Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (18)

18

Щитовидната жлеза на Вера, презряла хомеопатията, растеше бурно: тя започна често да се задушава. Отново се заговори за операция. Вера със сетни сили се съпротивляваше. Веднъж, когато започна поредният пристъп, се наложи да извикат Бърза помощ. Биха й инжекция: задушаването веднага й мина. Тя се окуражи:

— Виждаш ли, Шурик, инжекциите помагат. За какво ми е тогава да лягам под ножа?

Тя ужасно се страхуваше от операция, дори не от самата операция, а от пълната упойка. Струваше й се, че няма да се събуди след нея.

За нещастие следващият пристъп на задушаване се случи в час, когато Шурик безшумно се бе измъкнал от къщи и се бе завтекъл „оттатък моста“, при Матилда.

Към един и половина през нощта Вера тихичко почука на вратата на стаята му: почти не можеше да говори. Шурик не се обади. Тя отвори вратата: диванът му дори не беше застлан за спане.

„Къде ли може да се е дянал“ — недоумяваше Вера и дори излезе на балкона да види дали не пуши там. Знаеше, че всички момчета си попушват… Минаха още десет минути, таблетката и домашните средства, като инхалацията над вряла вода, не помагаха, задушаването не минаваше. Състоянието й беше ужасно и тя сама, с едва чут глас извика Бърза помощ, прошепвайки адреса…

Бърза помощ пристигна много бързо, след двайсетина минути, и по случайност екипът беше същият като миналия път. Възрастната мустаката лекарка, която и миналия път настояваше за спешно хоспитализиране, веднага се разкрещя на Вера Александровна — нареди й веднага да се приготви за болницата. Отсъствието на Шурик съвсем изкара Вера от релси, тя можеше само безмълвно да плаче и да клати глава.

— Тогава подпишете, че отказвате хоспитализация. Снемам от себе си всякаква отговорност!

Като видя пред входа колата на Бърза помощ, Шурик едва не припадна. Като стрела излетя до петия етаж. Вратата беше открехната…

„Край! Мама не е между живите — ужаси се той. — Какво направих!“

От голямата стая се чуваха крясъци. Живата Веруся полулежеше в бабиния фотьойл. Вече дишаше почти нормално. Щом видя Шурик, отново избухна в плач. Малко се срамуваше пред лекарката, но не можеше да надвие сълзите — те бяха от щитовидната жлеза…

Шурик направи гигантски скок през цялата стая и без да се притеснява нито от лекарката, нито от мъжа в полууниформени дрехи, сграбчи майка си в прегръдките си и я зацелува: по косата, по бузата, по ухото…

— Веруся, прости ми! Аз вече няма! Идиот! Прости ми, майчице…

Естествено, самият той не знаеше какво „няма вече“. Но това беше неговата още детска реакция: няма да правя нищо лошо, ще правя само добро, ще бъда добро момче, за да не разстройвам мама и баба…

Мустакатата лекарка, която се бе наканила здравата да се накрещи, омекна и се разчувства. Такова нещо не се вижда често. Виж го ти, целува, не се притеснява… гали я по главицата… Какво ли толкова е направил, че така се вайка…

— Трябва да вземем майка ви в болницата. Опитайте да я придумате.

— Веруся! — замоли я Шурик. — Ами щом наистина се налага…

Вера беше съгласна на всичко. Е, не съвсем, разбира се…

— Добре, добре! Но тогава поне при Брумщейн…

— Но не отлагайте. Инжекцията действа само няколко часа и пристъпът може да започне отново — с омекнал тон се обърна лекарката към Шурик.

Медицината си тръгна. Обяснението беше неминуемо. Още преди Вера Александровна да зададе въпрос, Шурик разбра: не, не и не. За нищо на света не можеше да каже на майка си, че е бил при жена.

— Разхождах се — твърдо съобщи той.

— Как така? Посред нощ? Сам? — недоумяваше Вера.

— Дощя ми се да взема малко въздух. И излязох да се разходя.

— Къде?

— Там — махна с ръка Шурик в същата посока. — Към Тимирязевка, през моста.

— Е, добре, добре — предаде се Вера. Поолекна й на душата, макар че нещо не беше в ред с това странно среднощно отсъствие. Но беше свикнала да смята, че Шурик никога не я лъже. — Хайде да пийнем чай и да опитаме да поспим.

Шурик отиде да сложи чайника. Вече се разсъмваше, навън чирикаха врабци…

— Следващия път ме предупреди, когато излизаш…

Но следващият път не дойде скоро: плешивата Брумщейн беше в отпуск и в болницата я прие дясната ръка на Брумщейн, нейната заместничка Любов Ивановна.

Тъй като се налагаше спешно, операцията трябваше да направи също не самото светило, доктор Брумщейн, а Любов Ивановна. Тя се оказа миловидна — въпреки почти незабележимия белег от внимателно зашита заешка устна — блондинка на средна възраст с лек говорен дефект.

— А къде изобщо ви наблюдават постоянно? — опипвайки отпуснатата и издута шия на Вера, предпазливо попита Любов Ивановна.

— В поликлиниката на ВТО — с достойнство отговори Вера.

— Ясно. Там имате добри фониатри и травматолози — презрително отсече лекарката.

— Смятате ли, че операцията е абсолютно неизбежна? — плахо попита Вера.

Любов Ивановна се изчерви така, че белегът на устната й се наля с тъмна кръв.

— Вера Александровна, операцията трябва да се извърши спешно. Екстрено…

На Вера й се повдигна и тя попита отчаяно:

— Рак ли имам?

Любов Ивановна си изми ръцете, без да откъсва очи от мивката, и дълго ги избърсва с пешкир, като през цялото това време мълчеше.

— Защо непременно рак? Кръвта ви е прилична. Жлезата е дифузна, силно увеличена. Освен дифузната токсична гуша в левия дял намирам тумор. Прилича на доброкачествен. Но няма да правим биопсия. Нямаме време. Вие сте проявили престъпно безгрижие по отношение на заболяването си. Брумщейн веднага ви е предложила операция — ето, тук е записано: препоръчано…

— Но аз се лекувах при хомеопат…

Едва забележимият белег на устната на лекарката отново се съживи и набъбна:

— Ако питаха мен, бих дала вашия хомеопат под съд…

От тези думи гърлото на Вера Александровна сякаш подпухна, отесня.

„Ако мама беше жива, всичко щеше да бъде различно… И изобщо това нямаше да се случи“… — помисли си тя.

После Любов Ивановна покани Шурик в кабинета, а Вера седна на лепкавата седалка в коридора, на затопленото от Шурик място.

Лекарката каза на Шурик всичко, което бе чула и Вера Александровна, и освен това добави, че операцията е доста тежка, но я безпокои най-вече следоперативният период. Грижите в болницата са лоши — да намерят болногледачка. Особено за първите дни.

„Ако баба беше жива, всичко щеше да бъде различно“… — синът и майката често мислеха еднакво…

Направиха операцията след три дни. Вера се оказа отчасти права в най-лошите си предчувствия. Макар че, както се разбра по-късно, операцията беше напълно сполучлива, тя наистина понесе много тежко упойката. Четирийсет минути след началото на операцията сърцето й спря: и сърцето на младия анестезиолог едва не спря от страх. Биха й адреналин. Всички се изпотиха седем пъти. Оперираха повече от три часа, а после две денонощия Вера остана в безсъзнание.

Тя лежеше в реанимацията. Положението й се смяташе за опасно, но не безнадеждно. Но Шурик, който седеше на стълбището пред входа на отделението, където не пускаха абсолютно никого, не чуваше нищо от онова, което му говореха. Две денонощия той остана на стъпалото в състояние на дълбока покруса и огромна вина.

Беше погълнат от едно непрестанно въображаемо общуване с нея. Най-много се съсредоточаваше да я удържа постоянно пред себе си, с всички подробности: косата, която той си спомняше гъста — как тя я разресваше след миене и я сушеше, приседнала на ниска пейчица пред радиатора… а после косата й оредя и кокчето на тила стана малко по-малко, тъмноореховият й цвят избеля, отначало около слепоочията, а после по цялата глава плъзнаха мръсносиви кичури, сякаш от чужда глава… веждите й — чудесни, дълги, започват с гъст триъгълник, а после изтъняват като конец… бенката на бузата — кръгла, кафява, като главичка на гвоздей…

С отчаяно, почти физическо усилие той я държеше цялата: любимите ръчички, крайчетата на пръстите, извити нагоре, тънките крачета, кокалчето, издадено встрани от палеца, грозното кокалче… Да не я изпусне, да не се разсее…

Идваше медицинска сестра, питаше да му донесе ли чай.

Не, не — той само въртеше глава. Струваше му се, че престанеше ли да мисли така силно, така усилено за нея, тя щеше да умре…

В края на второто денонощие — той не си спомняше времето, не ядеше, не пиеше, май и в клозета не ходеше, седеше вдървен на стълбищната площадка, на стол, който милосърдно му бяха изнесли от отделението — при него излезе Любов Ивановна и му даде бяла престилка.

Той не я позна веднага, не схвана отведнъж какво трябваше да прави с престилката. Напъха се във влажната тъкан със слепнали се ръкави.

— Тамара, пантофите — изкомандва Любов Ивановна и сестричката му пъхна в ръцете две сивкавобели торбички, в които той непохватно напъха обущата си заедно с изтръпналите нозе.

— Само за една минута — каза лекарката, — а после си вървете вкъщи. Не е нужно да седите тук. Поспете, купете минерална вода и лимон… А утре пак елате.

Той не чуваше. През отворената врата на болничната стая виждаше майка си. От носа й излизаха тръбички, които се преплитаха по гърдите й, някакви други тръбички тръгваха от ръката й към статива. Бледосинкавата ръка лежеше върху чаршафа. От шията й, залепена с нещо бяло, също излизаше тънка червена гумена тръбичка. Очите й бяха отворени — тя видя Шурик и се усмихна.

Дъхът на Шурик секна на онова място, където бяха разрязали майка му: виновен, виновен, за всичко виновен. Когато баба му е умирала в болницата, той тичаше с Лиля по магазините, купуваше пушен салам, който после остана при митничарите, и матрьошки, изоставени в хотела в малък град край Рим, Остия…

Когато баба ти е умирала в болницата — раздухваше той пламъка на непростимата си вина, — ти се натискаше и се галеше с Лиля по разни входове и тъмни кътчета… Горката му майчица — дребничка, слаба, полужива, а той — здрав до отвращение нерез, пръч, животно… Тя се е задъхвала в пристъпа, а той чукаше Матилда… И острото отвращение от себе си хвърляше някаква неприятна сянка върху инак непричастните към престъплението Лиля и Матилда…

„О, никога вече — кълнеше се пред себе си. — Никога вече няма да…“

Той падна на колене пред кревата и целуна хартиените сухи пръстчета:

— Как си, Веруся?

— Добре — отговори тя нечуто, защото още не можеше да говори добре.

Наистина се чувстваше добре: биеха й обезболяващи, операцията беше зад гърба й, а точно пред нея се усмихваше разплаканият Шурик, скъпото й момче. Тя дори не подозираше каква огромна победа бе удържала току-що. Идеалистка и актриса по душа, още от младини тя много бе размишлявала за разновидностите на любовта и беше на мнение, че най-висшата от тях е платоничната, като погрешно причисляваше към платоничната всяка любов, която не се изразява под чаршафи. Доверчивият Шурик, на когото тази концепция бе разяснена в най-ранна възраст, във всичко следваше разумните възрастни — баба си и майка си. Някак от само себе си беше ясно, че в тяхното изключително семейство, където всички се обичат възвишено и самоотвержено, процъфтява именно „платоничната“.

И ето сега за Шурик ставаше очевидно до ужас как е предал „висшата“ любов заради „низшата“. За разлика от повечето хора, особено от младите мъже, изпаднали в сходно положение, той дори не се опитваше да изгради поне каква да е психологическа самоотбрана, да си пошепне на ухото, че може би за нещо е виновен, но за друго не е, а, напротив, разиграваше своите карти против себе си, така че вината му да бъде убедителна и несъмнена.

По пътя към къщи Шурик се съвземаше, излизаше от някакво анабиозно, рибешко състояние, в което се бе намирал през последните две денонощия. Оказа се, че през това време нетърпимата жега е отминала, сега ръмеше някакъв сивкав дъждец, беше средата на делник и във въздуха висеше насладата на самодостатъчната бедна природа: миризма на пресни листа и на гнило се носеше от миналогодишните купчини, струпани като грапаво одеяло по краищата на малка занемарена градинка. Шурик вдишваше сложната миризма на мръсния град: малко млада остра зеленина, малко окапали листа, малко мокра козина…

„Ами ако някъде има Бог?“ — хрумна му и тутакси, сякаш изпод земята, изскочи ниска черквица. А може да беше изскочила първо тя, а той да си е помислил онова после? Спря се: дали да не влезе… Отвори се някаква странична незначителна вратичка и през дворчето към пристройката се завтече делова селска старица с паница в ръката.

„Не, само не тук — реши Шурик. — Ако беше тук, баба щеше да знае“.

И той ускори крачка, почти се затича. В душата му се надигна неизпитвано по-рано щастие, наполовина състоящо се от благодарност неизвестно към кого — живата ми маминка, скъпата ми маминка, честит рожден ден, честит Международен празник на жената 8 март, честит празник на солидарността на трудещите се, честит 7 ноември, честито, честито… червено върху небесносиньо, жълто върху зелено, рубинени звезди върху тъмносиньо, цели стотина картички, които бе написал на майка си и баба си, започвайки на четири годинки. Животът е прекрасен! Честито!

Вкъщи Шурик застана под студения душ — кой знае защо, нямаше топла вода, а онази, която се издигаше от още незатоплените дълбини на земята, пареше със студа си. Изкъпа се, измръзна, излезе от банята — звънеше телефонът.

— Шурик! — ахна слушалката. — Най-сетне! Никой нищо не знае. Звъня у вас вече трето денонощие. Какво се е случило? Кога? В коя болница?

Беше Фаина Ивановна. Обясни й, доколкото можа, като сам се прекъсваше.

— А може ли да я посетим? И какво й трябва?

— Минерална вода, казаха.

— Добре. Сега ще докарам минерална вода. Аз съм в театъра, сега ще дойде колата и ще прескоча до вас с нея.

И — тряс слушалката! И веднага се разнесе следващият звън. Беше Аля. Зададе същите въпроси само с тази разлика, че нямала минерална вода, а имала занятия със студентите от вечерното обучение — лаборантската половин бройка — и щяла да се освободи в десет и половина.

— След занятията идвам веднага — радостно обеща тя, а той дори не успя да каже: не е ли по-добре утре?

Фаина довтаса след час, той едва бе успял да пийне чай с корав хляб и изровена от недрата на бюфета кутия варено. Фаина остави красивата чужбинска торбичка с четири бутилки минерална вода до вратата.

— Ще обсъдим всичко с теб — тя говореше бавно, като приближаваше към него красивата си развратна уста.

„Не, не и не“ — твърдо си каза Шурик.

Устата се приближи, сграбчи устните му, възсладкият, малко сапунен език се напъха под небцето му и гъвкаво се размърда.

Шурик нищо не можа да направи — всичко в него се втурна към тази разкошна мръсна женска.

Към единайсет плахо се звънна на вратата, после пак. След малко зазвъня телефонът, после отново се зашумоля около вратата. Но от там, където се намираше Шурик, едва ли би го измъкнала дори йерихонска тръба.

На другия ден той каза на Аля нещо правдоподобно:

— Не бях спал две денонощия. Едва се довлякох до леглото и съм спал като убит.

Рядко се срещат хора, които да мразят лъжата колкото Шурик.