Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (58)

58

Малко преди трийсетата си годишнина Шурик направи едно твърде неприятно откритие: една сутрин се бръснеше в банята и току поглеждаше в огледалото, за да се увери, че бръсначът не пропуска никакви косъмчета. И изведнъж забеляза, че от огледалото го гледа непознат мъж, немлад, с грубовата муцуна, с проличаваща втора брадичка и торбички под очите. Беше миг на някакво ужасно непознаване на себе си, на отчуждаване от обичайното съществуване с чувството, че онзи в огледалото е самостоятелно същество, а той, бръснещият се Шурик, е негово отражение. Отпъди това натрапчиво чувство, но вече не можеше да се върне към себе си, какъвто беше преди.

Това откритие за своя нов облик той преживяваше почти по женски. Трийсет години — и какво? Рутинна работа, все едно и също, научно-технически превод, грижи за майка му и още цяла камара задължения, които не че поемаше сам, а му ги възлагаха: Матилда… Светлана… Валерия… Мария… Сонка… Впрочем Мария замина, Валерия умря… Всъщност те май му липсваха, честно казано. Но го спохождаше скучната увереност, че ще се появят и някакви други хора, които ще зависят от него и той никога няма да има собствен живот като Женка, като Гия.

Та и какво ли значи „собствен живот“? Нещо да искаш, да постигаш… Самият той абсолютно нищо не бе постигнал. А беше ли искал нещо? Не, не беше и искал! — отговори си сам Шурик на строгия въпрос. Женка Розенцвейг е искал — и защити дисертация, ожени се, разведе се и пак се ожени. Две деца… Впрочем и това не беше много хубаво: нещастната Алочка, млечната кухня в шест сутринта, ежедневна работа — нещо багрилно-лаково, акрилово — от осем до пет, цяла седмица под командването на Ина Василиевна, а в неделя на среща с Катенка под огнено-страдалческите погледи на изоставената Ала. Не, нищо хубаво.

Виж, Гия си го бива! Стана треньор, прочут почти по целия свят, обикаля целия Съюз за младежки състезания, ходи дори до Унгария. Красиви момичета вървят по петите му на цели ята. Весело си живее Гия. Но и той е надебелял, пие много, нищо, че е треньор… Само дето животът му е прекалено забързан… После Шурик изведнъж се сети, че отдавна не е виждал Гия, а с Женя не се е срещал почти година — а нови приятели освен тези двамата не е завъдил. За сметка на това — безброй приятелки, във всички редакции.

Ето че наближава рожденият му ден, трийсетгодишнина, майка му пита — как ще го празнуваме… Може да покани вкъщи Женя и Гия, но ще се довлече Светлана — просто ужас. Че и Сонка ще довтаса — Светлана ще пребие Сонка и ще се хвърли през прозореца, а Сонка ще се напие и пак ще се почне запой… Като тогава, на погребението на Валерия…

Добре ще е да покани на рождения си ден само мъже. И то не вкъщи, а в някой ресторант. Като „Арагви“ например… Сонка няма и да се сети за рождения му ден. Но как да се измъкне от Светочка?

Светочка беше чумата на живота му. Невъзможно беше да скрие нещо от нея. Тя проникваше във всички пори, разследваше всичко, следеше всяка негова крачка… и постоянно го заплашваше със самоубийство. През годините откак се бяха запознали, беше направила три опита, ако не се брояха дребните, почти декоративни движения към някой перваз — та Шурик да бъде винаги във форма, да не се отпуска.

„Ще й кажа, че ще бъда в мъжка компания“ — реши Шурик и веднага си представи как на излизане от ресторанта ще види покрай него по тротоара да минава стройната Светочка. Няма да спре при него, само внимателно ще го погледне, него и приятелите му, после ще извърне глава и ще подмине…

Вера пък дълго съчинява за Шурик подарък, който да бъде запомнящ се и елегантен. Намери в един антикварен магазин великолепен кожен албум с метална ключалка. Беше от тъмносиня кожа това прекрасно албумче… Но нещо липсваше. Вера Александровна помисли малко и си поръча при шивачката от театралното ателие тъмносиня рокля. Много простичка рокля, абсолютно нищо особено, но цялата — и по маншетите, и по яката — обточена с тънка ивица тъмносиня кожа! В същия цвят като албумчето. Целият замисъл се състоеше именно в безукорното изпълнение. Разбира се, Вера не казваше на Шурик нищо за албумчето — подбираше и налепваше снимките му от раждането до текущия момент изключително в негово отсъствие, с роклята обаче той здравата се изпоти: три пъти води Вера в ателието и два пъти в Театъра на Таганка, където домакинът й беше обещал парченце синя кожа…

След тези приготовления стана очевидно, че първо ще трябва да отпразнува рождения си ден вкъщи — заради майка си: да помоли Ирина Владимировна да приготви почерпката, да покани двете мамини приятелки, които обикновено идваха за нейни рождени дни, възрастната арменска двойка, която бе купила апартамента на покойния Мармалад и заместила старото приятелство с ново, и, разбира се, щяха да се довлекат една-две приятелки, бивши момичета, които още наобикаляха Вера. И за да е пълна картината, би могъл да добави към тях и Светочка… А Сонка нямаше да дойде, щеше да забрави. А на другия ден — на ресторант с приятелите…

По установила се през последните години традиция Ирина Владимировна прекарваше в Москва месец септември, вкарваше в релси техния московски живот и си заминаваше вкъщи при онези студове — имаше у дома си водно отопление и след като бе понесла безброй разнообразни лишения и изпитания, повече, отколкото от Страшния съд, се страхуваше за тръбите си…

Седмицата преди юбилея на Шурик Ирина прекара в щастливо напрежение: природната й щедрост, притисната от изнурителната пожизнена сиромашия, разцъфтя с разкошни цветове. Шурик ръководеше парите в къщата и й даваше колкото й бяха нужни, без ограничения. И в такъв момент нуждите на човека, който цял живот едва бе свързвал двата края, нараснаха хилядократно: тя излизаше рано сутринта и се прибираше след затварянето на магазините с претъпкани пазарски чанти. Годините не бяха изобилни, продуктите се „пускаха“ в продажба, нареждаха се опашки, но при наличие на известни ловджийски навици човек би могъл добре да си напазарува. Със смъртта на Валерия бе дошъл краят на специалните доставки. Но, изглежда, и Ирина имаше „ловджийски“ дарби… Като гледаше тази продоволствена вакханалия, Вера плахо питаше — защо толкова много…

— Трийсетата годишнина е важна дата! — гордо вирваше глава Ирина и никой не спореше с нея.

Шурик и майка му се споглеждаха — и двамата разбираха, че сега Ирина Владимировна се радва на свой собствен празник и на своята значителна роля в него.

Формалното домашно тържество, скромно и тихо, обещаваше да се превърне в грандиозен пир… Ирина се готвеше за своя звезден час. Вера не се чувстваше добре, вдигна кръвно и вечерта преди тържеството легна в стаята си и затвори вратата. В голямата стая Шурик събра масите, Ирина извади приборите, които не бяха използвали от смъртта на Елизавета Ивановна: купчинки чинии с три различни размера, салатиери, фруктиери, панички за хрян и едно огромно блюдо, предвидено май за цяло прасе…

„Трябваше да си я изпратя в Малоярославец“ — със закъснение се разкайваше Шурик за своята безхарактерност и неспособност да управлява домашните събития. Но вече нямаше къде да се дява. Шурик се подготвяше за изпитание.

Събраха се дори повече гости, отколкото очакваха. Като изненада пристигна Ала с Катя. Вероятно Алочка лелееше тайната мисъл случайно да се види с Женя: тя не губеше надеждата да си го върне. Впрочем това не й пречеше от време на време да използва разнообразната подкрепа на Шурик…

Пълничката тромава Катя с опадали горни зъбки остро напомни на Вера за Мария. Вера я сложи да седне до нея. Беше симпатично момиченце, но не можеше и да се сравнява с Мария: не притежаваше нито лъчезарната Мариина радост, нито ярката й прелест — просто пухкавичко месо. От другата страна на Вера седеше Шурик. До Шурик — Светлана с бяла блузка и смирено-хищен вид.

Вера вече отдавна, още от заминаването на Лена и Мария, лелееше мисълта, че Шурик трябва да се ожени. Тя не би имала нищо против Светлана: вярно, своеобразно момиче, но сдържано, възпитано, сръчно в ръкоделията. И обича Шурик.

Да си родят момиченце… разбира се, никое момиченце не можеше да замени Мария, но би могла да има наблизо едно мило същество… Странно, всеки път, когато Вера заговаряше за това с Шурик, той я прегръщаше, целуваше я по челото и прошепваше на ухото й:

— Веруся! Хич не си го и мисли! Аз бих се оженил само за такава като теб. Но няма друга такава!

Трапезата хипнотизираше. Ястията блестяха като лакирани и имаха леко бутафорен вид. Заканително надигнала глава, в издължено блюдо лежеше неголяма есетра. С металнооръжеен блясък привличаха погледа яребици от магазин „Даровете на природата“. Извисяваха се кръгли купчини салати, четирите немигащи очи на съдинките с хайвер — две с червен и две с черен — бяха вперени в гостите. И прочие, и прочие… Насядаха мълчаливо и останаха неподвижни, просто замряха. Само Ирина Владимировна епилептично се мяташе над масата — оправяше едно, довършваше друго. Най-сетне замря и тя. Тогава, уловил с усета си на кавказец проточилата се пауза, с чашка в ръка стана съседът Арик и провъзгласи:

— Ами да напълним чашите!

Мъжете на трапезата бяха двама — Арик и самият рожденик.

— Шампанското! Шампанското! — развика се Ирина Владимировна, защото й се бе сторило, че някой взема неправилна бутилка. Наляха шампанското във високите чашки. Плахо посегнаха с вилици към заоблените хълбоци на салатите — да развалиш такова съвършенство…

Арик стоеше прав — мек като плюшен мечок и квадратен като „Камаз“, с крехката чашка в ръка, обрасла чак до пръстите с гъсти косми.

— Скъпи другари! — възвести той с глас на дякон. — Да вдигнем нашите чаши за скъпия ни Шурик, който днес стигна до своята трийсетгодишнина…

Шурик и майка му се спогледаха, това беше цял безсловесен разговор: трябва да потърпим… ами кой е виновен… вечната история, вечно при нас се получава така… а колко хубаво щеше да бъде да прекараме вечерта двамата… извинявай, маминко, задето съм такъв идиот и се поддадох на провокацията на Ирина Владимировна… ама, моля ти се, скъпи, аз съм виновна, трябваше аз да спра всичко това… няма как, трябва да изтърпим… и кой покани този Арик… стана случайно, абсолютно случайно… Прости ми, моля те…

Арик говори дълго и напосоки, като започна с Шурик и завърши с изграждането на светлото бъдеще… Този апартамент сякаш беше прокълнат: отначало в него живееше еврейски болшевик, храбрият Мармалад, сега пък там се бе заселил арменски…

Най-сетне се чукнаха, седнаха и започнаха да дъвчат.

Всички се стараеха: Катя — да се държи добре, да не изпуска нищо и да не дрънчи с вилицата, Шурик — всички да се чувстват удобно и чиниите да не остават празни, Светлана — да заема мястото си до Шурик така изразително, че всички да виждат близостта в отношенията им. И бялата блузка не беше облечена случайно: бялото наистина освежава, но и огрява, и намеква… Вера сложи салфетка на коленете си и се стараеше да не изцапа с храна новата си рокля… Впрочем тя и не ядеше…

— Да ти сложа ли нещо в чинията? — тихо попита Шурик, наведен към майка си.

— Опазил ме Господ. Само от вида на храната ми се гади — нежно се усмихна Веруся.

— Е, ти вече прекаляваш. Всъщност всичко е много вкусно. Може би малко салата? — и Шурик се пресегна към салатиерата.

— По никакъв начин — прошепна Вера и разцъфна в най-артистичната от своите усмивки: брадичката надолу, очите нагоре…

Ирина Владимировна се чувстваше абсолютно щастлива — за пръв път в живота си бе успяла напълно да се реализира. Беше направила всичко, което умееше, и всичко, за което бе мечтала в гладните и полугладните години: гъска, пълнена със зеле, както я бе правила баба й, и млин с различни плънки в четирите ъгъла, и рибен пастет. И всичко стана много сполучливо… Освен това днес тя смяташе да хапне препечена филийка с хайвер, който като дете не бе успяла да опита, защото беше малка, а в по-късните години дори не бе виждала този вълшебен продукт…

Гостите не се чувстваха щастливи, а, напротив, по различни причини изпитваха недоволство — особено двете пожизнени приятелки на Вера Александровна: Кира и Пила. Наскоро се бяха скарали и всяка от тях беше сигурна, че на тържеството няма да срещне другата. Но Вера, не стига че ги бе поканила, макар прекрасно да знаеше, че са скарани, бе проявила и нетактичността да ги сложи една до друга на масата и сега те седяха загледани в различни посоки, лишени и от дар слово, и от апетит.

Арик и Зира, арменските съседи, също бяха прясно скарани, кавгата им избухна точно пред вратата: Зира беше облякла най-хубавите си дрехи, а Арик критично огледа жена си и каза, че с тая рокля мястото й е на ереванската чаршия. Зира се разплака, съблече роклята и каза, че няма да дойде. Наложи се Арик дълго да я уговаря и утешава и сега знаеше, че тепърва още дълго ще трябва да си плаща за непредпазливата забележка.

Алочка беше разочарована от отсъствието на Женя.

От трите дошли „студийни“ момичета едната беше влюбена в Шурик още от пети клас, а сега вече следваше. Седнала срещу Шурик, тя свежо преживяваше несподелената си любов. Втората, петнайсетгодишна, изобщо не беше влюбена в Шурик. Напротив, беше влюбена във Вера Александровна и я ревнуваше от целия свят. Третата, една от ранните ученички на Вера Александровна, беше угрижена, задето не я спохождаше ежемесечната женска неприятност и си представяше възможните ужасни последствия от това… Гадеше й се и не й беше до ядене.

Ирина Владимировна, докато я владееше предварителната възбуда, се чувстваше окрилена, но когато забеляза явната диспропорция между количеството приготвена храна и възможностите на хранещите се, отиде в кухнята да плаче. От този момент нататък Шурик и Вера поред я посещаваха в кухнята, опитвайки се да спрат пристъпа на неудържимия плач.

През това време Арик все повече се развихряше, вдигаше чаши и произнасяше наздравици: пиха за майката, за покойния баща, за бабата и за всички предци на Шурик, за небето и за земята, за дружбата между народите и още веднъж за светлото бъдеще. Приятелките на Вера се задавяха от смях и на тази почва се сдобриха.

След предястията дойдоха основните гозби. Тук в работата трябваше да се включи и Светлана, тъй като Ирина Владимировна бе излязла от строя и събра сили чак за десерта, когато преялите и препили гости можеха само слабо да мърдат ръце и езици, също като на ням филм, прожектиран на бавни обороти. Гостите изядоха пастите, пиха чай и започнаха кротко да се разотиват, придържайки корема си. И тогава Светлана откри една липса: беше изчезнал Шурик. Той беше излязъл да изпрати Ала и Катя, но бе пошепнал за това само на майка си. На Светочка не бе съобщил — отчасти защото смяташе да ги качи на такси и веднага да се върне, отчасти поради пълното си отпускане и загубената бдителност: през годините на общуването със Светочка прекрасно бе научил колко опасно е да й се дава повод за тревога…

Катя заспиваше и Шурик я носеше на ръце. Когато успяха да хванат такси, детето спеше дълбоко, но щом Шурик се опита да го прехвърли в ръцете на майка му, то го прегърна през шията и се разплака:

— Нали няма да ни зарежеш? Мамо, и той ще ни зареже… Не си отивай, Шурик…

Шурик се качи в таксито. Катя зарови лице в рамото му и моментално заспа.

— Ти разбираш ли каква травма е това за детето? — прошепна Алочка и сложи ръка на другото рамо на Шурик.

Шурик разбираше това. Разбираше също, че са налице не една, а две травми. Погледна часовника си: едва десет и петнайсет, така че спокойно можеше да се върне при гостите. Но най-важното беше веднага да се обади на майка си.

Още щом влезе в бившето съпружеско гнездо на Женя Розенцвейг и предаде Катя в ръцете на Алочка, той веднага се хвана за телефона:

— Маминко, наложи се да закарам Ала и Катя до тях. Скоро ще се прибера.

Веруся изрази недоволство. Каза му шепнешком да се прибира по-скоро, защото Ирина е в истерия: останало такова количество храна, че не се побирало в хладилника и сега тя правела сметка колко пари са похарчени и колко храна е останала, и смятала да им изплаща разликата на вноски…

— Умолявам те, идвай си по-бързо, няма да издържа това! — шепотът звучеше драматично.

Влезе Алочка с разпусната коса и облечена с нещо розово и прозрачно. Беше съблякла Катя и тя спеше. Ала демонстрираше готовност да бъде утешена. Приближи до Шурик, сложи ръце на раменете му и го погледна въпросително:

— Как мислиш, той никак ли не ме обича?

Шурик погали къдравата коса. Това нямаше особено значение за него, но все пак будеше леко раздразнение: тя изпитваше нужда да излее душата си. Той бързаше за вкъщи. Стана. Ала се разплака. Той се обърна към нея:

— Вкъщи ме чакат гости.

— Защо съм толкова нещастна… — подсмръкна тя.

Той откачи кукичка, разкопча копченце. Свърши работата си мълчешком. Алочка продължаваше да бърбори:

— Но защо? Защо става така? Ти като мъж си сто пъти по-добър от него, а и Катка те обича… Защо ми е нужен само Женка? Защо?

Този въпрос не изискваше отговор.

Горката глупачка, на всички ви трябва само едно…

 

 

Гостите се бяха разотишли, без да бяха изяли и половината от приготвената храна. Светлана, облякла престилка, със смирено достойнство миеше съдовете. Ирина Владимировна ридаеше в стаята на Вера и Вера вяло я утешаваше в очакване да дойде Шурик и да поеме върху себе си страданията.

— Ириша, не разбирам защо се разстройваш така. Трапезата беше прекрасна…

— Ами харчовете? Знаеш ли колко пари струваше това? Ужас! Ето, пресметнах — Ирина зашари с треперещи ръце из джобовете на престилката си. — Ето!

Тя започна да пъха в ръката на Вера листче, на което се бе строила колона криви цифри.

— Това са четири мои пенсии! А колко нещо остана! Не съм преценила изобщо! Никога не ме е бивало да преценявам! И остана повече от половината…

— Ами прекрасно! Ще имаме да ядем цяла седмица!

— Аз ще ви компенсирам разходите! — нареждаше Ирина. — Ще ви плащам…

— Ириша, успокой се, моля ти се… Какво значение има това? Шурик празнува трийсетгодишнина и в никой ресторант не биха ни нахранили така, както го направи ти.

На вратата се звънна и бурната сцена бе прекъсната. Ирина Владимировна тръгна да отвори, като бършеше с края на престилката лицето си. На вратата стоеше млада жена с голям букет цветя. Беше Соня, която бе успяла да намери адреса на Шурик.

— Добър вечер, търся Шурик.

— Верочка! Търсят Шурик! — извика Ирина Владимировна, която се поободри от идването на нова гостенка, способна да изяде част от останалата гощавка. — Влизайте, влизайте! Той ще си дойде скоро!

И отиде в кухнята, за да спретне наново трапезата.

— Светочка! Имаме закъсняла гостенка, дайте една чинийка! Ето, моля — млин, пастет, салатка… колко много е останало!

Светлана погледна влязлата и цялата картина на живота ужасяващо й се проясни: имаше, имаше Шурик жена, която тя бе пропуснала, и именно такава, от каквато тя винаги се бе страхувала — румена, с черни вежди, гърдеста, вулгарна до повръщане…

Ирина Владимировна се затича да вика Вера, да й съобщи за новодошлата гостенка. Светлана я гледаше с прозрачни очи, попивайки всичките тези груби цветове на лицето й — бяло, розово, черно. И тази отвратително лилава рокля…

„Глей я ти, сякаш ме фотографира. Въшка нещастна“ — помисли си Соня и се усмихна нагло и присмехулно.

Светлана бавно си свали престилката, избърса тънките си ръце с кухненската кърпа и излезе от апартамента, без да се сбогува. Край. Това беше краят на всичко. Трябваше окончателно да се убеди в това. За да не остават никакви съмнения.

Шурик се прибра в дванайсет и половина. И Соня вече си беше отишла. Тя остана в апартамента на Шурик петнайсет минути. Порови в салатата, но отказа да пие вино. Не стига, че не намери Шурик вкъщи, ами се и оказа, че майка му я познава. И тогава Соня се сети кога и при какви обстоятелства я е виждала: след погребението на Валерия, в началото на поредния й запой. Естествено, тогава Соня не бе запомнила нито жилището, нито самата Вера Александровна. Но сухата побеляла старица с тъмносиня рокля веднага я нарече Соня… Да, не биваше да идва. Импровизацията се оказа абсолютно несполучлива.

Когато се върна, Шурик още малко поутешава Ирина Владимировна, след което й дадоха валокордин и я сложиха да спи.

А после майката и синът още малко поседяха в кухнята: бяха доволни един от друг, беше им хубаво от пълнотата на взаимното разбиране. Отначало Вера му се поскара, задето бе изоставил гостите, разказа му как бе дошла Соня, а после, като зарови леките си пръсти в оредяващите къдрици на Шурик, въздъхна:

— Милото ми момче! Помисли само, трийсет години. Ами че аз вече почти не си спомням времето, когато още те нямаше. Отдавна си мисля, че ти е време да се ожениш. Бих могла да бъда добра баба, нали? — тя леко кокетничеше с Шурик. — Вярно, скоро ще започна седемдесетте, но… Светлана е стабилен, достоен човек… А и малко ли са изобщо момичетата наоколо?

Шурик трепна: разбира се, Веруся никак не беше наясно с живота. Баба Елизавета Ивановна отдавна щеше да се е досетила с какво безумно същество бе принуден да се занимава толкова години. А Веруся е светица, не вижда около себе си нищо друго, освен изкуството, театъра, музиката… Преизпълни се с обичайното чувство на умиление пред майка си, целуна ръката й, погали я по слепоочието.

— Добре, върви да си легнеш. И аз ще лягам… — тя го целуна за лека нощ.

Шурик отиде в стаята си и седна пред пишещата машина. За утре трябваше да завърши още три реферата.

Звънналият телефон го откъсна от статията.

„Разбира се, Светлана. Проверява ме“ — помисли си по навик, без никакво раздразнение.

Но друг глас — звънлив, ярък извика през шума и чуждите приглушени гласове:

— Шурик! Привет!

Той веднага позна този глас. Ушите го познаха преди главата, позна го и сърцето и радостта в него избухна.

— Лилка! Ти? Не си ме забравила? Наистина ли не си ме забравила?

Тя се засмя — и смехът й беше същият: единствен, трескав като плач, с изхлипване, замиращ в края от недостиг на въздух.

— Да те забравя? Шурик, ами че аз съм забравила всичко, до последната нишка, само не и теб. Честна дума, не си спомням нищо и никого, но ти си като жив!

— Ами аз наистина съм жив! — и той чу нов взрив от смях.

— Да, чувам, че си жив, просто казах някаква глупост. Знаеш ли защо ти се обаждам?

— Да ми честитиш рождения ден ли?

— Боже, та аз дори не съм знаела! Честито! На трийсет? Защо ли питам, разбира се, че на трийсет! Утре ще бъда в Москва! Представяш ли си?

— Шегуваш ли се? Утре?

— Аха! За едно денонощие. Летя от Париж за Токио — през Москва! Не ти се обадих по-рано, защото си мислех, че няма да ми дадат виза и ще трябва да стоя в транзитния хотел, обаче ми дадоха! Така че утре ме посрещни.

— Утре или днес? — слисано попита Шурик.

— Утре, утре…

Тя му продиктува номера на полета и часа, каза му да я чака на летището и затвори.