Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Искренне Ваш Шурик, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Людмила Улицкая

Заглавие: Искрено ваш Шурик

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Факел експрес; Издателска къща Жанет 45

Град на издателя: София; Пловдив

Година на издаване: 2007

Тип: Роман

Печатница: Полиграфически комплекс „Жанет 45“

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-9772-47-0; 978-954-491-353-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4592

История

  1. — Добавяне

44

Около ноемврийските празници[1] назря сватбата на Женя Розенцвейг — следствие от сполучливата му лятна почивка в Гурзуф с Ала Кушак, студентка в трети курс в институт „Менделеев“. Шурик се бе запознал с годеницата на Женя малко преди пътешествието им, превърнало се в предсватбено, и тя му се стори много симпатична. Приличаше на ключа „сол“: източена нагоре главица на Нефертити с кокче от остра и суха рижава коса, дълга шия и дълга талия и цялото това тънко съоръжение бе поставено върху кръгъл задник, изпод който стърчаха две криви крачета. Именно така Шурик описа на майка си годеницата на Женя и тя се усмихна на това смешно сравнение.

Инак самият факт на сериозната женитба много развълнува Шурик. Всичко беше истинско, като между зрели хора, и никак не приличаше на неговата фиктивна женитба със Стовба. Женка грееше с неземна светлина и едва ли не в деня, когато пристигнаха от Гурзуф, съобщи на Шурик, че Ала е бременна.

„Защо ли се радват толкова“ — чудеше се Шурик, който си спомняше щастливата Валерия, когато успя да забременее, и нещастната Стовба, закъсала от първото докосване на Енрике…

Шурик ходи няколко пъти у семейство Розенцвейг — годеницата вече се беше преместила в дома им и Шурик стана свидетел на радостното еврейско хоро около бременната бъдеща булка. Най-много трепкаше бабата на Женя: час по час влизаше в стаята и предлагаше на Алочка ту сливи, ту сметана, ту парче млин. Ала отказваше и бабата обидено си излизаше, а после пак влизаше с поредното си предложение.

— Постоянно ми се гади, ядат ми се само портокали — с тънко детско гласче се оплака по едно време Ала и Женя се втурна в кухнята да пита имат ли вкъщи портокал… Портокал нямаше. После си дойде от работа бащата на Женя и донесе два портокала.

Майката на Женя насочи енергията си към медицинската страна на нещата и започна да води Ала ту на изследвания, ту при някакви светила за проверка и поддържане на новичката й бременност.

Готвеха се сватбено пиршество и шумотевица до бога. Наеха един стол до метростанция „Семьоновская“ и предварително организираха купуването на продуктите. Дори Шурик взе участие според силите си: Валерия му отстъпи от инвалидната си дажба две кутийки червен хайвер. Той купи и сватбен подарък — голям плюшен мечок с панделка на шията.

— Да не полудя! Ужасно безвкусен подарък! — скастри го Веруся и безвкусният подарък стана плячка на Мурзик.

Шурик купи друг, вече не безвкусен — разкошен албум на Рембранд. Именно с този дебел албум отиде на еврейската сватба. Беше пълно с народ: по списък трябваше да са сто души, но, изглежда, всеки втори от списъка си бе довел по някой роднина или познат. Столовете не стигаха. Не стигаха и приборите. За сметка на това имаше оркестър и масовик водещ под псевдоним „тамада“.

Виж, храната беше приготвена за цял полк войници. Наетият стол от своя страна бе сервирал най-доброто от менюто си: салата „Винегрет“, картофен огретен с гъби, печени ябълки и незнайно защо — тиганици за помен. Еврейската кухня също беше представена с най-добрите си изделия — пълнена риба, форшмак и пилешко във вид на пастети, пълнени гръкляни и чеснови пържолки, да не говорим за останалите щрудели и макови хлебчета. Салатата „Оливие“, есетрата и пушеният свински салам бяха съветската съставка на брачния пир. Остатъкът от парите, които семейство Розенцвейг отдавна бе спестявало за автомобил „Москвич“, беше похарчен за водка. Виното беше съвсем евтино и дори не го слагаха в сметките…

Шурик не беше свикнал на такова количество храна. Когато Ирина Владимировна не беше у тях, трапезата им беше скромна. При вида на този разкош на Шурик изведнъж му се отвори невиждан апетит и той яде, без да спре, три часа, като спираше само за да пийне нещо. Тамадата дърдореше пълни идиотщини, но никой не го чуваше, защото дори този трениран в провеждането на големи празници заклет професионалист не можеше да надвика стогласата глъчка. Оркестърът, колкото и да се стараеше, също не можеше да победи сватбената шумотевица. Към края на третия час Шурик почувства, че е попреял. Започнаха танците, в които той вече не можеше да вземе участие.

Обаче се наложи. С дългата си сполучлива рокля, която подчертаваше нейната все още изключително тънка талия и скриваше едва очерталото се коремче и необятния задник, милата Алочка доведе при Шурик малко момиченце, братовчедка си Жана, която се оказа далеч не дете, а жена джудже, много миловидна и разгледана по-отблизо — дори не твърде млада.

— Жаночка много обича да танцува, но се притеснява — простодушно представи Ала нестандартната си роднина.

Шурик обречено стана от масата.

Цялата Жана свършваше малко над колана на панталоните му. Определено беше по-малка от едрата първокласничка Мария. Инак танцуваше много буйно. Шурик едва успяваше да я следва, а когато не успяваше, я вдигаше на ръце и тя се кискаше с детско гласче.

Сватбата вече приключваше. Хората събираха от масите донесените от къщи фруктиери и чинии. Жана се въртеше около Шурик като навита с пружина, а той трябваше веднага да излезе. Реши да се измъкне тихомълком, без да си вземе довиждане с новобрачните — трябваше да посети тоалетната. Стомахът му явно не беше в ред.

„Сега — в гардеробната“ — изкомандва си Шурик. Но на изхода от тоалетната го причакваше Жана — с кожух и кукленско калпаче.

— С метрото ли ще се прибирате? — попита тя.

— Да — не я излъга Шурик.

— И аз съм с метрото. До „Белоруская“.

Шурик се зарадва преждевременно: в една посока бяха.

На станция „Белоруская“ се оказа, че Жана трябва да пътува до Немчиновка с електрическата мотриса.

— Родителите ми живеят в Москва, а аз предпочитам цяла година да живея на вилата. Те винаги се тревожат, когато се прибирам вечер. Но вие ще ме изпратите, нали?

Откак вкъщи се появи Мария, майка му по-малко се безпокоеше. Но Шурик не забравяше, че не е успял да й се обади.

— До Немчиновка са само двайсет минути — жално проточи Жана, почувствала колебанието му.

Тя чуруликаше през целия път — нервно и пискливо. Говореше нещо за музика и Шурик разбра, че е музикантка.

— Но на какъв инструмент свирите? — най-сетне прояви интерес той към чуруликането й.

— На всички! — засмя се тя и в смеха й прозвучаха предизвикателство и двусмисленост.

Слязоха на перона. Беше студено, земята сякаш се бе вкаменила от студа, но сняг още не беше натрупал, макар че от небето се сипеше суграшица. Къщата беше съвсем близо до гарата. Шурик спря до портичката с намерението да се сбогува и да си тръгне. Жана хитро се изкикоти:

— А следващата мотриса е в пет и половина… Ще трябва да пренощувате при мен.

Шурик мрачно премълча.

— Няма да съжалявате — многозначително обеща дребосъкът.

Силно го болеше стомахът и определено го теглеше към тоалетната. Пак премълча. Съжаляваше само за едно — че не си е вкъщи…

Жана пъхна облечената си с ръкавичка ръка под ниско окачената кука и тръгна по пътеката към входа. Вкара ключа в ключалката, заскърца метал. Ключът се въртеше в бравата и не можеше да закачи езичето, тя го подръпна, но той не искаше да излезе. Шурик се зае с ключа, но той се въртеше с присмехулно скриптене. Шурик го дръпна и измъкна изкривения щифт — езичето остана вътре.

— Е, край — каза той огорчено.

— Ще трябва да извадим едно стъкло от терасата. Не е трудно — посъветва Жана и го поведе наляво от входа.

— Извинете, Жана, къде ви е тоалетната? — предаде се благовъзпитаният Шурик.

Жана посочи с ръка една дървена барачка.

— Извинете, аз за малко…

В барачката беше тъмно като в рог. Шурик едва успя да седне на дървената седалка. Сватбената лапачка изригна навън. Напипа на някакъв пирон нарязан вестник. Поолекна му, макар че в стомаха му нещо глухо ръмжеше и бълбукаше.

„Господи, колко ми е лошо — помисли си той. — И колко са си добре сега Женка и Ала…“

 

 

— Това стъкло може да се извади, трябва само да се издърпат тези пирончета.

Шурик мълчаливо се хвана на работа. Издърпа пирончетата, но стъклото не излизаше. Той натисна по-силно. Стъклото изпращя и дясната му ръка го проби. Остро парче преряза ръката му между палеца и показалеца. Шурна кръв…

— Ах! — възкликна Жана и извади от чантичката си играчка малка бяла кърпичка.

С лявата ръка Шурик смъкна мохеровия си шал и омота дясната. Жана ловко измъкна счупеното стъкло.

— Нищо, нищо, там имам аптечка! — утеши го тя. — Вие само ме вкарайте.

Тя си свали кожуха и се промъкна през освободения от стъклото прозорец.

— Сега ще отворя задната врата, там няма брава, само една кукичка. Заобиколете къщата отляво… — извика тя вече от вътре. — Само ми хвърлете кожуха.

Шурик хвърли вътре кожуха й и заобиколи къщата. Тя му отвори задната врата. Влезе, като притискаше ръката си. Тя запали лампата и Шурик видя, че целият шал вече е подгизнал от кръв…

— Сега, сега ще направим всичко! — бърбореше Жана много делово. Не изглеждаше притеснена. — Малък инцидент! Случва се! Ще започнем с ръката, после ще се заемем с печката, а после всичко ще бъде много хубаво…

Тя изчезна, после дойде с купчина бинтове и пешкир. Разстла пешкира върху мушамата на масата за хранене. Каза му да седне до масата и размота шала. С мъничките си ръце направи всичко много бързо и ловко, като през цялото време не спря да бърбори. Здраво привърза с бинт палеца към дланта с плътен тампон от памук помежду им. Дебело намота бинта и вдигна ръката му нагоре.

— Дръжте я ето така, докато спре кръвта. В стаята ми има зидана печка, много е бърза, след час ще стане топло. Не съм идвала тук цял месец, всичко е замръзнало… — изтърва се тя, но Шурик не забеляза.

Всъщност тя живееше не на вилата, а с родителите си в града, докато на вилата водеше любовници. Постоянният й кавалер, член на една циркова трупа, в която по-рано бе работила и тя, беше ревнив и обидчив. Отдавна й беше направил предложение, но тя не искаше да се омъжи за него.

Природата беше несправедлива към лилипутите, като не само им отнемаше размери, но и създаваше много повече мъже, отколкото жени, и брачната конкуренция в средите им беше много остра.

Жана се радваше на голям успех, имаше кандидати дори от чужбина. Но не губеше надежда да се омъжи за човек с нормални размери. Много мъже я харесваха, някои бяха просто луди по нея. Но незнайно защо тя още не си бе намерила съпруг.

Докато тя тропаше с цепениците в съседната стая, Шурик още веднъж изтича до нужника. Имаше само една мечта — по-скоро да се прибере вкъщи.

Когато Жана се появи отново, Шурик я попита има ли в аптечката си нещо срещу стомашно разстройство. Тя незабавно му донесе някаква таблетка. Той я изпи и зачака резултата. Жана му предложи да полегне в съседната стая. Там беше студено колкото навън. Известният ефект на късната есен, когато при температура минус три ти е по-студено, отколкото зиме при минус трийсет.

Без да съблича якето си, Шурик прилегна на ниския диван. Жана метна отгоре му памучно одеяло, пълно със студ. Бучеше печката, бучеше стомахът му, студът го пронизваше чак до болните му вътрешности. Спеше му се до смърт.

„Да можех сега да лежа в топла вана“ — мечтаеше си той, но се наложи пак да тича през двора до нужника…

В един момент задряма за няколко минути и се събуди, защото до хълбока му се сгуши нещо топло. Жана беше без кожуха и се притисна до корема му като грейка. Това беше приятно. Тя разкопча якето му, пъхна се под него и задиша горещо.

„Също като котенце“ — помисли си Шурик. И у него пошавна жалостта. Но някак слабичко. А горещите котешки лапички вече опипваха слабичката му жалост. Той мушна ръка надолу и в дланта му се озова мъничко женско стъпало, голо и топло. И жалостта победи…

В пет сутринта остави спящата Жана и се затича към гарата. В пет и половина беше на перона и чакаше първата мотриса. Болеше го коремът, болеше го ръката. За пръв път в живота си съжали самия себе си…

Не бе минал и час, когато вече лежеше в горещата вана, извадил дясната си ръка, увита в дебелия, поръждавял от кръвта бинт, и се наслаждаваше на топлината, на сънения си дом и на свободата.

„Днес не мръдвам от къщи“ — реши той и заспа, както си беше във ваната.

Събуди се, когато водата изстина, доля гореща и отново заспа.

За втори път го събуди тропане по вратата: бяха станали Веруся и Мурзик и искаха да се измият. Шурик си облече хавлията, опита се да размотае от ръката подгизналия бинт, но той беше залепнал и като уви ръката си в пешкир, та майка му да не забележи бойната му рана, отиде в стаята си.

— Как беше сватбата? Ами булката? — попита Вера, която харесваше Женя Розенцвейг от времето, когато помагаше на Шурик по математика.

— Чудесна сватба, маминко, но там преядох и май се натрових.

— Боже, какво ти е на ръката? — забеляза не твърде наблюдателната Вера.

Той нямаше сили да си измисля.

— Мамо, умирам за сън. После ще ти разкажа всичко. Сега ще поспя, а ти не ме викай, ако ме търсят по телефона, нали?

Млясна по челото Мария, която вече се въртеше около него. После я притисна до себе си. Беше му почти до гърдите. Значи беше по-висока от Жана.

„Какъв кошмар все пак, горката Жана — помисли си, докато се завиваше през глава. — Тоя късметлия Женка! Ала е толкова симпатична! У нея има нещо отдавна познато, родно… Ами да, прилича на Лиля Ласкина. Да, да, разбира се, дори и външно прилича малко, но най-вече с това, че е весела и правдива… Откъде ми хрумна, че е правдива? Какво общо има правдивостта? А, да, правдивите жестове, движения… Ще напиша писмо на Лилка. Скъпа Лилка! Скъпо мое котенце…“ И заспа, така и без да допише писмото, и потъна в съня толкова дълбоко, че когато се събуди, бе забравил и за Лиля, и за писмото.

Бележки

[1] Става дума за 7 ноември — годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция, най-големия празник в СССР навремето. — Б.пр.