Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (48)

48

Единственият приятел, който бе останал на Шурик от училищните години — Гия Кикнадзе, и единственият от института — Женя Розенцвейг, се познаваха благодарение на рождените дни на Шурик, на които редовно бяха канени и двамата, но те трудно мелеха брашно заедно. Женя приемаше Гия като враг: именно такива широкоплещести момчета с яки нозе, с примитивно чувство за хумор и лесно стигащи до жестокост още от малък му бяха причинявали много неприятности. Прекрасно познаваше тази порода хора, леко ги презираше, донякъде се страхуваше от тях и дълбоко в душата си им завиждаше. Завиждаше им не толкова за физическата сила, колкото за стопроцентовото задоволство от живота и от себе си, което излъчваха.

Но относно Гия се заблуждаваше — той не беше нито груб, нито жесток, у него имаше дори известна кавказка грация и обаяние на човек, на когото във всичко му върви. Именно оттам произлизаше непоколебимата самоувереност на Гия.

И Гия не харесваше Женя: Женя не се смееше на простичките, съдържащи сексуални намеци майтапи на грузинеца, държеше се малко високомерно, сякаш знаеше нещо, което не бе достъпно за другите… Имаше още едно качество, което подчертаваше пълната им противоположност: Женя беше типичен неудачник, Гия пък беше от породата на късметлиите. Паднеше ли Женя, все се случваше да е в локва, паднеше ли Гия, намираше на земята чужд портфейл…

Всеки от тях недоумяваше защо Шурик имаше за приятел такова неподходящо момче. А Шурик обичаше и двамата и изобщо не изпитваше нужда да се преструва или да прави нещо, за да се хареса на другия. Ценеше добрите качества на всеки от тях и искрено не забелязваше недостатъците им.

С голямо удоволствие ходеше у Розенцвейг, където винаги чуваше интересни разговори за политика и история, за атомната бомба, за авангардната музика и за непризнатата официално живопис. Тук той за пръв път чу името на Солженицин и получи за тайно и бързо прочитане романа „Раково отделение“, който впрочем не му направи силно впечатление — беше възпитан от френската литература и повече му допадаше Флобер.

В дома на Розенцвейг имаше чувството, че присъстват духът и стилът на баба му: тук цареше същата религиозна „почтеност“ — атеистична, отричаща всякаква мистика и приела за нещо фундаментално определен комплект от скучни и трудноопределими нравствени качества. Само че в семейство Розенцвейг за всичко това се говореше пламенно, темпераментно и много категорично, докато доброто възпитание на Елизавета Ивановна не й позволяваше да натрапва ценностите си толкова гръмогласно.

Семейство Розенцвейг, както и Елизавета Ивановна, разпределяше хората не по националност, не по социален произход, дори не по ниво на образованието, а именно по въпросната неопределена „почтеност“. Впрочем, докато семейство Розенцвейг бяха по еврейски загрижени за зле устроения свят, особено в съветската му част, покойната Елизавета Ивановна не хранеше илюзии относно възможността животът да бъде устроен по-добре в други части на света: на младини тя бе живяла в Швейцария и Франция в разгара на социалистическите увлечения сред прогресивното и образовано съсловие и се бе убедила, че несправедливостта е едно от фундаменталните свойства на самия живот и че всичко, което човек може да стори, е според силите си да осъществява справедливостта в достъпни всекиму рамки… До тази проста идея простодушните Розенцвейгови още не бяха дорасли.

Когато Шурик веднъж се опитваше да обясни на Гия какво именно го привлича у Женя и у целия клан на Женя, Гия се мръщеше, показваше, че не му се слуша, и току повтаряше с пресилен кавказки акцент:

— Слушай, дарагой, не ми говори умни неща, ами гледай какво момиче иде насреща ни! Как мислиш, ще ми даде ли, или няма да ми даде?

И Шурик се разсмиваше:

— Гия, на тебе всяка ще ти даде!

Гия събираше очи към носа си, преструвайки се на дълбоко замислен:

— Прав си, дарагой! И аз така мисля.

И двамата се заливаха от смях. Женя не умееше да се смее като Гия.

Гия беше гений на развлеченията и с възрастта превърна тази си рядка дарба в професия и начин на живот. Веднага след гимназията се записа в технически институт от средна ръка с една-единствена забележителност — първокласна маса за пинг-понг. Край тази маса Гия прекарваше всичките си лекционни часове и бързо стана абсолютен шампион на института. Поканиха го да участва в състезания между институтите и в продължение на една година той получи първи разряд.

Тогава каза на Шурик:

— Нали знаеш, Шурик, ние, грузинците, всички поголовно сме или князе, или майстори на спорта. А тъй като дядо ми и до ден-днешен реже лозя в Западна Грузия и няма как да го представям за княз, ще се наложи аз да стана майстор.

Получи званието „майстор на спорта“, завинти значката на синьото си сако и се прехвърли в Института по физкултура. Това беше радикално решение, още повече че спортната кариера изобщо не го интересуваше — защото той обичаше развлеченията, а не монотонния труд, в който награда бяха сантиметри, килограми или секунди. Зле се вписваше в аскетичния свят на спортистите, които може и да разбираха от това-онова, но не и от развлечения…

Криво-ляво Гия завърши института и с връзки, по-точно — чрез подкуп в размер десет бутилки коняк, се уреди треньор в един районен пионерски дом, където водеше цели три секции — по тенис на маса, по волейбол и по баскетбол.

Той посвещаваше свободното си време на разнообразни неспортни игри — питейни, танцувално-музикални и — естествено — любовни. Жените заемаха важно място в игровите му практики. И по нито една от тези дисциплини той не беше дилетант. Алкохолните напитки — от арака до яйчения ликьор, включително напитките, започващи с всички останали букви от азбуката, особено виното — биха могли да станат още една негова професия, ако се беше родил във Франция, където изтънчеността на вкуса и обонянието, хиперспособността на вкусовите рецептори да улавят оттенъците на киселото и сладкото и усетът на носа се ценят едва ли не по-високо от таланта на музикант. Да общува с Гия на питейното поприще, беше голямо удоволствие за Шурик. Дори просто да ходят заедно по бирарии…

От дегустирането на бирата Гия разиграваше цяло представление, с важен вид разкарваше келнерите, като междувременно се правеше и на син на извънредно важна личност… От сядането в ресторант Гия беше способен да извлече несметен брой допълнителни удоволствия, включително разговор с управителя, скастряне на готвача или някаква друга атракция, като например намиране на добре подгизнала хартиена рубла в котлета по киевски… Веднъж в очакване на пъстървата закрепи с помощта на кламер за живо, но безплодно като известната смокиня прашно лимоново дръвче в мижаво буренце малко весело лимонче, което специално си бе донесъл от къщи. Гия сам привлече вниманието на келнера към станалото чудо и всички служители в ресторанта, от чистачката до директора, наобиколиха вълшебното дръвче и се любуваха на плода, който незнайно защо никой дотогава не бе забелязал. На тръгване Гия го свали и го прибра в джоба си, макар че Шурик го умоляваше да го остави на дръвчето.

— Не мога да го оставя, Шурик. Струва пари, трийсет копейки, а и с какво ще си пия чая?

Шурик никога не пренебрегваше странните предложения и покани на Гия: тръгваше с него ту за някакъв резерват, ту за някаква изложба, ту за конни състезания…

Веднъж, беше събота, когато Шурик току-що бе приключил урока по испански с Мария, телефонът звънна:

— Шурик, измий си ушите, измий си врата и бързо при мен. Ще има момичета, каквито си виждал само на кино. Ясно?

На Шурик му стана ясно. Обу си новите дънки, купени пак с посредничеството на Гия, облече си празничното поло и тръгна. Пътьом купи от „Елисеевски“ две бутилки шампанско — красивите момичета пият само шампанско…

Красавиците бяха четири. Три от тях седяха една до друга на дивана, четвъртата, познатата на Шурик приятелка на Гия — Рита, манекенка от ГУМ, се разхождаше напред-назад, полюшвайки всички части на тялото си.

Гия представи приятеля си:

— Шурик, наглед много скромно момче, нали? Страхотен преводач, от всички езици. Ако щете, френски, ако щете — немски, ако щете — английски… Не знае само грузински. Не ще, тоя гад. А би могъл…

Какво ги бе събрало — нито Гия, нито Шурик така и не научиха. Дали е било обмяна на опит, дали творческа среща, дали модно ревю на всички съюзни републики, но момичетата представляваха интернационален букет: узбечката Аня, която впоследствие се оказа Джамиля, литовката Егле и молдованката Анжелика.

— Избери си която искаш — прошепна Гия, — другарките са проверени, политически грамотни и морално устойчиви…

— Нима знаете и литовски? — попита бледата блондинка, пърхайки с неправдоподобните си ресници, и Шурик избра нея.

Всъщност не беше в състояние да избира: и четирите бяха едри, че и на извънредно високи токове, с тънки талии, дълги коси и еднакво гримирани лица. Децата на разни народи се кипреха на дивана, преметнали десен връз ляв крак, хванали цигара в лявата ръка и дружно издухвайки дима — седящ кордебалет. Освен това бяха облечени горе-долу еднакво. Литовката, ако човек се повгледаше, не беше красива колкото дружките си. Личицето й беше издължено, носът — леко гърбав, а устата — намазана с червило някак произволно, без никаква връзка с тънките устни. Но с нещо тя беше особено привлекателна — може би с мръснишкия си поглед…

Масата беше отрупана с вино и плодове, нямаше никаква сериозна храна. Шурик сложи на нея шампанското и момичетата се оживиха. Докато отваряше бутилките, Гия му пошепна:

— Истинските проститутки обичат шампанско…

Шурик погледна момичетата с нов интерес: наистина ли? Тези красавици — проститутки? А той бе имал измамната представа, че проститутки са само пияните мърляви мадами край Белоруската гара… Тези обаче… Това променяше нещата…

Пийнаха шампанско и пуснаха музика. Узбечката танцуваше с Гия, Рита излезе в коридора да говори по телефона. Шурик се поколеба малко и покани литовката Егле. Името й беше като от приказка. Прегърна я през гърба — тя беше сякаш изкована от метал. Лъхаше на парфюм, който също навеждаше на мисли за нещо метално. На бялата й шия грееше кехлибар. Благодарение на високите си токове тя малко се извисяваше над Шурик и това също беше необичайно — той беше метър и осемдесет и никога не беше заставал до толкова високо момиче. Вледеняващо душата възхищение обзе Шурик.

— Вие сте просто кралица, истинска Снежна кралица — прошепна Шурик в ухото й, натежало от полиран кехлибар.

Егле се усмихна загадъчно. Музиката спря, Гия наля останалото шампанско в чашите на момичетата. Молдованката поиска коняк. В стаята влезе Рита и доста високо каза на узбечката:

— Джамиля, Рашид те търси из цяла Москва.

Джамиля-Аня сви рамене:

— Какво ме засяга? Вече втора година ме търси… Като си няма друга работа…

Молдованката си доля коняк. Когато пиеше, грозно отмяташе глава назад.

На вратата се позвъни.

— Родителите ти ли? — учуди се Шурик.

— Не, те са на театър. Ще се приберат към единайсет. Това е Вадим.

Влезе Вадим, едър и важен. Пейзажът веднага се промени — сякаш бе дошло солидно мъжко подкрепление. Джамиля и молдованката се оживиха, но Вадим веднага хвърли око на молдованката.

— Анжелика, ти си на сцената — изкомандва Гия и молдованката, без да пуска чашата, увисна на врата на Вадим…

Към десет и половина се заприготвяха за тръгване. Вадим отведе съвършено пияната Анжелика.

— Мадамите имат терен — прошепна Гия на Шурик. — Лично аз го уредих, на булевард „Мир“. Така че те черпя. Такси ще хванеш най-лесно от отсрещния тротоар.

Шурик кимна. Какво ли искаше да каже с това „черпя те“? Нима… Джамиля явно беше излишна, но това май не безпокоеше никого.

Шурик хвана такси и настани хубавиците на задната седалка. Шофьорът, възрастен мъж, го погледна с уважение. Шурик седна до него.

— Ще отстъпиш ли едната? — тихо попита шофьорът.

— Извинете, какво казахте? — не разбра Шурик.

Шофьорът изхъмка:

— Закъде сме?

Пристигнаха на булевард „Мир“. Слязоха пред прилично сталинско здание. Качиха се пеша на втория етаж. След дълго ровене в чантата Егле отключи. Въведе Шурик в една от стаите и излезе. Шурик се огледа. Жилището не беше богато, обикновено семейно. Спалня, гардероб. Вратичката му беше открехната, на нея бяха накачени закачалки с тоалети. До вратата бяха грижливо наредени обувки с високи токове, пет-шест чифта.

Някъде в дъното на апартамента шумеше вода. После Шурик дочу откъслечен женски разговор: Джамиля сякаш се оплакваше от нещо, Егле отговаряше едносрично. После влезе, облечена в нещо прозрачно небесносиньо, с купчина дрехи в ръцете. Постави костюма на закачалката — първо полата, после жакета. Без усмивка, сериозно.

„Какво правя тук?“ — сепна се Шурик, но тогава Егле каза:

— Банята и тоалетната са в края на коридора. Раираната кърпа.

Шурик се усмихна: обикновено вечер майка му казваше на Мария: Бързо в тоалетната, измиване и лягане… И всичко се килна към смешната страна.

Послушно изпълни указанието, избърса се с раираната кърпа. В кухнята се мярна Джамиля с чайник в ръката.

Върна се в спалнята — там Егле, сменила обувките с тънки токчета с домашни пантофи с помпон, със сериозна физиономия тъпчеше тесните обувки с вестник. Нещо се бе променило в лицето й. Вгледа се — бяха изчезнали разкошните мигли… Гримът беше измит от лицето. Но веждите отчасти бяха останали.

Разтвори се пеньоарът.

— Ще ми помогнеш ли да се съблека — без намек за игривост попита Егле и Шурик почувства, че не чувства абсолютно нищо. Нито вълнение, нито жалост. И дори се поуплаши.

Свали найлоновата опаковка от Егле. Тя беше пристегната в корсет и Шурик разбра, че предложението да й помогне не беше никаква женска уловка. Стоманената твърдост на тялото й беше причинена от това бельо, което се закопчаваше отзад с малки кукички. Наистина тук беше нужна камериерка. Той разкопча кукичките, гумената обвивка падна и под нея светна тънък гръб, целият на червени вдлъбнатинки от кукичките и шевовете. Един такъв блед нещастен гръб… И веднага го обля жалост и страхът изчезна.

Тя имаше остри нокти и ги разхождаше по тялото му, и го галеше около зърната на гърдите с разпилените си коси, и го докосваше с плътните си устни. Светеше настолната лампа и светлината ни най-малко не й пречеше. Напротив, разглеждаше го с интерес, който той не бе забелязал у нея през цялата вечер. Шурик почувства, че ако това разглеждане и опипване продължат повече, неговата жалост към покритото й с вдлъбнатинки гръбче ще се изпари и той няма да може да се възползва от почерпката, която щедро му бе предложил Гия.

И съкрати всичките тези прохладни изисканости и пристъпи към простия процес. Тя беше достатъчно пияна и идеално фригидна. След известно време Шурик забеляза, че вече е заспала. Усмихна се — жалостта му се изпари. Обърна я настрани, оправи възглавницата под главата й, та да й е по-удобно, и кротко заспа до нея, като успя още веднъж да се усмихне на тъничкото й сумтене, което обещаваше с годините да придобие силата на пълноценно хъркане.

Събуди се малко след девет. Егле спеше, през нощта не бе променила позата си: ръката под бузата, тънките крака, свити в колената. Той забеляза, че пръстите на краката й са необикновено дълги. Ама, разбира се, приказката, която бе чел на Мария, се казваше „Егле — кралицата на смоковете“.

Тихо се облече и без да вдига шум, излезе.

„Е, браво на Гия, почерпи ме с красавица“ — усмихна се Шурик, като си спомни за Валерия, която се радваше на любовта с цялата дълбочина на душата и тялото си и откликваше на всяко докосване с усилено сърцебиене и благодарна телесна влага…

Вървеше от входа към арката и все още се усмихваше, когато го спря едър азиатец с кожено яке:

— Познаваш ли Джамиля?

Шурик престана да се усмихва и отговори учтиво, но разсеяно:

— Джамиля ли? Май я познавам…

— Добре — озъби се онзи и Шурик си помисли, че има лице като от албума на Хокусаи — самурайско, надменно, с плосък, но гърбав нос, — а сега ще познаваш Рашид.

Шурик чу неприятно изпукване на кост и излетя във въздуха. Вторият удар, догонващият, загуби силата си и уцели носа му. Този Рашид беше левичар, така че с първия грамотен удар счупи челюстта на Шурик отдясно. Но Шурик научи това в болница „Склифосовски“, където го закараха в безсъзнание. Освен счупената челюст и разбития нос установиха среднотежко мозъчно сътресение.