

— Имах на разположение няколко дни — отвръща Марко. — А ти скоро не си била близо до Лондон.

— Ще бъда там през есента — напомня му Силия. — Станало е нещо като традиция.

— Не можех да чакам толкова дълго.

— И аз се радвам да те видя — нежно казва тя. Протяга ръка и оправя периферията на шапката му.

— Харесваш ли „Облачният лабиринт“? — пита Марко. Той хваща ръката й в своята, докато тя я отпуска надолу.

— Да — кимва Силия. Дъхът й спира, когато пръстите му обгръщат нейните. — Господин Барис ли си убедил да ти помогне с него?

— Да — признава Марко и прокарва палец по вътрешната страна на китката й. — Помислих си, че ще имам нужда от малко помощ, за да изчисля баланса правилно. Пък и след като имаш „Въртележката“, а двамата с теб си поделяме „Лабиринта“, сметнах, че ще е честно и аз да си имам свой собствен оригинал на господин Барис.

Силата на погледа му и на докосването му преминава през Силия като вълна и тя дръпва ръката си, преди да се е озовала под водата.

— Да не би да си дошъл да ми покажеш уменията си в областта на великите илюзии?

— Това не е включено в плановете ми за вечерта, но щом искаш…

— Ти вече ме гледа, така че ще сме квит.

— Мога да те гледам цяла нощ.

— Това и направи. Присъства на всяко едно от тазвечерните ми представления, както забелязах.

Тя става и отива в центъра на кръга, обръща се така, че роклята й да се завърти около нея.

— Мога да видя всеки стол. Това, че седиш на задния ред, не те скрива от погледа ми.

— Мислех, че изкушението да те докосна ще е прекалено голямо, ако седя отпред — отвръща Марко, изправя се и се премества в края на кръглото място за представления, точно от вътрешната страна на първата редица столове.

— Достатъчно близко ли съм за твоя фокус? — пита го Силия.

— Ако отвърна, че не си, ще се приближиш ли още? — не й остава длъжен той, неспособен да скрие усмивката си.

В отговор Силия пристъпва към него, подгъвът на роклята й докосва за кратко обувките му. Достатъчно близко е, за да може Марко да вдигне ръка и нежно да обгърне кръста й с ръка.

— Не беше нужно да ме докосваш последния път — отбелязва Силия, но не протестира.

— Мислех да опитам нещо специално.

— Да затворя ли очи? — закачливо го пита тя, но вместо да й отговори, Марко я завърта така, че да застане с гръб към него. Ръката му продължава да е на кръста й.

— Гледай — прошепва в ухото й той.

Раираните стени на палатката се втвърдяват, мекият плат се превръща в хартия. По стените се появяват думи, напечатани букви се преплитат с ръкописен текст. Силия различава части от сонети на Шекспир и фрагменти от химни, посветени на гръцки богини. Поезията изпълва палатката, покрива стените, тавана и се разстила по пода.

И тогава палатката започва да се отваря, хартията се сгъва и къса. Черните райета се простират в празното пространство, докато белите стават още по-ярки, извисяват се нагоре и се разделят като клони.

— Харесва ли ти? — пита я Марко, щом движението престава и двамата се озовават прави сред тъмна гора от леко светещи дървета, покрити със стихове.

Силия успява само да кимне.

Марко с неохота я пуска и тръгва след нея, докато тя върви сред дърветата и чете откъсите от поезия по клони и стъбла.

— Как ти идват наум такива неща? — пита го младата жена, опряла ръка на хартиената кора на едно от дърветата. Тя е топла и солидна под пръстите й, осветена отвътре, подобно на фенер.

— Във въображението си виждам най-различни образи и гледки — обяснява Марко. — В мечтите си. Представям си какво би ти харесало.

— Не мисля, че от теб се очаква да си представяш как да доставиш удоволствие на опонентката си.

— Така и не успях напълно да схвана правилата на играта, затова предпочитам да следвам инстинктите си — отвръща Марко.

— Баща ми нарочно продължава да се изказва завоалирано за правилата — признава Силия, докато двамата вървят сред дърветата. — Особено когато го питам кога и как ще се определи крайният резултат.

— Александър също не си прави труда да ми предостави тази информация.

— Надявам се, че не те тормози толкова много, колкото баща ми — мен. Макар че, разбира се, баща ми няма нищо по-добро за правене.

— В течение на годините съм го виждал само инцидентно — обяснява Марко. — Винаги е бил… дистанциран и не особено склонен да е на мое разположение, но за мен той ми е като семейство. И въпреки това не ми казва нищо.

— Завиждам ти — признава Силия. — Баща ми не спира да ми повтаря какво разочарование съм за него.

— Отказвам да повярвам, че можеш някога да разочароваш, когото и да било — отвръща Марко.

— Никога не си имал удоволствието да се срещнете.

— Ще ми кажеш ли какво всъщност се е случило с него? — пита Марко. — Много съм любопитен.

Силия въздъхва, преди да започне разказа си, и спира пред едно дърво, гравирано с думи на любов и копнеж. Не е разказвала тази история на никого, никога не й е била предоставяна възможността да я изложи пред човек, който ще я разбере.

— Баща ми винаги е бил доста амбициозен — започва тя. — Но не постигна каквото желаеше, поне не по начина, по който го беше планирал. Искаше да се отстрани от физическия свят.

— Как би могло да се случи това? — пита Марко и Силия е благодарна, че той не отхвърля веднага идеята като невъзможна. Вижда го как се опитва да намери отговор наум и търси най-добрия начин, по който да му обясни.

— Да си представим, че имам чаша с вино — казва тя. В ръката й се появява чаша с червено вино. — Благодаря ти. Ако взема това вино и го сипя в леген с вода или в езеро, или дори в океана, дали виното ще изчезне?

— Не, само ще се разтвори — отвръща Марко.

— Точно така. Баща ми откри начин да махне своята чаша. — Докато говори, чашата в ръката й избледнява, но виното остава да плува из въздуха. — Той обаче се засили направо към океана, вместо към леген или дори към по-голяма чаша. Трудно му е да се събере отново в едно цяло. Баща ми, разбира се, може да го прави, но с много усилия. Ако се беше задоволил с откриването на едно-единствено място, вероятно щеше да му е по-комфортно. Вместо това в резултат на целия процес той остана да се носи свободно из въздуха. Сега трябва да се прихваща за неща. Обитава къщата си в Ню Йорк. Театрите, в които толкова често е изнасял представления. Залепя се и за мен, когато може, въпреки че съм се научила как да го избягвам, когато искам. Той мрази това най-вече защото прилагам една от собствените му предпазни техники.

— Може ли да бъде направено? — пита Марко. — Онова, което се е опитвал да постигне? Искам да кажа, както трябва.

Силия поглежда към виното, което се рее свободно без чашата. Вдига ръка да го докосне и то потрепва, разделя се на капчици, а после те се сливат отново.

— Мисля, че да — при правилните обстоятелства. Ще е необходима базисна точка. Място, дърво, физически елемент, към който да се прикрепи човек. Нещо, което да предотврати отчитането на отделните му частици на всички страни. Подозирам, че баща ми просто е искал целият свят да функционира като негова базисна точка, но според мен въпросната точка трябваше да е по-локализирана. Да функционира като чаша, но да дава повече свобода на движение вътре в нея.

Силия отново докосва виното, бутва го към дървото, до което стои. Течността попива бавно в хартията и цялото дърво светва в пурпурно насред бялата гора.

— Манипулираш илюзиите ми — любопитно оглежда пропитото с вино дърво Марко.

— Ти ми позволяваш — отвръща Силия. — Не бях сигурна, че ще успея.

— Би ли могла да го направиш? Онова, което той се е опитвал?

За момент тя забива замислено поглед в дървото, после отвръща:

— Ако имах основателна причина, мисля, че бих могла. Но съм твърде привързана към физическия свят. Мисля, че баща ми беше започнал да усеща възрастта си, която бе по-напреднала, отколкото изглеждаше, и идеята да изгние в земята не му харесваше. Може също така да е искал сам да контролира съдбата си, но не съм сигурна в това, тъй като той не се консултира с мен, преди да предприеме опита. Остави ме да отговарям на много въпроси и да разиграя фалшивото му погребение. Което е по-лесно, отколкото може би предполагаш.

— Но той говори с теб, нали? — пита Марко.

— Да, макар и не толкова често, колкото преди. Изглежда същият; мисля, че е ехо — съзнанието му е започнало да възприема физическа форма. Но му липсва плътност и това ужасно го ядосва. Може би щеше да е в състояние да остане по-реален, ако го беше направил по различен начин. Макар самата аз да не съм сигурна, че бих искала да прекарам цяла вечност, заключена в дърво, а ти?

— Зависи от дървото — отвръща Марко.

Той се обръща към пурпурното дърво и то засиява още по-ярко, въгленово червеното преминава в сияйна огнена топлина.

Същото се случва и с околните дървета.

Щом светлината от дърветата се увеличава, наоколо става толкова ярко, че Силия трябва да затвори очи.

Почвата под краката й се размества, станала изведнъж нестабилна, но Марко слага ръка на кръста й, за да я задържи изправена.

Силия отваря отново очи и открива, че двамата стоят на кърмата на кораб насред океана.

Само че корабът е направен от книги, платната му — от хиляди застъпващи се страници, а морето е от черно мастило.

По небето са провесени миниатюрни лампички като нагъсто поставени звезди, ярки като слънца.

— Реших, че нещо по-просторно ще ни дойде добре след всичките приказки за затворени пространства — обяснява Марко.

Силия отива до края на кърмата, прокарва длани по гърбовете на книгите, оформящи перилата. Лекият бриз си играе с косата й, разпръсква миризма на прашни томове и влажно гъсто мастило.

Марко приближава и застава до нея. Тя гледа към среднощното небе, което се простира в чист хоризонт, на който не се вижда никакво парче земя.

— Красиво е — казва Силия.

Поглежда надолу към дясната му ръка, отпусната върху перилата, намръщва се, когато вижда пръстите му, по които липсват белези.

— Това ли търсиш? — пита Марко и махва с ръка. Кожата се отдръпва и разкрива белега, опасващ безименния му пръст. — От един пръстен ми е, от времето, когато бях на четиринайсет години. На пръстена пишеше нещо на латински, но не знам какво.

— „Esse quam videri“ — рецитира Силия. — „Да бъдеш, вместо да изглеждаш, че си“. Семейното мото на Боуенови. Баща ми много обичаше да го гравира по разни предмети. Не съм напълно сигурна, че е схванал изцяло иронията. Вероятно онзи пръстен е бил подобен на този.

Тя поставя дясната си ръка до неговата върху свързаните една с друга книги. Сребърният й пръстен е гравиран с нещо, което Марко винаги е възприемал като сложна плетеница, но сега вижда, че е същата фраза, изписана със завъртян почерк.

Силия завърта пръстена си, избутва го по-надолу, за да забележи Марко белега под него.

— Това е единственият белег, който не успях да премахна напълно — казва тя.

— Моят беше подобен — отвръща Марко, загледан в пръстена й, въпреки че очите му продължават да се отместват към белега. — Само че беше златен. Твоят сигурно е направен от нещо, принадлежало на Александър?

Силия кимва.

— Бях на шест. Пръстенът беше изчистен и сребърен. За пръв път срещах някого, който можеше да прави същите неща като баща ми, макар да се различаваше много от татко. Каза ми, че съм ангел. Беше най-хубавото нещо, което някой някога ми беше казвал.

— Това е подценяване — възразява Марко и слага ръката си върху нейната.

Внезапен вятър издува платната от хартия. Страниците трептят, а мастилената повърхност се накъдря от вълнички.

— Ти го направи — казва Марко.

— Без да искам — отвръща Силия, но не отдръпва ръката си.

— Нямам нищо против. — Марко вплита пръсти в нейните. — Както знаеш, аз самият също го умея.

Вятърът се усилва, запраща вълните от черно мастило към тялото на кораба. От платната политат страници и падат надолу с въртене, подобно на капещи листа. Корабът започва да се накланя и Силия едва не загубва равновесие, но Марко обгръща ръце около кръста й, за да я задържи, докато тя се смее.

— Това е доста впечатляващо, господин илюзионист — казва Силия.

— Наричай ме по име. — Никога не е изговаряла името му и сега, докато я държи в ръцете си, той изпитва внезапен силен копнеж да чуе звука му. — Моля те — добавя, когато тя се поколебава.

— Марко — казва Силия, гласът й е нисък и нежен.

Звукът на името му, произнесен от нея, е дори по-вълнуващ, отколкото си го е представял и той се привежда напред, за да го вкуси.

Точно преди устните му да докоснат нейните, тя извръща глава настрана.

— Силия — въздъхва Марко до ухото й, изпълвайки името й с цялото желание и раздразнение, които усеща и тя. Дъхът му пари шията й.

— Съжалявам. Аз не… не искам да усложнявам нещата повече, отколкото и без това са усложнени.

Той не казва нищо, но задържа ръце около нея. Вятърът започва да се успокоява, вълните, удрящи по кораба, замират.

— Голяма част от живота си съм прекарала в борба да се контролирам — признава Силия и отпуска глава на рамото му. — Да опозная себе си както външно, така и вътрешно, да държа всичко в идеален ред. Губя всичко това, когато съм с теб. Това ме плаши и…

— Не искам да се плашиш — прекъсва я Марко.

— Плаша се от това колко много ми харесва — довършва Силия, като обръща лице към него. — Колко силно е изкушението да се загубя в теб. Да се оставя на течението. Да те оставя ти да се грижиш за целостта на свещниците наоколо ми, вместо аз да се притеснявам за това.

— Бих могъл.

— Знам.

Двамата стоят смълчани, докато корабът се носи към безкрайния хоризонт.

— Ела с мен — предлага й Марко. — Където и да е. Далеч от цирка, далеч от Александър и баща ти.

— Не можем — въздъхва Силия.

— Разбира се, че можем — настоява Марко. — Двамата с теб можем да постигнем всичко.

— Не — отвръща Силия. — Можем да постигнем всичко само тук.

— Не разбирам.

— Някога замислял ли си се за простия начин на живот? Ама наистина искрено да си се замислял за него с намерението да се впуснеш по течението му, а не само да го сънуваш или да си помечтаеш за кратко? — Когато Марко не отговаря, тя продължава: — Помисли си за него сега. Представи си как двамата изоставяме това място и тази игра и как започваме отначало на друго място. И пожелай да се случи.

Марко затваря очи и извиква картината в съзнанието си, концентрира се не върху мечтата си, а върху практическата страна на нещата. Планира най-дребните детайли — от организирането на книгите на Чандреш за следващия му асистент до пакетирането на костюмите си в своя собствен апартамент, дори до венчалните халки на пръстите им.

И тогава дясната му ръка пламва.

Болката е остра и пронизваща, започва от белега около пръста му и бързо плъзва нагоре по ръката му, като заличава всяка мисъл от съзнанието му. Болката е като онази, която е изпитал при оставянето на белега върху пръста му, но хилядократно по-силна.

Движението на кораба се преустановява веднага. Хартията се сгърчва и мастиленият океан избледнява, оставяйки само кръг от столове в една раирана палатка, докато Марко се строполява на пода.

Болката го пронизва безшумно. Силия коленичи до него и взема ръката му в своята.

— В нощта на годишнината на цирка, в нощта, когато ме целуна. Същата онази вечер аз си помислих за същото. Не исках повече да играя, исках само да бъда с теб. Мислех си да ти предложа да избягаш с мен и наистина имах намерение да го направя. В момента, в който успях да се убедя, че можем да го постигнем, изпитах такава силна болка, че едва стоях на краката си. Фридрих не знаеше какво ми става, помогна ми да седна в един тих ъгъл, хвана ръката ми и понеже е толкова добър и мил, не настоя да узнае причината, когато не можах да му я обясня.

Тя поглежда към белега на Марковия пръст и той се опитва да си поеме дъх.

— Помислих си, че е заради теб — продължи тя. — Веднъж се опитах да не хвана влака, на който трябваше да се качим, и болката беше също толкова силна. Ние сме обвързани много здраво и неразривно.

— Искала си да избягаш с мен — казва Марко и се усмихва, въпреки мъчещата го болка. — Нямах представа, че онази целувка ще е толкова ефективна.

— Можеше да направиш така, че да я забравя, да я изтриеш от паметта ми със същата лекота, с която го направи с всички в нощта на партито.

— Това не беше особено лесно — признава Марко. — Освен това не исках ти да я забравиш.

— Не бих могла. Как се чувстваш?

— Нещастен. Но болката отшумява. Онази вечер казах на Александър, че искам да напусна. Сигурно не съм го мислел сериозно. Просто го провокирах.

— Вероятно целта им е била да ни накарат да си мислим, че не сме като затворени в клетка. Не можем да усетим решетките, ако не се блъснем в тях. Баща ми казва, че щеше да е по-лесно, ако двамата с теб не се интересувахме толкова много един от друг. Може би е прав.

— Опитах се — въздъхва Марко и взема лицето й в дланите си. — Опитах се да те оставя да си тръгнеш, но не мога. Не мога да спра да мисля за теб, не мога да престана да те сънувам. Не се ли чувстваш и ти така по отношение на мен?

— Чувствам се. Имам те тук, навсякъде около мен. Седя в „Ледената градина“, за да изпитам поне миниатюрна частичка от всичко това, което ме караш да изпитвам. Чувствах го дори още преди да зная кой си и всеки път, когато си мисля, че по-силно не може да стане, то ме опровергава.

— Тогава какво е това, което ни спира да сме заедно сега? — Той отпуска длани по извивката на шията й.

— Искам го — притаява дъх Силия, когато ръцете му се спускат по-надолу. — Повярвай ми, искам го. Но не става въпрос само за теб и мен. В тази игра са замесени твърде много хора. Става все по-трудно и по-трудно всичко да се държи под контрол. А това — тя слага ръце върху неговите — това е ужасно разсейващо. Притеснявам се какво може да се случи, ако загубя концентрацията си.

— Ти нямаш източник на сила — казва Марко.

Силия го поглежда объркана.

— Източник на сила ли? — повтаря тя.

— Така, както аз използвам големия огън — като проводник. Вземам енергия от огъня. Ти нямаш нищо такова, нали? Работиш, разчитайки само на себе си?

— Не познавам друг начин.

— Непрекъснато ли контролираш цирка?

Силия кимва.

— Свикнала съм. През по-голямата част от времето няма проблеми.

— Не мога да си представя колко уморително трябва да е.

Той я целува нежно по челото, преди да я пусне. Остава възможно най-близко до нея, без да я докосва.

И тогава започва да й разказва истории. Митове, които е научил от учителя си. Фантазии, които сам е съчинил, вдъхновени от откъси от прочетени архаични книги с ронещи се обвивки. Концепции за цирка, които не могат да бъдат поместени в палатки.

Тя му отвръща с разкази за детството си, прекарано зад кулисите на театрите. Приключения в далечни градове, посещавани от цирка. Разказва му случки от дните си на медиум, доволна, че той намира заниманието за толкова абсурдно, за колкото го беше смятала и тя навремето.

Седят и разговарят до зори. Той я оставя едва когато циркът е готов да затвори.

Марко притиска Силия до гърдите си за момент, преди да се изправи, и я вдига нагоре заедно със себе си.

Изважда от джоба си една визитка, на която е изписана само буквата М. и някакъв адрес.

— Напоследък прекарвам по-малко време в къщата на Чандреш — казва той и й подава визитката. — Когато не съм там, можеш да ме откриеш на това място. Винаги си добре дошла, няма значение дали е нощ, или ден. Винаги когато си в настроение да се поразсееш.

— Благодаря ти. — Пръстите на Силия преобръщат визитката и тя изчезва.

— Когато всичко това свърши, независимо кой от двама ни ще спечели, няма да те оставя толкова лесно да си отидеш. Съгласна ли си?

— Съгласна съм.

Марко хваща ръката й и поднася дланта й към устните си. Целува сребърния пръстен, който скрива белега й.

Силия прокарва пръсти по очертанията на челюстите му. После се обръща и изчезва, преди любимият й да е успял да посегне и да я дръпне обратно към себе си.