Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (3)

3

Около средата на двайсети век изведнъж стана страшно модерно да имаш семейна легенда. За това си имаше безброй различни причини, главната от които вероятно беше инстинктивното желание да се запълни празнотата, останала зад гърба ни.

Социолозите, психолозите и историците с течение на времето ще изследват причините, тласнали едновременно много хора да правят генеалогични изследвания на рода си. Не всички успяха да си изровят предци дворяни, но и различни куриози, като баба — първата лекарка на Чувашия, дядо — менонит от холандските германци или още по-атрактивен — екзекутор в наказателна служба от времената на Петър Първи, — също представляваха семейно-историческа ценност.

На Шурик не бяха необходими никакви усилия на въображението — неговата фамилна легенда беше убедително документирана в няколко изрезки от вестници от шестнайсета година — един възхитителен свитък от дебела, а далеч не тънка, както си мислят несведущите хора, японска хартия и залепена върху влакнест бледосив картон с непостижимо и до днес качество снимка, на която дядо му — Александър Николаевич Корн, едър и тромав, с голяма волева брадичка, опряна върху високата яка на официална риза — беше фотографиран до принц Котохито Канин, братовчед на микадото, извършил дълго пътешествие от Токио до Петербург, като по-голямата част от пътя — по Транссибирската магистрала. Александър Николаевич, технически директор на железопътното ведомство, човек с европейско образование и безукорно възпитание, бил началник на този специален влак.

Снимката била направена на двайсет и девети септември 1916 година във фотоателието на господин Йохансон на булевард „Невски“, за което говореше синият художествен надпис на гърба й. Самият принц за съжаление изглеждаше доста невзрачен: нито японски одежди, нито самурайски меч. Обикновено европейско облекло, обло теснооко лице, къси крака — приличаше на кой да е китаец от пералня, каквито по онова време вече имаше в Петербург. Впрочем от пералния китаец, зареден с незаличима до смърт усмивка, го отличаваше изразът на непроницаемо високомерие, което разтеглените любезно устни ни най-малко не смекчаваха.

Словесната част от легендата съдържаше спомените на дядо му, преразказани от баба му: за дългите заседявания на чай в едновремешния първокласен вагон на фона на многодневната тайга, която преливала покрай прозорците в ясните есенни багри на широколистната гора и мрачнозелените — на боровата.

Покойният му дядо високо ценял японския принц, който бил получил образованието си в Сорбоната, един умен и свободомислещ сноб. Свободомислието му се изразявало преди всичко именно във факта, че си позволил невъзможната за японски аристократ волност лично и дори интимно да общува с господин Корн, който бил всъщност просто обслужващ персонал, макар и от висша категория.

Принц Котохито, който бил живял в Париж осем години, бил голям почитател на новата френска живопис, особено на Матис, и намерил в лицето на Александър Николаевич компетентен събеседник, каквито в Япония нямал. Александър Николаевич не бил виждал „Червените риби“, но бил готов да повярва на принца, че именно в този шедьовър на Матис най-ярко личало колко внимателно художникът е изучавал японското изкуство.

За последен път Александър Николаевич бил ходил в Париж през единайсета година, преди войната, когато „Червените риби“ още се намирали в хайвера на замислите на Матис, затова пък именно в онази година художникът бил представил на есенната изложба друг свой шедьовър — „Танцът“… По-нататък разказите на бабата за спомените на дядото плавно преминаваха в нейните собствени спомени за онова последно съвместно тяхно пътуване в чужбина и Шурик, който с лекота бе приемал познанството на своя починал дядо с японския принц, вътрешно се съпротивляваше на обстоятелството, че живата му баба наистина е ходила в град Париж, самото съществуване на който представляваше по-скоро литературен, отколкото житейски, факт.

Бабата изпитваше голямо удоволствие от тези разкази и май донякъде злоупотребяваше с тях. Шурик ги изслушваше смирено, като леко пристъпваше от крак на крак в нетърпеливо очакване на отдавна известния му край на историята. Не задаваше допълнителни въпроси, но баба му не се и нуждаеше от тях. С годините прекрасните й истории застинаха, втвърдиха се и сякаш като невидими кълбета лежаха в чекмеджето на скрина й редом със снимките и свитъка. Колкото до свитъка, той беше грамота, удостоверяваща, че господин Корн е удостоен с Ордена на Изгряващото слънце, най-високата държавна награда на Япония.

През шейсет и девета година стана великото преселение на семейството от малката уличка „Камергерски“ — Елизавета Ивановна упорито и пророчески използваше изключително старите имена на улиците — на „Брестка застава“, на една улица, чието име говореше, че някога е била прокарана през крайградската гора. Скоро след преместването, вече тук, на „Новолесная“, в нейния плитък ръкав, който се оттичаше към хълмчето на железопътните коловози, съединяващи Белоруската и Рижката линия — Брестката и Виндавската, уточняваше Елизавета Ивановна, — в новия, неправдоподобно просторен и прекрасен апартамент бабата за пръв път разкри пред петнайсетгодишния си внук самото сърце на легендата: то се намираше в три последователно поставени един върху друг калъфа, най-горният от които не беше оригинален — кутия от карелска бреза без никакви заврънкулки, с изпъкнал капак, затова пък двата вътрешни бяха истински японски: единият — от ябълков нефрит, вторият — копринен, сиво-зелен, с цвета на зимни морски вълни. Вътре се намираше той, Орденът на Изгряващото слънце. Това съкровище беше съвършено мъртво и лишено от славата си, от него беше останал само скелетът от скъпоценен метал, а множеството диаманти, които бяха представлявали душата му и, строго казано, основната му материална ценност, до един липсваха, като напомняха за себе си само с празните си орбити.

— А камъните ги изядохме. Последните отидоха за този апартамент — съобщи Елизавета Ивановна на петнайсетгодишния си внук, който по това време приличаше на кутре годиначе на немска овчарка, вече набрало пълния си ръст и масивността на лапите, но все още ненатрупало ширината на гръдния кош и солидността на своята порода.

— Ами как си ги вадила? — заинтересува се младежът от техническата страна на въпроса.

Елизавета Ивановна извади от навитата си плитка един фуркет, завъртя го във въздуха и поясни:

— С фуркет, Шурик, с фуркет! Прекрасно се изчовъркваха. Като ескарго^[1].

Шурик никога не беше ял охлюви, но обяснението му прозвуча убедително. Повъртя в ръцете си останките от ордена и го върна на баба си.

— Минаха петдесет години от смъртта на дядо ти. И през всичките тези години той помагаше на семейството да оцелее… Този апартамент, Шурик, е последният ни подарък от него — с тези думи тя прибра ордена във вътрешния калъф, после него — във втория. И накрая — в дървената кутия. Заключи кутията с ключе, окачено на избеляла зелена панделка, а ключето сложи в тенекиена кутия от чай.

— Как така е помагал, след като е умрял? — опита се да си изясни Шурик. И окръгли жълто-кафявите си очи под заоблените вежди.

— Е, ама ти схващаш колкото петгодишно дете — ядоса се Елизавета Ивановна. — От онзи свят! Естествено, аз продавах камъче след камъче.

И с отработено движение забоде фуркета в плитката си и затвори чекмеджето.

Шурик отиде в стаята си, с която още не беше напълно свикнал, и пусна магнетофона. Ревна музиката. Той трябваше да обмисли това съобщение, то беше едновременно и важно, и напълно безсмислено, а той винаги мислеше по-добре на музика.

По размери стаята му почти не се различаваше от ограденото с две библиотеки и нотна етажерка пространство, което бе обитавал по-рано. Но тук имаше врата с топка на бравата, тя се затваряше плътно и дори леко щракваше и това толкова му харесваше, че за подсилване на ефекта окачи на вратата бележка: „Не влизай, преди да почукаш“. Но и без това никой не влизаше. И майка му, и баба му още от самото му раждане уважаваха неговия мъжки живот. Мъжкият живот беше за тях загадка, дори свещена тайна, и двете чакаха с нетърпение един прекрасен ден Шурик изведнъж да стане зрял Корн — сериозен, стабилен, с голяма волева брадичка и власт над глупавия околен свят, в който всичко постоянно се чупи, размива се, поврежда се и само мъжка ръка може да го поправи, да го преодолее, та и да го създаде наново.