Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (33)

33

Аля нямаше време за каквото и да било настроение — добро, лошо, тъжно. Прекалено заета беше. Но малко преди Нова година пристигна полуофициално писмо от Акмолинск, от завода. Завеждащата лабораторията й честитеше Новата година от името на бившите й колеги, пишеше, че на нейното място са назначили двама лаборанти и те заедно се справят по-зле, отколкото тя сама. Това беше приятната част от писмото. По-нататък тя пишеше, че цялата лаборатория очаква завръщането й като истински специалист и че би било особено добре, ако тя усвои добре методите на качествения и количествения анализ на продуктите на нефтения крекинг, защото това ще бъде основното направление в работата й. И друго: когато през лятото започне производствената й практика, заводът ще я изиска да поработи в родното си място, а отдел „Личен състав“ вече е потвърдил, че ще й платят и пътя и ще й дават заплата за времето на практиката.

Именно тогава я споходи настроение. Лошо настроение. И дори много лошо. Вече свикнала с мисълта, че след като завърши институт „Менделеев“, завинаги ще остане в Москва, тя разбра колко трудно щеше да бъде да избяга от Акмолинск, към който се оказваше прикована за цял живот.

Единствен изход беше бракът и единствен кандидат беше Шурик, който вече беше зает, макар и фиктивно. Тя кой знае защо, си мислеше, че след като бе направил такава услуга на Стовба, с която не бяха особено близки приятели, за нея пък трябваше непременно да се ожени. И то не фиктивно. Тя броеше на пръсти: вече шест пъти бяха любовници. А това не е един и два пъти, сериозна работа е. Вярно, Шурик някак не проявяваше сам интерес към нея. Но той беше много зает: и болна майка, и учене, и работа — нали времето не стига за всичко, — убеждаваше се сама тя.

Не смяташе да се предава и Новата година й се струваше подходящ момент за поредното настъпление.

От средата на декември тя няколко пъти се отби на „Новолесная“, уж е била наблизо, но все не заварваше Шурик вкъщи. Вера Александровна я черпеше с чай с мляко, беше разсеяно-приветлива, но беше невъзможно да се извлече нещо от това. Искаше й се да я поканят за посрещането на Новата година, както стана миналата — в паметта й някак се бе размило обстоятелството, че и миналата година никой не я бе канил.

Когато най-сетне хвана Шурик по телефона, му каза, че трябва спешно да си поговорят. Шурик, без да изпита ни най-малко любопитство, изтича в „Менделеев“ към десет и половина вечерта и това тичане дори му достави удоволствие, както и видът на главния вход, на вестибюла — изпитваше чувството на освободен арестант, посетил бившата си каторга вече като свободен човек.

Аля, облечена в неизменната си синя жилетка, с бухнала тупирана прическа на главата, го посрещна на стълбището. Хвана го под ръка. Шурик се огледа — странно, нито една позната физиономия, хем беше учил тук цяла година…

Отидоха в пушалнята, под стълбището. Аля извади пакет цигари „Фемина“.

— О, ти пушиш? — изненада се Шурик.

— А, просто глезотия — Аля въртеше цигара със златиста ивичка.

Шурик винаги се чувстваше малко неловко в нейно присъствие.

— Е, казвай, какво има?

— Исках да се посъветвам с тебе за Нова година — не беше успяла да измисли по-хитър ход, колкото и да се бе мъчила. — Дали да изпека млин, или да направя салата?

Той я гледаше с недоумение, понеже помисли, че тя иска да го покани в общежитието.

— Ами аз ще си бъда вкъщи с мама, както винаги. И не смятам да ходя никъде…

Това беше истината, но не цялата. Беше решил след един часа, след като изпият с майка му по чаша ритуално шампанско, да отиде у Гия Кикнадзе, у когото щяха да се съберат бившите му съученици.

— Но и аз искам да дойда у вас, само че трябва да приготвя нещо…

— Добре, ще попитам мама… — отвърна неопределено Шурик.

Аля издуха струя дим от отворената си уста. Нямаше какво да каже, но трябваше да се сети за нещо…

— Не си ли чувал нещо за Стовба?

— Не…

— Аз пък получих писмо.

— Е, и?

— Нищо особено. Пише, че след академичния отпуск ще се върне, а дъщерята най-вероятно ще остави при майка си.

— Ами правилно — одобри Шурик.

— А Калинкина и Демченко ще се женят, чу ли?

— Коя е тази Калинкина?

— От Днепропетровск, волейболистката. Една такава, ниско подстригана…

— Не си я спомням. Че и откъде да чуя — не съм виждал никого от онази група, освен тебе. Само с Женка понякога по телефона…

— А Женка си има гадже! — в отчаянието си почти извика Аля. И вече нямаше изобщо какво повече да каже.

Шурик не прояви никакъв интерес към новините от курса.

— Ох, забравих да ти кажа! Помниш ли Израйлевич? Е, получи сърдечен пристъп, откараха го в болницата и няма да изпитва през зимната сесия, а после може изобщо да се пенсионира!

Шурик добре си спомняше този маниак математик, той дори се бе промъкнал в сънищата му. Именно заради него бе избягал от институт „Менделеев“: есенната сесия по математика се оказа решителна…

— Пада му се — избъбри Шурик. — Но ти какво искаше да ми кажеш? Нещо спешно, нали? — уточни Шурик темата на срещата им.

— Ами за Нова година, Шурик, да се уговорим… — обърка се тя.

— Аа, разбирам — каза той неопределено. — И това ли беше?

— Ами да. Нали трябва предварително…

Шурик галантно изпрати Аля до „Новослободская“ и хукна за вкъщи, като начаса забрави и за нея, и за безинтересните й новини. И то забрави толкова стабилно, че си спомни за този разговор едва към единайсет и половина на трийсет и първи декември, когато двамата с Вера седяха край елхата със запалени свещички в бабината стая и всичко беше точно така, както бяха се канили да го направят още миналата година: бабиният фотьойл, наметнат с нейния шал, полумракът, музиката, новогодишните подаръци под елхата…

— Кой ли може да бъде? — тревожно погледна Вера Александровна Шурик, когато на вратата се позвъни.

— О, Господи! Това е Аля Тогусова!

— Е, ето пак… — горестно наведе глава Вера Александровна и въздъхна. — Но защо си я поканил?

— Мамо! И през ум не ми е минавало! Как можа да го помислиш?

Те седяха мълчаливо до масата пред трите прибора. Единият — за баба му.

Звънецът плахо звънна още веднъж.

Вера Александровна потропа с крехките си пръсти по масата.

— Знаеш ли какво казваше баба ти в такива случаи? Гостът е от Бога…

Шурик стана и отиде да отвори. Беше ядосан — и на себе си, и на Аля. Тя стоеше на вратата със салата и млин. И го гледаше с умолителна и безсрамна усмивка. И на него ужасно му дожаля за нея.

Новата година беше провалена и той още не знаеше до каква степен.

Трапезата беше красиво украсена, но оскъдна. Млинът на Аля — отгоре пресушен, а отвътре недопечен. Шурик изяде две парчета, но не забеляза това, Вера Александровна също, тъй като не го и опита. Вера дори не се доближи до инструмента и Шурик страдаше, като гледаше безизразното й лице. Миналогодишната нелепост — Фаина Ивановна с шумната й намеса — беше поне театрална. А и на самата Аля й беше чоглаво: тя седеше с Шурик и майка му край новогодишната трапеза, но ни най-малко не тържествуваше заради този факт. В тази композиция третият явно беше излишен. В дванайсет часа се чукнаха. После Шурик донесе чая и четири пасти, за които сутринта бе ходил на „Арбат“. След петнайсет минути Вера стана и отиде да си легне, като каза, че я боли глава.

Шурик занесе съдовете в кухнята и ги остави в мивката. Безсловесната Аля веднага ги изми. Както се мият химически съдове — пълно почистване на мазнината и двайсеткратно изплакване, за да не се стичат капките.

— Ще те изпратя до метрото. Още работи — предложи Шурик.

Тя го погледна като наказано дете, отчаяно:

— Само това ли?

Шурик искаше по-бързо да се отърве от нея и да отиде у Гия:

— Какво друго? Добре, искаш ли още чай?

И тогава тя застана в ъгъла зад кухненската врата, захлупи лицето си с ръце и горчиво заплака. Отначало тихо, после по-силно. Раменете й също някак си преминаха от по-ситни потрепервания към по-силни, чуха се задавено клокочене и странно тропане, което дори учуди Шурик: тя леко удряше глава в касата на вратата.

— Ама ти какво така, Аля, защо? — Шурик я хвана за раменете, искаше да я обърне към себе си, но тялото й приличаше на дърво, израснало от пода. Не можеше да я помръдне.

Дрезгави ритмични звуци, чести и издишващи, се изтръгваха от нея.

„Сякаш някой помпа скъсана велосипедна гума“ — помисли си Шурик.

Той пъхна ръка между нея и вратата, но люлеенето й не престана. Само звуците се усилиха. Тогава Шурик се изплаши, че майка му ще чуе. Беше сигурен, че тя не спи, а лежи в стаята си с книга и ябълка… Като се понапрегна и се учуди от съпротивата на крехкото й тяло, той откъсна Аля от пода, отнесе я в стаята си и затвори с крак вратата. Искаше да я сложи на кушетката, но тя беше вкопчила в него замръзналите си ръце, потреперваше с рамене и мяташе главата си. А когато успя да я сложи да легне, ужасен отскочи от нея: очите й бяха забелени, устата — изкривена от гърч, ръцете потреперваха и тя явно беше в безсъзнание…

Бърза помощ, Бърза помощ! — втурна се първо към телефона, но спря със слушалката в ръка. Веруся ще се уплаши… Затвори телефона, наля вода в чаена чаша и се върна при Аля. Кривите й юмручета още потреперваха, но велосипедните звуци вече не се чуваха. Той повдигна главата й, опита се да й даде вода, но устните й бяха плътно стиснати. Остави чашата и седна в краката й. Забеляза, че и краката потреперват в същия ритъм. Поличката й беше жално запретната, тънките крака се провиждаха под голямото за нея розово трико. Шурик заключи вратата, свали й трикото и започна оздравителната процедура. Нямаше други средства в арсенала си, но това, единственото достъпно за него, подейства.

След половин час тя се съвзе напълно. Спомняше си, че бе измила съдовете, а после се бе озовала на кушетката на Шурик, и с чувство на дълбоко удовлетворение си отбеляза: „Седми път!“ А после той, докато си закопчаваше панталоните, галантно се поинтересува как се чувства тя. Тя се чувстваше странно: главата й бучеше и й тежеше. Сметна, че е от шампанското.

Метрото вече не вървеше. Шурик откара Аля в общежитието с такси, целуна я по бузата и със същата кола пое към Гия, щастлив, че всичко се е разминало, и свали от плещите си това неприятно приключение.

У Гия веселбата беше в разгара си. Родителите му бяха заминали за Тбилиси, като му бяха оставили апартамента и по-голямата му сестра, нисичка дебеланка с монголска външност и неразбираем говор. Обикновено я вземаха със себе си, но този път не можаха: беше настинала, а се знаеше, че простудите я заплашват с опасни последствия. Освен бившите съученици Гия беше поканил няколко състудентки от института, така че момичетата, както често се случваше, бяха твърде много и танците носеха по-скоро групов характер. Шурик веднага се озова в центъра на тази танцувална бъркотия и играеше рокендрол или някакъв танц, който той наричаше така, с голямо въодушевление, като спираше единствено за по едно питие, а питиета имаше цяло море. Пиеше, танцуваше и чувстваше, че именно това му е нужно, за да се отърве от непознатото преди усещане за ужас, утаило се в такива дълбини на душата му, за чието съществуване дори не беше се досещал.

Част от грузинския коняк, докаран в цистерни от Тбилиси в Москва за местно бутилиране, се разпределяше между московски грузинци, приятели на началника на московското конячено предприятие. Двайсетлитровият бидон с дарената напитка се намираше в кухнята. Не беше много лоша, макар да беше и доста далеч от хубава, но количеството й толкова превъзхождаше качеството, че качеството нямаше абсолютно никакво значение. Беше същият коняк, с който Валерия Адамовна черпеше Шурик, от същия източник, от същия човек. Но Шурик пиеше коняка с водни, а не с мънички чашки, напълнени до третината, опитвайки се по-скоро да се отърве от натрапчивия спомен — Аля със забелени очи и трескаво гърчещи се изкривени лапички.

След един час стигна до зенита на опиянението и за около четирийсет минути изпадна в онова щастливо състояние, заради което милиони хора ето вече хиляди години вливат в себе си „огнена вода“, изгаряща помраченото от безбройни провали минало и плашещото бъдеще. Щастливо, но кратко състояние, от което Шурик запомни дебеличката сестра на Гия с нейното грейнало плоско личице, подскачаща около краката му, без да е в такт с музиката, едно високо дългокосо момиче в сини дрехи и с нахапана пирожка, която пъхаше в устата на Шурик, съученичката си Наташа Островская, напълняла, с венчална халка, която настойчиво навираше в очите на Шурик, и отново нисичката дебеланка, която току го теглеше за ръката нанякъде.

Освен това си спомняше, че повръща в клозета и се радва, че уцелва точно средата на тоалетната чиния, без никакви изключения. От този момент нататък не си спомняше нищо до момента, когато се събуди на тесен креват в непозната стая. Беше детска, личеше си по количеството меки играчки. Нещо притискаше краката му — сестрата на Гия, която спеше върху тях, прегърнала голям плюшен мечок.

Той внимателно измъкна краката си изпод трогателната двойка. Дебеланката отвори очи, неопределено се усмихна и отново заспа. За миг го споходи смътно подозрение, но веднага, без каквото и да било усилие го отпъди. Изправи се. Виеше му се свят. Беше жаден. Кой знае защо, много го боляха краката. Отиде в кухнята. Тук беше абсолютна кочина: лепнещ под, счупени съдове, фасове и остатъци от храна… На килима в голямата стая, завити с палта и нелепо снежнобял чаршаф, спяха неопределен брой гости.

Шурик си взе якето, което за късмет беше захвърлено насред антрето, и — дим да го няма. Трябваше бързо да се прибере вкъщи, при майка си.

Аля беше доволна от новогодишните си постижения. Наспа се — сама в цялата стая. Съседките й се бяха пръснали по гости. Главата престана да я боли.

Шурик не идваше при Аля. Отначало тя му се обаждаше по телефона, веднъж го покани на театър, друг път го помоли да закарат един хладилник в общежитието: една служителка от катедрата й го даде, когато си купи нов. Шурик отиде да помогне. А после веднага се разбърза… Аля се натъжи: любовната й връзка не беше успешна. Но започна сесията, тя се канеше да му се обади отново, само че се страхуваше да не развали окончателно всичко.

Институтският стол не работеше лете и Аля купуваше от хлебарницата гевреци за цялата приемна комисия. Веднъж претичваше през улицата на червено и я блъсна кола. Как се случи това, изобщо не си спомняше — когато се оборави, около нея се бяха събрали хора. Шофьорът, който я беше блъснал, на всичко отгоре бе ударил и насрещна кола.

Всичките й кости бяха здрави, но я болеше хълбокът и левият й крак беше охлузен. Двама милиционери съставяха протокол. Тя беше потърпевша, но и нарушителка. Аля молеше да не викат Бърза помощ, каза, че няма нищо страшно. Единият от милиционерите, русоляв, слабичък, се наведе над нея и тихо й каза:

— За теб ще е по-добре да дойде Бърза помощ.

Но Аля се страхуваше, че ще я задържат задълго в болницата и ще загуби работата си. Така и каза на милиционера: че работи като секретарка на приемна комисия и няма никакво време за губене по болници. Русолявият милиционер се казваше Николай Иванович Крутиков, той я закара с милиционерската кола до общежитието. Беше старшина, но не участъков, както си бе помислила тя, а от отдела за регулиране на уличното движение.

После, когато се запознаха по-отблизо, той й обясни защо така е било много по-добре. Николай Крутиков също беше от провинцията, но не отдалече, а от областта и живееше в милиционерско общежитие. След казармата започна работа в московската милиция и смяташе, че е извадил късмет. Скоро щели да му дадат стая, а ако бил женен — гарсониера.

Нещата не станаха толкова бързо. Дадоха им апартамент едва след две години. Цяла година ходиха на кино, но Аля не му позволяваше нищо такова: сега беше умна. Затова пък, когато се ожениха, той я обикна истински, както онзи Енрике — Ленка Стовба. Една година живяха в стая под наем наблизо, на малката уличка „Пихов“, после се преместиха оттатък Савьоловската гара, в гарсониера. Всичко се подреждаше толкова добре, че нямаше накъде повече: когато дойде време да се връща в Акмолинск, тя вече беше и омъжена, и с московско жителство, и бременна, и започваше аспирантура.

В Акмолинск Аля се върна само веднъж — за погребението на майка си. А за Шурик дори не си спомняше — защо човек трябва да си спомня несполуки?! От цялата тази история остана само английският чай. Аля купи специална съдинка за мляко, пие чая си с мляко, а бисквитите премества от пакета в специална чинийка. Смята да даде дъщеря си, когато порасне, в музикално училище. Добро момиче!