Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (43)

Трите чаши чай на Лейни Бърджис

Лондон, Базел и Константинопол, 1900 година

Студиото на мадам Ана Падва е забележително и просторно, разположено край гробището в Хайгейт, с прозорци от пода до тавана, през които се разкрива панорамна гледка към Лондон. Шивашки манекени с разкошни рокли стоят на групи и по двойки и създават впечатлението за парти с множество гости без глави.

Лейни Бърджис се разхожда сред групичка от черно-бели рокли, докато чака появата на мадам Падва, спира се да се възхити на едно творение от сатен с цвят на слонова кост, деликатно покрито с черна кадифена плетеница, подобна на орнамент от ковано желязо с дългите си преплитащи се линии и извивки.

— Мога да я направя в друг цвят, ако я харесаш за себе си — казва мадам Падва, докато влиза в стаята, придружена от равномерното почукване на бастуна си по покрития с плочки под.

— Твърде претенциозна е за мен — отвръща Лейни.

— Трудни са за балансиране, когато са безцветни — обяснява мадам Падва, завърта манекена и с присвити очи оглежда богато надиплените поли на роклята. — Ако са прекалено бели, хората ще решат, че са булчински рокли, ако се сложи прекалено много черно, ще станат тежки и строги. Мисля, че тази може би ще има нужда от малко повече черно. Бих направила ръкавите още по-разкошни, но Силия не ги понася.

Мадам Падва развежда Лейни наоколо и й показва най-новите си модели, включително и една стена, на която е закачила последните си скици, преди двете да седнат на масата край единия от прозорците.

— Всеки път, когато те посетя, имаш нова асистентка — отбелязва Лейни, след като новото момиче внася подноса с чая им и бързо изчезва.

— Омръзва им да ме чакат да умра и щом решат, че е прекалено голям зор да ме бутнат през прозореца с надеждата да се търкулна надолу по хълма и да се озова в някой мавзолей, изчезват да работят за друг. Аз съм стара жена с много пари и без наследници; те са добре фризирани лешояди. Тази тук няма да се задържи повече от месец.

— Винаги съм вярвала, че ще оставиш всичко на Чандреш — признава Лейни.

— Чандреш няма нужда от финанси, а и не мисля, че ще е в състояние да се справи с управлението на бизнеса така, както аз бих предпочела. Той няма око за такива работи. Не че напоследък има око за каквото и да било.

— Толкова ли е зле? — пита Лейни, докато разбърква чая си.

— Загубил е част от себе си — отвръща мадам Падва. — Преди съм го виждала изцяло погълнат от проекти, но не съм ставала свидетелка на нещо от подобен характер. То го е превърнало в дух на онова, което беше, въпреки че в неговия случай духът на предишното му аз е много по-ярък, отколкото този на повечето хора. Правя каквото мога. Издирвам авангардни балетни компании, които да изнасят представления в театрите му. Поддържам го да не загуби равновесие в операта, когато всъщност той трябва да го прави за мен. — Тя отпива глътка чай, преди да добави: — И не че искам да повдигам тази болезнена тема, скъпа, но го държа далеч от влакове.

— Предполагам, така е разумно — съгласява се Лейни.

— Познавам го от дете и това е най-малкото, което мога да направя за него.

Лейни кимва. Има още въпроси, но решава, че е по-добре да ги запази за следващия човек, когото възнамерява да посети. През остатъка от следобеда двете жени не обсъждат нищо друго, освен модата и теченията в изкуството. Мадам Падва настоява да ушие на Лейни по-непретенциозна прасковена версия на кремавата рокля; само за няколко минути нахвърля скицата за нея.

— Щом се пенсионирам, всичко това ще остане на теб, скъпа — заявява мадам Падва, когато Лейни си тръгва. — Не се осмелявам да го поверя на друг.

* * *

Офисът е голям, но изглежда по-малък поради множеството мебели в него. Въпреки че повечето му стени са направени от матирано стъкло, те са почти напълно скрити от шкафове и полици. Чертожната маса до прозорците е скрита под внимателно подредения хаос на книжата, диаграмите и скиците. Мъжът с очилата, седнал зад нея, е почти невидим, слива се с обкръжаващата го атмосфера. Драскането на молива му върху хартията е методично и прецизно като тиктакането на часовника в ъгъла.

Офисът е същият като онзи, който е заемал по-малко площ в Лондон, както и като друг един — във Виена, преди да бъде преместен тук, в Базел.

Господин Барис оставя молива и си сипва чаша чай. За малко да я изпусне, когато вдига поглед и вижда Лейни Бърджис, застанала на прага му.

— Изглежда асистентът ти отсъства в момента — казва тя. — Нямах намерение да те стряскам.

— Няма проблем — отвръща господин Барис и оставя чашата си на бюрото, преди да се надигне от стола. — Очаквах те по-късно.

— Хванах по-ранен влак — обяснява Лейни. — Исках да те видя.

— Винаги времето, прекарано с теб, е удоволствие — казва господин Барис. — Чай?

Лейни кима и си проправя път сред претъпкания офис, за да стигне до стола от другата страна на бюрото.

— За какво си приказвахте с Тара, когато тя те посети във Виена? — пита го още преди да е седнала.

— Мислех, че знаеш — отвръща господин Барис, като отбягва погледа й и вместо това задържа вниманието си върху каната с чай.

— Ние сме две различни личности, Итън. Не сме взаимно заменяеми само защото така и не успя да решиш в коя от двете ни си влюбен.

Той оставя каната и приготвя чая й; знае как го предпочита и няма нужда да я пита.

— Помолих те да се омъжиш за мен, но ти никога не ми отговори — напомня й инженерът, докато разбърква чая й.

— Помоли ме, след като Тара почина — напомня му Лейни. — Откъде мога да съм сигурна, че сам си направил този избор, а не го е сторил друг вместо теб?

Той й подава чашата. Ръката му покрива нейната, когато тя посяга да вземе чая си.

— Обичам те — казва господин Барис. — Обичах и нея, но не по същия начин. Всички вие сте ми скъпи, като семейство сте ми. В някои случаи — дори по-скъпи.

Той се връща на стола си и си сваля очилата, за да ги изтрие с носната си кърпа.

— Не знам защо изобщо ги нося — признава и поглежда надолу към тях. — От години не са ми нужни.

— Носиш ги, защото ти отиват — подхвърля Лейни.

— Благодаря ти — отвръща той и ги връща обратно на мястото им. Наблюдава я как отпива от чая си. — Предложението ми продължава да е валидно.

— Знам. Обмислям го.

— Не бързай — съветва я господин Барис. — Изглежда разполагаме с всичкото време на този свят.

Лейни кимва, оставя чашата си на бюрото.

— Тара винаги е била рационалната, разумната сестра — казва тя. — Двете се допълвахме и балансирахме, това беше една от причините да постигаме отлични резултати във всичко, което правехме. Тя осигуряваше стабилната основа за моите идеи, резултат на въображението ми. Аз виждах нещата в детайл, а Тара — в цялостен спектър. Това, че не виждам спектъра, е причината в момента аз да съм тук, а тя — не. Аз виждам всеки елемент отделно и никога не се интересувах дали всичко си пасва добре, или не.

През паузата, която следва, се чува тежкото тракане на часовника.

— Не искам да водя този разговор — казва господин Барис, щом тиктакането става непоносимо. — Не исках да го водя с нея тогава, не искам да го водя и с теб сега.

— Знаеш какво става, нали? — пита Лейни.

Господин Барис изравнява една купчина книжа върху бюрото, докато обмисля отговора си.

— Да — казва той след малко. — Знам.

— Каза ли на сестра ми?

— Не.

— Тогава кажи на мен.

— Не мога. Ако го сторя, ще предам нечие доверие, а аз не искам да го правя, дори и за теб.

— Колко пъти си ме лъгал? — надига се от стола си Лейни.

— Никога не съм лъгал — възразява господин Барис и също става. — Не споделям с хората онова, за което нямам свободата да говоря. Дадох дума и възнамерявам да я спазя, но никога не съм те лъгал. Ти дори не си ме питала, предполагаше, че нищо не знам.

— Тара те е питала.

— Не направо — отвръща господин Барис. — Не мисля, че знаеше какви въпроси да ми зададе, но и да знаеше, нямаше да й отговоря. Бях загрижен за нея и й предложих да поговори с Александър, щом искаше отговори. Предполагам, че именно заради това е била на гарата. Не знам дали изобщо се е срещала с него. Не питах.

— Значи Александър също знае?

— Вярвам, че едва ли има нещо, което да не му е известно.

Лейни въздъхва и се връща на мястото си. Взема чашата си и после, без да отпие от нея, я слага обратно на бюрото.

Господин Барис заобикаля, взема ръцете й в своите и се уверява, че тя го гледа право в очите, преди да заговори:

— Щях да ти кажа, ако можех.

— Знам, Итън. Знам.

Лейни стиска леко ръцете му, за да го увери отново.

— Нямам нищо против това, Лейни — признава господин Барис. — Местя офиса си на всеки няколко години, наемам нов персонал. Продължавам работата си по вече започнати проекти и поддържам контакт с клиентите си чрез писма. Не е трудно за постигане, като се има предвид какво получавам в замяна.

— Разбирам. Къде се намира циркът в момента?

— Не съм сигурен. Струва ми се, че наскоро си е тръгнал от Будапеща, макар да нямам представа накъде е потеглил. Мога да разбера; Фридрих ще знае, а аз и без това трябва да му изпратя телеграма.

— И откъде ще знае хер Тийсен накъде се е отправил циркът?

— Силия Боуен му казва.

Лейни не му задава повече въпроси.

Господин Барис е облекчен, когато тя приема поканата му за вечеря, а облекчението му нараства още повече, когато гостенката му се съгласява да удължи престоя си в Швейцария, преди да настигне цирка.

* * *

Лейни кани Силия да я посети в хотел „Пера Палас“ още щом пристига в Константинопол. Чака във фоайето, а на масата пред нея стоят две димящи чаши с формата на лале с допълващи ги чинийки.

Силия пристига и двете се поздравяват топло. Силия разпитва Лейни за пътуването й, преди да се впуснат в обсъждане на града и хотела, както и на високите тавани на фоайето, в което седят.

— Сякаш сме в палатката на акробатите — отбелязва Лейни и вдига поглед към куполите, опасващи тавана — всеки от тях е очертан с кръгчета от стъкло в тюркоазен цвят.

— Много отдавна не си идвала в цирка — отбелязва Силия. — Пазим костюмите ти, в случай че поискаш да се присъединиш към статуите довечера.

— Не, благодаря — отвръща Лейни. — Не съм в настроение да стоя неподвижно.

— Винаги си добре дошла — казва Силия.

— Знам — отвръща Лейни. — Макар че, ако трябва да бъда честна, не съм тук заради цирка. Дойдох да говоря с теб.

— За какво искаш да говорим? — Лицето на Силия става загрижено.

— Сестра ми беше убита на гара „Свети Панкрас“ след посещение в грандхотел „Мидланд“ — казва Лейни. — Знаеш ли защо е ходила там?

Силия свива пръсти около чашата с чай.

— Знам кого е отишла да види — отвръща, като подбира внимателно думите си.

— Предполагам, че Итън ти е казал — вмята Лейни.

Силия кимва.

— Знаеш ли защо е искала да го види?

— Не.

— Защото усещаше, че нещо не е наред — обяснява Лейни. — Усещаше чак с мозъка на костите си, че светът й се е променил, без да й е дадено обяснение. Не разполагаше с нищо, за което да се хване, да разбере. Вярвам, че всички се чувстваме така и всички се справяме с усещането по различни начини. Итън и танте Падва имат работата си, която да запълва времето им, да ангажира мозъците им. За известно време аз самата изобщо не се притеснявах от случващото се. Много обичах сестра си и винаги ще я обичам, но мисля, че тя допусна грешка.

— Вярвах, че е инцидент — тихо отвръща Силия, вперила поглед в керамичния плот на масата.

— Не, преди това. Грешката й беше, че е задавала грешните въпроси на грешните хора. Аз нямам намерение да повтарям тази грешка.

— Затова си тук.

— Затова съм тук — повтаря Лейни. — От колко време се познаваме, Силия?

— Повече от десет години.

— Сигурно вече ми вярваш достатъчно, за да ми кажеш какво се случва наистина. Съмнявам се, че ще се осмелиш да ми отвърнеш, че нищо не става, или че ще ме посъветваш да не се тормозя с подобни неща.

Силия поставя чашата си върху чинийката. Обяснява по възможно най-добрия начин. Не навлиза много навътре в детайлите, спира се само най-общо върху концепцията на предизвикателството и функцията на цирка като сцена за него. Как на всяко ниво определени хора знаят повече от останалите, въпреки че тя предпочита да не споменава имената на тези лица и дава да се разбере, че дори самата тя няма отговори на всички въпроси.

Лейни нищо не казва, слуша внимателно и от време на време отпива от чая си.

— Итън откога знае? — пита тя, когато Силия свършва.

— От много време.

Лейни кима и приближава чашата към устните си, но вместо да отпие от чая си, разтваря пръсти.

Чашата пада, удря се в чинийката отдолу.

Стъклото се счупва, звукът отеква из фоайето. Чаят се разпръсква върху плочките.

Преди някой да е успял да се обърне при този шум, чашата се е възстановила. Счупените парчета се залепят покрай течността и стъклото отново става цяло и недокоснато, плотът на масата е сух.

Онези, които все пак поглеждат към масата им, допускат, че просто им се е причуло, и насочват вниманието си към собствения си чай.

— Защо не го спря, преди да се е счупило? — пита Лейни.

— Не знам — отвръща Силия.

— Ако някога имаш нужда от мен, ще се радвам да ми кажеш — продължава Лейни и става да си върви. — Уморих се всички да пазят тайните си толкова добре, че да се стига до смъртта на други хора. Всички сме въвлечени в играта ви и изглежда, не сме толкова лесни за поправяне, както тези чаши за чай.

Известно време след оттеглянето на Лейни Силия остава сама, чаят в двете чаши изстива.