Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (8)

8

След Нова година Шурик се зае с особено усърдие с подготовката си за кандидатстването. Елизавета Ивановна, която се беше пенсионирала, усилено го подготвяше с френския. Сега отново преговаряше с внука си всичко, което на младини бе обичала. Елизавета Ивановна беше напълно доволна от знанията на Шурик. Той знаеше езика по-добре от много студенти, завършващи нейния педагогически институт. Кой знае защо, го накара да учи наизуст дълги стихотворения на Юго и да чете старофренска поезия. Той се захвана с удоволствие, това му хареса.

А когато, вече завършил института, по време на олимпиадата се запозна с млада французойка от Бордо, тя изпадна в пълен шок. Отначало се преви от смях до сълзи, а после го разцелува. Вероятно той звучеше като Ломоносов, ако великият учен трябваше да изнася лекция в Академията на науките през деветдесет и седма. Затова пък самият Шурик едва разбираше южняшки засукания и по студентски насечен говор на французойката и постоянно искаше тя да му обяснява какво иска да каже.

Въпреки преклонната си възраст Елизавета Ивановна още даваше частни уроци, но вече нямаше толкова много ученици. Обаче не отмени коледния спектакъл. Наистина, началото на януари беше толкова студено, че спектакълът дълго се отлагаше — до последния ден на училищната ваканция.

В центъра на голямата стая нямаше място за елхата, той беше препълнен със столове и табуретки, а тя беше поставена в ъгъла, като наказана. За сметка на това беше абсолютно истинска, украсена с грижовно запазените от Елизавета Ивановна старинни украшения: карета с кончета, балерина с пайети, по чудо оцеляло стъклено водно конче, което Елизавета Ивановна бе получила като подарък за Коледа хиляда осемстотин деветдесет и четвърта година от любимата си леля. До дебелия и пожълтял от старост Дядо Мраз под елхата бяха яслата с Дева Мария в червена копринена рокля, Йосиф в селска антерия и тям подобни картонени прелести…

Беше приготвена специална, коледна почерпка. Из целия апартамент, дори на стълбището, се носеха елхово-курабиени аромати: на голям поднос под бяла салфетка бяха наредени тънки курабийки в разнообразни форми, увити всяка поотделно. Елизавета Ивановна ги печеше от някакво специално медено тесто, бяха сухички и пикантни на вкус, а отгоре — нашарени с бяла захарна паста. Към всяка от тези звезди и елхички, към всяко ангелче и зайче беше приложено листче, на което с калиграфски почерк беше написана на френски някаква симпатична глупост. Нещо от рода на: „Тази година ви очаква голям късмет“, „Лятно пътешествие ще ви донесе неочаквана радост“, „Пазете се от червенокоси“. Всичко това се наричаше коледни късметчета.

Курабийките бяха прекалено красиви, за да ги изядеш просто така, ето защо за чая, който поднасяха след спектакъла, имаше приготвени обикновени млинове и бисквити… Всеки участник имаше право да си доведе един гостенин и обикновено децата довеждаха сестри, братя, а понякога съученици.

След като си пошушука с Елизавета Ивановна, Вера предложи на Шурик да доведе на спектакъла университетското момиче, което толкова дълго изпраща всяка неделя. Отношенията с майка му бяха точно толкова близки, колкото да съобщи за съществуването на Лиля и да не обели и дума за Матилда Павловна.

Цяла седмица Шурик си намираше някакви оправдания. Не му се искаше да кани Лиля на детски празник, инак с удоволствие би отишъл с нея в кафене „Молодьожное“ или на някоя домашна вечеринка у съученик. Но под натиска на майка си все пак избъбри на Лиля нещо за детския спектакъл, който уреждаше баба му, а тя с неочакван плам закрещя:

— Ау, искам, искам!

Така пътищата за отстъпление бяха отрязани. Разбраха се, че Шурик няма да излезе да я посрещне, защото преди спектакъла беше натоварен с много производствени задачи.

Кажи-речи още от сутринта той се занимаваше с хлапетата, поправяше навехнатото крило на непохватен ангел, утешаваше плачещия Тимоша, който внезапно бе схванал колко унизителна е ролята му, и категорично отказваше да си сложи магарешките уши, които Елизавета Ивановна беше ушила от сиви вълнени чорапи. Целият този „дребосък дребен“, както Шурик наричаше бабините си ученици, го обожаваше и понякога, ако кръвното на Елизавета Ивановна подскочеше и я притиснеше тежка болка в тила, той заместваше баба си в уроците — за огромен възторг на учениците.

Лиля дойде сама, беше й дал адреса. Отвори й Вера Александровна — и се смая: пред нея стоеше дребничко същество с огромна бяла шапка и през падащите едва ли не до брадичката й космалаци от тази шапка надничаха силно гримирани с черен туш очички като на играчка, на някакво плюшено зверче. Ръкуваха се. Момичето смъкна огромната си шапка. Вера не се сдържа:

— Ама вие сте същински Филипок!^[1]

Находчивото момиче разтегна издължената си уста в усмивка:

— Е, той не е най-страшният персонаж в руската литература!

Тя свали модния червен цип на лекото си, явно неподходящо за сезона яке и остана по малка черна рокля, цялата покрита с бели косми от шапката. В голямото, кажи-речи до кръста деколте просветваше слабичко голо гръбче, също покрито с косъмчета — нейните крехки собствени. Като видя това синкаво детско гръбче, Вера усети как сърцето й се свива от жал и погнуса.

— Седнете ей там, в ъгъла, мястото е уютно. Не си сваляйте шалчето, там духа от прозореца — предупреди я Вера Александровна, но Лиля напъха шала в ръкава на якето си. — А Шурик ей сега ще дойде, занимава се там с малките…

Вера си проправи път през детската тълпа и на минаване покрай майка си й прошепна на ухото:

— Това е момичето на Шурик — начаса става за ролята на Иродиада…

Елизавета Ивановна, която вече беше зърнала Лиля със зоркия си поглед, я поправи:

— По-скоро за ролята на Саломе… Но знаеш ли, Верочка, много е изящна, много е…

— Стига, мамо — неочаквано се ядоса Вера. — Ами че тя е просто малка нахалница… Един Господ знае от какво семейство е…

И Вера изпита ужасна неприязън към тази офъкана уличница…

Но Лиля не усети тази неприязън, напротив, от там, от нейното ъгълче, всичко страшно й харесваше: и смесеният аромат на елха и курабийки, и домашният спектакъл с привкус на дворянски живот, познати от руската литература, и самите тези „смешни бабета“, както веднага определи наум двете родителки на Шурик — крехката, с дълга сбръчкана шия, украсена с омачкана дантелка, и със старомодно кокче от побеляващи коси Вера Александровна и по-масивната, на шията също с дантелка, но поставена по-различно, с още по-старомодно кокче от белички, ситно накъдрени коси Елизавета Ивановна.

Вера удряше силно коравите клавиши на пианото, така че през мелодиите на френските коледни песнички се долавяше сухият тропот на ноктите й, но децата пееха трогателно и спектакълът вървеше изключително добре, никой нищо не забравяше, никой не падаше и не се препъваше в костюма си, а и светецът Йосиф блесна с импровизация: когато дойде времето да бягат в Египет, вдигна на ръце магаренцето с чорапените уши и Дева Мария, която боязливо бе седнала върху малолетното добиче, и вехтото кафяво одеяло, което трябваше да представлява новороденият Христос — и всички се разпищяха, закикотиха се и заподскачаха. Най-сетне Шурик си свали наметалото и плешивата перука от капрон — това беше единственият театрален реквизит, който Вера Александровна специално бе взела назаем от работилниците, — събра в една купчина останалите костюми и ги отнесе. По-нататък според програмата идваше чаят и всички седнаха да пият чай от електрическия самовар, без особен интерес ядяха домашни млинове и очакваха най-сетне да започне обещаното теглене на късмети.

Елизавета Ивановна, розова и влажна като след вана, пъхаше ръка под салфетката и опипом вадеше от там поредната курабийка с късметче. Възрастните също се наредиха на опашката. Ръка протегна и Лиля. Падна й се агънце, цялото в спирали от бяла захарна паста. А на листчето пишеше „Смяна на жилището, промяна в живота, промяна в съдбата“. Лиля показа листчето на Шурик:

— Ето, виждаш ли…