Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Искренне Ваш Шурик, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Людмила Улицкая

Заглавие: Искрено ваш Шурик

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Факел експрес; Издателска къща Жанет 45

Град на издателя: София; Пловдив

Година на издаване: 2007

Тип: Роман

Печатница: Полиграфически комплекс „Жанет 45“

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-9772-47-0; 978-954-491-353-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4592

История

  1. — Добавяне

42

Щом излезе от блока на Светлана, Шурик веднага изхвърли това дребно приключение от главата си. Каква печална асиметрия в човешките отношения: докато Светлана до безкрай връщаше лентата от първата до последната минута на посещението на Шурик, сякаш с намерението да запечата навеки в паметта си всички негови движения, да даде на всяка негова дума многообразни тълкувания, да препарира тази среща вовеки веков, Шурик продължаваше да живее в свят, в който тя изобщо не присъстваше.

Четири дена Светлана не излезе от къщи: чакаше Шурик да се обади. При това прекрасно си спомняше, че той не взе телефонния й номер. На петия ден излезе: страхът, че може да пропусне обаждането му, я накара да тича до магазина и до аптеката.

— Търсиха ли ме по телефона? — попита тя дебелия съсед, това дърто прасе, което отвърна саркастично:

— Да, бе, как не. Телефонът прегря…

Към края на седмицата на мястото на увереността, че Шурик непременно ще се обади днес, дойде също тъй категоричната увереност, че той няма да се обади никога. На закачалки в гардероба, увити със стари чаршафи, висяха образцовият шлифер с качулка и кариран хастар и новото еленово палто, по-точно, дълъг жакет. Светлана беше готова за бой: и първата дума беше казана толкова сполучливо, и любовната среща се състоя — тя не броеше онази първата, под знака на зъба. И ето че сега всичко увисна безполезно и безперспективно, също като тези красиви дрехи в гардероба…

Точно след една седмица тя набра номера на Шурик. Чу гласа на старата дама и затвори. На другия ден вдигна Шурик. Гласът й пресекна и тя не каза нито дума. А и какво можеше да каже? Две денонощия не спа, не яде, седя по цели нощи над копринените цветя. Разбираше, че трябва да отиде при Жучилин, но все отлагаше.

На третия ден привечер облече палтото и тръгна за Жучилин. Но се намери на „Белоруская“. Отиде до блока на Шурик. Постоя малко. Не го чакаше. Просто постоя. А после се прибра. Всеки ден се канеше да отиде при Жучилин, а се озоваваше пред този блок. Най-сетне видя как той излезе от входа. Тръгна след него. Много ловко. Проследи го до „Красние Ворота“. Почувства се ужасно уморена и се прибра. На другия ден тайно го последва до „Сокол“. Там той слезе от метрото и зави към Балтийските улички.

За две седмици изучи разписанието на живота му: той излизаше от къщи не по-рано от четири. Веднъж го последва до театъра, докъдето придружи майка си. Сега познаваше много негови маршрути — „Сокол“, улица „Качалов“. Знаеше в кои библиотеки работи. Определи номера на апартамента на улица „Качалов“, където на два пъти през тези две седмици той остана до толкова късно, че тя си тръгваше, без да го дочака…

Още нито веднъж не я беше забелязал. У нея се пробуди хазартът на детектива, знаеше почти всички негови явки, освен Матилдината, защото през това време Матилда живееше във Вишни Волочок. Именно тогава започна да си записва в специално тефтерче всички придвижвания на Шурик.

Светлана така и не бе отишла още при Жучилин, макар подсъзнателно да разбираше, че е време да го посети. После случайно срещна на улицата жена му. Нина Ивановна я накара да им отиде на гости. След като поговори с нея пет минути, Жучилин й предложи веднага да влезе в болница. Тя неочаквано се съгласи: прекалено уморена беше от шпионската си дейност.

В отделението на Жучилин имаше женска стая с шест легла, в която той по възможност настаняваше любимите си пациентки. Обикновено там се събираха интелигентни жени, маниакално-депресивни, не в най-остра фаза. В тази стая Жучилин понякога провеждаше групови психотерапевтични занимания. Именно в тази стая Светлана бе лежала миналия път и той отново я настани при своите избраници. Тук Светлана се запозна с четирийсетгодишната изтоковедка Слава, опитна самоубийца с осем сполучливи от медицинска гледна точка опита.

Сприятелиха се. Слава й четеше преводите си на персийски поети, Светлана бродираше на парченце плат колкото кибритена кутийка букет люляк, като правеше някакви особено изпъкнали бодове, така че миниатюрният люляк едва не се ронеше от плата, и се възхищаваше на стиховете.

— Още малко — и ще замирише — възхищаваше се на свой ред Слава от ръкоделния талант на новата си приятелка.

През втората седмица на общуването започнаха изповедалните разговори и Слава се сети, че героят на Светланиния роман, преводачът Шурик, който живееше с майка си на улица „Новолесная“, е син на Вера Александровна Корн, стара приятелка на майка й. И двете се зарадваха на това невероятно стечение на обстоятелствата.

Слава познаваше Шурик от малък, спомняше си изключителната му баба, която в детството й бе преподавала френски, и разказа на Светлана всичко, което знаеше за това прекрасно семейство. Кира, майката на Слава, беше особено скъпа на Вера, защото беше единственият човек, който помнеше бащата на Шурик, фаталния Левандовски.

Жучилин държа Светлана в отделението шест седмици. Изведе я от кризата. Слава беше излязла една седмица преди това: гнусните гласове, които я преследваха и я тласкаха към самоубийство, я бяха оставили на мира.

Почти сродилите се пациентки на доктор Жучилин се срещаха от време на време в сладкарница „Прага“, изяждаха там по една шоколадово-маслена паста и пиеха кафе. Светлана подари на Слава своя люляк, поставен в рамка. Слава пък й подари сборник преводи от персийски, в който имаше четири преведени от нея стихотворения. Но другият подарък, който Слава направи на новата си приятелка, беше просто приказен: покани я на рождения ден на майка си. Поканените не били много: братът на майка й, офицер от запаса, с жена си, една племенница и две приятелки, едната от които била Вера Корн. Обикновено Шурик придружавал Вера. Именно за това бе мечтала Светлана: да срещне Шурик не на улицата, уж случайно, а на някое гости у уважавано семейство, случайно… Не можеше просто да се обади по телефона: женската гордост. А срещнеше ли го ето така, в приличен дом, би могла да хвърли някаква правилна въдичка.

Тя прехвърли в главата си десетки варианти, докато измисли задоволителна въдичка: чрез своя позната, която работеше в аптека, се снабди с описание на ново френско лекарство. Точно това й трябваше. Сега знаеше по какъв повод щеше да го покани вкъщи — да й преведе анотацията.

Срещнаха се на трапезата у Кира Василиевна. Шурик веднага позна Светлана, макар да беше минала половин година от последната им среща, онази с ангината. Запозна я с майка си, напомни за зъба от мамонт, който бе изпуснала върху крака му именно тази симпатична Светлана… Седяха на масата един до друг, той кавалерстваше и на двете… Наливаше вино, подаваше поднос с риба…

Предишното им познанство, с оня проклет зъб, беше неправилно, като движение не в такт. Идиотско, случайно, чисто и просто улично запознанство. Срещата по повод на ангината бе увиснала във въздуха по някаква неясна причина. Сега сякаш преписваха наново цялото си познанство: в уважаван дом, на достойна трапеза, в присъствието на майка му, така че сега всичко трябваше да продължи по съвсем различен начин. Светлана беше от тази среда: приятелка на дъщерята на приятелката на майка му. Между другото баба й бе завършила същата гимназия, която бе завършила бабата на Шурик. В град Киев. И дядо й. И майка й бе работила в културно заведение, беше завеждаща клуб. И баща й беше военен…

Светлана мразеше майка си: тя напусна семейството, за да се събере с началника на баща й, и я остави с баща й, като взе по-малкия й брат. Няколко години след това баща й се застреля и тя попадна при баба си, с която бяха в лоши отношения: пречеха си и не можеха да живеят една без друга. Но сега покойната й баба, тая калпава стисната старица, предизвика у Светлана чувство на благодарност, тя сякаш й правеше услуга — въвеждаше я в среда на прилични хора… Светлана имаше чувството, че прави на всички добро впечатление, и любезно им се усмихваше, а на Шурик каза:

— Доста дълго боледувах и не можах да ви се обадя и да ви благодаря за лекарството. Но сега отново ще имам нужда от вас… Разбирате ли, от Франция ми изпратиха едно лекарство, но анотацията е на френски. Не бихте ли могли да ми я преведете…

— Разбира се, Светлана. Превеждал съм фармакологични текстове. Надявам се да се справя.

И тогава Светлана извади от чантичката си предварително приготвеното листче с телефона:

— Обадете ми се, за да се уговорим…

Тази лекарствена стратегия, използвана вече не за пръв път, отново се оказа действена. Шурик й се обади. Дойде. Преведе. Пи чай. И тя отново трябваше леко да го подтикне…

„Цялата работа е там, че той е ужасно стеснителен“ — така реши Светлана. И когато разбра това, й олекна: обаждаше му се сама и го канеше, и той идваше. Рядко отказваше, и то винаги по уважителни причини: спешна работа или майка му не е добре… И Вера Александровна винаги й изпращаше поздрави.