Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (4)

4

Елизавета Ивановна беше родена в богатото търговско семейство Мукосееви, не толкова известно като фамилиите Елисееви, Филипови или Морозови, но доста преуспяващо, известно във всички южни градове на Русия.

Бащата на Елизавета Ивановна, Иван Поликарпович, търгуваше със зърно, едва ли не половината от търговията на едро в южните райони беше в неговите ръце. Елизавета Ивановна беше най-голямата от пет сестри, най-умната от всички и най-грозновата: зъбките й изпъкваха като заешки, така че устата й дори не се затваряше плътно, имаше малка брадичка, а голямо чело, изпъкнало, надвисващо над цялото й лице. Бъдещето й бе набелязано още от ранна възраст — да отглежда племенници. Такава беше съдбата на старите моми тогава. Баща й Иван Поликарпович я обичаше, съжаляваше я заради грозотата й и ценеше ума и съобразителността й.

Броят на дъщерите растеше, а наследник все нямаше, така че баща й все по-внимателно се вглеждаше в нея и макар да имаше изключително патриархални възгледи, я прати да учи в гимназия. Единствено нея от всички. Докато по-малките преуспяваха в красотата, голямата трупаше знания.

След като роди петата дъщеря и много сериозно преболедува, майката на Елизавета Ивановна престана да ражда и оттогава бащата обръщаше все по-голямо внимание на Елизавета. Когато завърши гимназия, я прати в единственото търговско училище, в което приемаха момичета, в Нижни Новгород.

Елизавета послушно отиде в новото училище, но скоро се върна вкъщи и убедително обясни на баща си, че учението там е безсмислено, не ги учат на нищо, което и един глупак не знае, а ако той наистина иска тя да му бъде добър помощник, да я прати да се изучи в Цюрих или в Хамбург, където се придобиват истински знания, и то не остарели, а отговарящи на съвременната наука и икономика.

Дуня, втората дъщеря на Иван Поликарпович, вече беше омъжена. Наташа, третата — сватосана, а и двете по-малки нямаше да се заседят дълго вкъщи: имаха добра зестра и бяха миловидни. На Дуня й дойде време и да ражда, но за голямо разочарование на баща й първата й рожба беше момиче. Ясно беше, че докато дъщерите не родят наследник, търговията трябва да разчита на здравите ръце на Елизавета. С една дума, той изпрати дъщеря си да учи в чужбина.

И тя замина за Швейцария като младоженка — от глава до пети в нови дрехи, с два лъхащи на кожа куфара, с речници и благословии.

В Цюрих се увлече по модната професия и въпреки тежките благословии изгуби вярата на предците си — леко и незабелязано, като чадър в трамвай, след като дъждът е спрял. Така, излизайки от домашния си свят, тя излезе и от семейната религия, вкоравеното като завчерашен хляб православие, в което сега не виждаше нищо, освен хартиени цветя, златни обкови на икони и всеобхватно суеверие. Като много умни младежи от поколението й бързо се приобщи към друга религия, изповядваща нова троица — елементарния материализъм, теорията на еволюцията и онзи „чист“ марксизъм, който още не бе имал вземане-даване със социалните утопии. С една дума, сдоби се с прогресивни според всеобщото мнение възгледи, макар че въпреки модата от нейната младост не се забърка с никакви революционни движения.

След като учи една година в Цюрих, Елизавета Ивановна не се прибра за ваканцията, а, напротив, тръгна да пътува из Франция. Пътешествието й бе кратко: Париж толкова я очарова, че не стигна дори до Лазурния бряг. Писа на баща си, че няма да се върне в Цюрих, а ще остане в Париж да учи френски език и литература. Баща й се разгневи, но немного. По това време той вече се бе сдобил с дългоочаквания внук, така че дълбоко в душата си прие „Лизкиния каприз“ като доказателство за женската непълноценност и се увери, че напразно е направил изключение за най-голямата си дъщеря.

„Не, жената не става мъж само защото не е хубавица“ — реши той. Плю и й каза да се връща. Прекрати издръжката й. Но Елизавета Ивановна не бързаше да се връща. Учеше и работеше. Колкото и да е странно, работеше в счетоводния отдел на малка банка. Онова, на което я бяха научили в Швейцария, се оказа доста полезно.

Елизавета Ивановна се върна в Русия чак след три години, в края на деветдесет и осма, с твърдото намерение да започне отделен от семейството й трудов живот. По това време вече беше напълно еманципирана европейка, дори пушеше, но тъй като не беше натрупала френска женственост, а инак беше добре възпитана, еманципираността й не биеше на очи. Искаше да преподава френска литература, но не я взеха на държавна служба, а тя пък не пожела да стане гувернантка. Известно време търси подходяща работа и след като изпита пълно разочарование, прие едно неочаквано предложение: съпругът на нейна приятелка от гимназията я назначи в статистическия отдел на Министерството на транспорта.

Бяха години, когато завършваше прехвърлянето на частните железници към държавата, и Александър Николаевич Корн осъществяваше този дългогодишен проект от държавна важност. Случи се Елизавета Ивановна да му стане подчинена, на най-скромната длъжност — статистик. Съставените от нея документи стигаха по служебната стълбица до неговото бюро и само след половин година той започна да възлага най-сложните въпроси, свързани с експлоатационните разходи за верста превози, изключително на Елизавета Ивановна. Никой, освен нея не можеше да се оправя в пудоверстите^[1] и рублите.

Старият Мукосеев не беше се излъгал в дъщеря си — нейните делови качества наистина се оказаха превъзходни. Александър Николаевич, солиден четирийсет и пет годишен вдовец, с все по-нарастваща симпатия и уважение наблюдаваше своята доброжелателна и симпатична колежка и на третата година от запознанството им й направи предложение. На това трябва да се постави възклицателен знак. Нито една от хубавичките й сестри не би могла и да мечтае за такъв брак. След като се омъжи за Александър Николаевич, тя напълно заряза разните философии от младостта си, завърши Педагогическия институт и започна успешно да се занимава с педагогика. През тези години не че се разочарова от идеалите на младостта си, но те започнаха да изглеждат не съвсем прилични и от предишните времена й останаха не висшите принципи, а битовите правила: да се трудиш, като вършиш работата си добросъвестно и безкористно, да не си позволяваш лоши постъпки, като определяш доброто и злото изключително според указанията на собствената си съвест, и да бъдеш справедлива към околните. За нея последното означаваше, че в постъпките си трябва не само да се ръководи от своите собствени интереси, а и да взема под внимание интересите на другите хора. Всичко това щеше да бъде непоносимо скучно, ако не съдържаше живеца на нейната искреност и естественост. Дъщерите на Александър Николаевич я обикнаха, отношенията им бяха непресторено добри. Те обожаваха природената си сестричка Верочка.

Александър Николаевич почина скоропостижно през лятото на седемнайсета година и на женските везни на радостите и горестите стрелката на Елизавета Ивановна навеки застина на най-високата точка — онези щастливи брачни години останаха с нея завинаги. Дълго време тя приемаше несгодите, бедите и лишенията, които й се стовариха след смъртта на мъжа й, като следствие от неговата липса. Дори избухналата малко след смъртта на Александър Николаевич революция за нея беше едно от неприятните последствия от тази смърт. Вероятно неслучайно той постоянно я бе подкачал за нейното простодушие и природна невинност. През целия си дълъг живот тя не загуби тези си качества.

Като човек с недоразвито чувство за хумор, който обаче се досеща за този си дефект, тя често използваше няколко постоянни шеги и закачки. Малкият Шурик току чуваше кокетната й декларация:

— Аз съм езичница. Преподавам езици.

Беше безподобен преподавател, с някаква особена методика, необикновено привлекателна за децата и изключително ефективна за възрастните. Предпочиташе да преподава на деца, макар че цял живот бе преподавала в институт и бе писала сухи и доста безинтересни учебници.

Обикновено за вкъщи съставяше групи по две-три деца, често на различна възраст, защото си спомняше колко чудесно се бе чувствала, когато сестрите учеха заедно. Именно така беше някога в дома на родителите й — от икономия наемаха един учител за всички.

Първия си урок с малки деца започваше с научаването на думичките „пикая“, „акам“ и „повръщам“ на френски, тоест онези думички, които в добрите семейства не е прието да се знаят. Още от първия ден френският език се превръщаше в подобие на таен език на посветени. Особено обединяваше учениците френският коледен спектакъл, който Елизавета Ивановна подготвяше с тях през цялата година. Като жанр този спектакъл беше по-скоро не домашен, а нелегален: властта в Русия, която вечно тормози поданиците си, през онези срединни следвоенни години изкореняваше християнството също тъй решително, както в предишните и следващите го насаждаше. Със своите коледни спектакли Елизавета Ивановна проявяваше вродената си независимост и почитта си към културните традиции.

В този спектакъл Шурик беше изиграл всички роли поред. Първата, на детето Христос, обикновено представяно чрез увита в старо кафяво одеяло кукла, му се падна на тримесечна възраст. В последния спектакъл, изигран половин година преди смъртта на баба му, представи стария Йосиф и за възторг на влъхви, пастири и магаренца си правеше майтапи с ролята.

Заниманията винаги се водеха в жилището на Елизавета Ивановна и Шурик, дори да нямаше особени способности, беше обречен да научи езика: макар и много голяма, стаята на „Камергерски“ беше една-единствена. Нямаше къде да се дява — и той до безкрай изслушваше едни и същи уроци от първата, втората и третата година на обучение. На седем с лекота говореше френски и вече на по-зряла възраст дори не можеше да си спомни кога е научил този език. „Noel, Noel…“ му беше по-близка от „Елхичка в леса се роди…“.

Когато тръгна на училище, баба му започна да му преподава немски, който той възприемаше като чужд, за разлика от френския, и уроците вървяха от лесно по-лесно. В училище се учеше добре, след училище играеше на двора футбол, от време на време спортуваше и дори за голяма уплаха на майка си посещаваше тренировките по бокс в училище, но не проявяваше особен интерес към нищо конкретно. Почти до четиринайсетгодишна възраст любимото му вечерно занимание беше домашното четене на глас. Разбира се, четеше баба му. Тя четеше прекрасно, изразително и просто, а той, излегнат на дивана до своята уютна баба, продряма целия Гогол, Чехов и толкова любимия на Елизавета Ивановна Толстой. А после и Виктор Юго, Балзак и Флобер. Просто такъв беше вкусът на Елизавета Ивановна. Майка му също внасяше своята лепта във възпитанието му: водеше го на всички хубави спектакли и концерти, дори понякога на гастроли на чуждестранни артисти — така още като невръстно момче той гледа великия Пол Скофийлд в ролята на Хамлет, което несъмнено би забравил, ако Вера не му го напомняше от време на време. И, естествено, най-добрите новогодишни празненства в столицата — в Дома на актьора, в Общоруското театрално дружество, в Дома на киното. С една дума, имаше щастливо детство…