Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (51)

51

По странен начин линията на съдбата на Вера свърза двата си края — трийсетте години на счетоводителската й каторга сякаш потънаха вдън земя и тя стана не пенсионирана счетоводителка, а бивша актриса. Театралният кръжок в сутерена на домоуправлението я върна към времената на студията на Таиров, но личните й артистични амбиции отдавна бяха увехнали и тя се чувстваше щастлива, като предаваше на съседските деца основите на театралната професия.

Откак в дома й се появи Мария, тя осъзна в името на каква тайна цел съдбата бе й пратила неуморния Мармалад, накарал я да се заеме с работа, за която тя си мислеше, че отдавна е забравила. Ако не беше влязла във форма и не се бе занимавала веднъж седмично, в четвъртъците, със своите ученички, не би могла да приеме и да възпита своята немирна скъпоценност, която определено не друго, а провидението великодушно й повери. Тя не се съмняваше, че в дома й расте бъдеща велика знаменитост.

През двете години, докато Мария учеше в обикновеното районно училище, Вера и Лена Стовба си създадоха особени, независими от Шурик отношения. Предишната семейна конфигурация, проста и убийствено ясна — споени в едно майка и син, — се преобразува в нещо сложно и подвижно. Когато живееха тримата — Вера, Шурик, Мария, — се разиграваха поред различни комбинации. Понякога, когато тръгваха в неделя сутрин за някои музеи или изложба и Шурик водеше майка си под ръка, а Мария ту тичаше пред тях, ту се лепваше за Вера, Вера си представяше, че е майка на Мария, а Шурик — неин баща. Шурик виждаше у Мария по-скоро по-малка сестра, донякъде натрапена му от Веруся. Докато самата Мария не товареше главата си с размисли: Веруся и Шурик бяха нейното семейство.

Когато пристигаше, Лена Стовба ставаше най-важният за Мария човек — за няколко дни.

Вера настройваше изтънчено семейния механизъм: например слагаше Стовба да седне до Шурик, да изглеждат като двойка. Но това беше правилно само отчасти, защото тогава се появяваше някаква излишна валентност, нейна собствена, неизравнена. Имаше и вариант, при който тя гледаше на Стовба като на независима извънсемейна единица със собствени отчаяни движения, маниакални намерения и пълно откъсване от реалното съществуване, но тогава във въздуха увисваше друга, изключително съществена нишка — Мария. Как и към кого беше прикачена тя? Ала именно благодарение на маниакалната идея за обвързване с човек, когото всъщност едва познаваше, Мария беше предадена за временно ползване на Веруся и Шурик — за благото на двете страни…

Лена си шепнеше с Вера Александровна: сега вече не на Шурик, а именно на нея разказваше за всички свои стъпки към Енрике. Разказа й и как бе свършила нелепата история, разиграла се в Полша. С Ян, брата на Енрике, тя се срещнала във Варшава. И двамата били там за пръв път, но Ян имал много роднини, които никога не бил виждал, а Лена — абсолютно никого. През цялата първа седмица той бил зает, пиянствайки с намерените си роднини. Лена стояла в мизерния си хотел, чакала го от сутрин до вечер, докато най-сетне той, едва измъкнал се от запоя, отишъл да я вземе и я откарал в американското посолство — да се женят.

И двамата били напълно сигурни, че им предстои проста и бърза формалност. Така и щяло да бъде, ако Стовба била гражданка на Полша. Предложили на Ян да му дадат виза за Русия и да сключи брак с гражданката на Съветския съюз според съветските закони. Това отново било забавяне, протакане, но в края на краищата — не и отказ. Стовба си заминала, а Ян останал във Варшава да чака съветска виза. Чакал я месец и половина. Енрике на два пъти му пращал пари, като вече се оглеждал за по-голям апартамент в Маями. През тези шест седмици Ян не си губел времето — влюбил се безумно в прекрасна полякиня и когато съветската виза пристигнала, вече бил венчан в католическа черква и документиран в американското посолство като съпруг на съвсем друга жена, а не на очакващата пристигането му Лена Стовба. Енрике се скарал с брат си за цял живот, но това не променяло нещата.

Вера слушаше, трогната до дъното на театралната си душа — всичко беше необикновено, рисковано, възхитително. Сега вече Вера ронеше сълзи. Любов, като дългосвиреща плоча на съдбата… И с нея се бе случило така… Години, изгубени в чакане… Горкото момиче… Горката Мурзик…

Вера прокарваше паралели между своята собствена нещастна женска биография и Ленината, опитваше се да внуши тънката мисъл за липса на гъвкавост, за други възможности, които са отворени пред младата жена с нейната външност и характер, за възможността на света да има друг мъж, който би могъл да й замени… И така нататък…

Лицето на Стовба се озлобяваше, очите й издаваха скука — тя четеше мислите на Вера Александровна и предпочиташе собственото си романтично нещастие пред който и да е друг вариант. Също както някога самата Вера… Не, в живота й не бе имало никакъв друг мъж!

На хипотетичния друг мъж, за когото намекваше, Вера също подхвърляше от време на време, че положението му е неопределено, тя остарява, би искала да го види женен, а и за момичето трябва да се помисли.

Послушният Шурик, вътрешно ужасно настръхнал, се измъкваше с шега:

— Веруся, вече опитах веднъж, наложи се да се разведа…

Вера се сепваше: отива твърде далече с намеците си.

Но всъщност важното беше друго: от време на време Стовба заговаряше, че трябва да си вземе Мария в Ростов.

Това не биваше да се допуска по никакъв начин и Вера спешно се захвана с уреждането на велика съдба за Мурзик.

Разбира се, никой не можеше и да си представи какви усилия струваше на бившата скромна счетоводителка от спомагателния театрален персонал да организира солидно ходатайство за балетното училище, пред самата Головкина.

Най-сетне настъпи денят, когато по време на късния вечерен чай, единственото им събиране без Мария, Вера тържествено съобщи на Шурик:

— Досега не ти казвах, за да не излезе преждевременно… С една дума, Мурзик е приета в хореографското училище при Болшой театър.

Вера направи дълга пауза в очакване на възторга на Шурик, но той не реагира, както трябваше.

— Обадиха се на София Николаевна Головкина… Разбра ли?

— Ами да — кимна Шурик.

— Не, не си разбрал! — почти избухна Вера. — Това е най-доброто балетно училище в света. Там подбират едно момиче от сто. Два пъти водих Мурзик на предварителни изпити и тя се представи много добре.

— Но, Веруся, какво чудно има в това, та ти толкова много работи с нея!

— Да, Шурик! Мога да кажа, че станах опитен педагог през последните години. През мен минаха сигурно повече от сто ученички! — Вера малко преувеличаваше — в нейния кръжок идваха обикновено осем до десет ученички и техният общ брой за всичките години при всички случаи беше под петдесет. — Не съм имала по-способна ученичка. Как само схваща всичко! От половин дума, от половин дума! Но какво ли изобщо мога да им дам — основите на ритмиката, на пластиката, театралната азбука… А в училището идва съвсем друг контингент. Само деца, които вече са ходили в балетни студии, някои вече са работили на станок. Често деца на балетисти. А Мурзик има вродени качества. Прекрасна гъвкавост, отскок, отличен музикален слух. И, разбира се, поразителна вътрешна пластика. Това е несъмнено за мен. С една дума, намериха й само един недостатък — ръстът. Малко е височка за балерина. Впрочем Лавровски например винаги е харесвал високите… Но, първо, не се знае кога тя ще спре да расте. Това може да стане и достатъчно рано. И, второ, самите натоварвания, които получават ученичките там, също забавят растежа. Това е известно. Всички балерини са достатъчно дребни отчасти и защото от най-ранна възраст работят много и се ограничават в храненето.

— Мурзик има прекрасен апетит — отбеляза Шурик.

Вера се ядоса:

— Тя има силен характер. Също като Лена. Ако е наследила нещо от нея, то е целеустремеността. С една дума, това е: приеха я. Тази година ще трябва да я водим там всеки ден, а в бъдеще ще видим… Там има общежитие за децата от провинцията… Е, не знам, не ми се ще да давам детето в интерната. Училището е на „Фрунзенская“. Вярно, не е близо. От къщи стигахме до там за около час. В края на краищата — в гласа на Вера прозвуча едва доловима закана — и аз мога да я водя.

Работният ден на Шурик отдавна вече се бе изместил към вечерта: обикновено той се събуждаше доста късно, вършеше домакинската работа — до пералнята, до магазина, до пазара — и се захващаше за работа следобед, понякога до пет сутринта… Разбира се, щеше да се наложи той да води Мария на училище и това вероятно сериозно щеше да промени живота му.

— Ами Стовба? Съобщи ли й вече?

Лицето на Вера помръкна:

— Но, Шурик, нали не мислиш, че тя е враг на детето си? Та това е все едно да спечелиш милион!

— Не, исках да кажа само, че тя евентуално може да замине, и за какво ще е тогава това училище? Напразни усилия!

— Мурзик може да стане истинска звезда. Като Уланова. Като Плисецкая. Като Алисия Алонсо. Повярвай ми.

Шурик въздъхна и повярва: какво друго му оставаше?

В края на август пристигна Стовба и щастливата Мария още в първата минута каза на майка си, че е приета в хореографското училище при Болшой театър.

Вера бе смятала предварително да подготви Стовба за това съобщение, но Стовба изобщо не възрази, дори се зарадва.

Приеха Мария направо в първи клас, без подготвителен, и веднага я сложиха при станока. През първите седмици тя беше в абсолютен шок — мълчеше, не казваше нито дума нито на Шурик, нито на Веруся… Бе очаквала съвсем друго от обучението по балет…

През последната година Мария бе изгледала с Вера целия звезден балетен репертоар — и „Лебедово езеро“, и „Червения мак“, и „Пепеляшка“… И си бе представяла себе си в соловите партии. Да, да… това й подхождаше. Вече беше напълно готова да танцува с бяла пачка на сцената на Болшой театър… Но я поставиха с лице към стената, с двете ръце на станока, и по час и половина без прекъсване със скучно броене тя изопваше крак, стъпала, укрепваше гръбначния си стълб.

Само това и нищо друго. Никакво волно кръжене под звуците на музика, никакви телесни импровизации, каквито й бе предлагала Вера.

Едва след половин година разрешиха да се обърне настрани, надясно, наляво… и отново все същото — да изопнем крачетата, стъпалцата… Раменете надолу, брадичката нагоре! Изправена линия! Изправена линия!

Уроците водеше бивша балерина, но отпусната, пълна, с лице, напомнящо стар женски булдог. Имаше и възпитателка, която се наричаше инструктор. Тя водеше момичетата на уроците и организираше всичко. Казваше се Вера Александровна, което никак не харесваше на Мария, дори я оскърбяваше: от къде на къде Вера Александровна, тя вече си има любимата Веруся… А тази беше млада, но с набръчкано лице, ходеше като балерина, в първа позиция, с пръстите настрани, и си държеше главата според законите на балета, с изправена шия. Да, ама не танцуваше! Момичетата казваха, че напуснала балета заради травма, затова била злобна. Всички знаеха, че на света няма по-голямо нещастие от загубата на балета…

Тази фалшива Вера Александровна ги водеше навсякъде, дори в стола, припираше ги да се обличат, да се събличат и гласът й беше висок, писклив. Мразеше всички момичета, а Мария имаше чувството, че най-много мрази нея. И сякаш тъкмо тя получаваше най-много забележки: че се върти, когато трябва да стои мирно, че яде прекалено бързо, че не е направила задължителния книксен, последното запазило се от императорските времена правило — преподавателите да се поздравяват с леко пружиниращо движение с леко приклякане.

Мария се уморяваше ужасно. И й беше скучно. Но мълчеше — нито дума на Вера. И на Шурик нито дума. Те излизаха от къщи в седем и половина и през целия път тя бавно се събуждаше. Едва до самото училище подскачаше, прегръщаше Шурик, целуваше го по небръснатата буза и побягваше. Шурик се потътряше към къщи да си доспи.

Мария не си намираше приятелки в училището. Момичетата вече бяха учили цяла година в подготвителния клас и се бяха сприятелили. Тя беше нова, по-висока от всички и вдигаше крачето си по-високо от всички. И много скоро я поставиха при средния станок, където винаги поставят най-добрите… Тя още не знаеше, че най-добрите не са обичани. Освен това повечето момичета бяха по-големи, много от тях живееха в интерната при училището и вече си бяха оформили компании, в които не приемаха Мария.

В края на първата година им разрешиха да застанат на палци… И отново — батман, тондю, плие… И отново — най-добрата от всички… Но самата Мария не се харесваше. Класът беше все от дребосъци, всички момичета, сякаш нарочно подбрани, бяха със светли коси и бяла кожа и тя страдаше, задето не приличаше на другите, а особено страдаше от номера на обувките си — трийсет и седми. Веднъж в съблекалнята те дълго се подиграваха на огромните й балетни обувки и дори поиграха с тях футбол.

На другия ден тя отказа да отиде на училище.

— Не искам повече да уча балет. Ще ходя в обикновено училище, без балет.

Вера я остави вкъщи. Закусиха двете, като пуснаха Шурик да си доспива. Сервираха си закуската в бабината стая, а не в кухнята, както обикновено. Вера извади красиви чаши и постави най-златната пред Мария.

Една седмица преди това Вера и Шурик бяха на родителска среща. Шурик присъстваше не просто като придружител, а и в качеството на родител. Вера Александровна изпита смътно приятно чувство: сякаш Мария беше нейна и на Шурик дъщеря и през двата часа тази мисъл я забавляваше.

Преподавателката на класа по балет много хвали Мария, учителите по общообразователните предмети също бяха доволни от нея, само инструкторката адашка говори за Мария с неприязън: затворена, рязка, лош контакт със съученичките.

„Завиждат, завиждат“ — веднага постави диагнозата Вера. Тя познаваше артистичния свят. И не разпита момичето какво толкова се е случило в училището, та вече не иска да ходи в него. И по време на специалната закуска в бабината стая Вера каза важни, но не съвсем правдиви думи:

— Скъпа моя Мурзик! Когато бях малка, само мъничко по-голяма от теб, учех в театрална студия. И макар че уроците много ми харесваха, напуснах. Защото към мен се отнасяха зле. Сега знам, че момичетата са ми завиждали. Това е много лоша черта. Но се случва твърде често. Ако искаш да станеш балерина, трябва да го изтърпиш. Ще мине известно време и ще разбереш, че човек не бива да се огорчава от това. Защото повечето момичета, които се отнасят зле с теб, никога няма да станат балерини: ще ги изключат, преди да завършат училището. А теб няма да те изключат, защото си много талантлива. Ти ще танцуваш солови партии, а те — в най-добрия случай ще бъдат в кордебалета. Така че почини си няколко дена, ако искаш, ще отидем на пързалката, в някой музей — където искаш! А после отново ще се върнеш в училище. Защото не може да се предаваш заради такава дреболия. Разбра ли ме?

Тогава Мария се гушна като малко дете във Веруся и се разплака, и плака дълго, и й разказа как момичетата са играли футбол с розовите й обувки и сега те са ужасно мръсни… И че носи номер трийсет и седми, а другите момичета — трийсет и трети…

Три дни се забавляваха. Ходиха в цирка на Дуров, гледаха говорещия гарван, после на репетиция в театъра, където бе работила Вера Александровна, и това беше прекрасно, после купиха от магазина на ВТО нови балетни обувки и освен това Вера Александровна й подари лента за глава, от чужбина, направена от еластична материя в яростен розово-пурпурен цвят, какъвто не съществува в природата.

После Шурик отново поведе Мария на училище. Тя беше овладяна, готова за отпор и брадичката й гордо гледаше нагоре, не само до балетния станок. Мария се готвеше за нападение. Пламтящата пурпурна лента, лицето й с оттенък на свеж южен загар посред зима подчертаваха предизвикателството.

След няколко дена в момичешката съблекалня стана сбиване. Инструкторката дотича, когато по средата на съблекалнята, между шкафчетата, се мяташе кълбо от тънки ръце и крака и над всичко това се разнасяха оглушителни писъци. Инструкторката изкрещя още по-оглушително, кълбото се разпадна, последна се изправи на крака Мария, сиво-кафява, с разкъсано трико. Освен нейното трико бяха пострадали един нос и една ръка: носът беше разбит, а ръката — ухапана. Както заявиха свидетелките, от Мария.

Момичетата единодушно и почти хорово заявиха, че Мария им се нахвърлила като фурия, а те нямат и представа каква е била причината. Мария не каза, че момичетата й бяха взели новите обувки и бяха започнали да ги ритат из съблекалнята. Инструкторката извика в училище Вера Александровна и започна да й се кара, сякаш тя се бе сбила с момичетата в съблекалнята. Вера търпеливо я изслуша, а после от своя страна каза, че съученичките тормозят момичето и тя вижда в това проява на расизъм, който е неприсъщ на съветския човек.

— Аз бих казала, че тук има някакво педагогическо недоглеждане — кротко завърши Вера Александровна бабата.

Вера Александровна инструкторката изведнъж се уплаши: и през ум не й беше минала такава опасна трактовка на конфликта.

„Само расизъм ми липсва“ — уплаши се инструкторката Вера Александровна и миролюбиво, но подличко се усмихна.

— Какво говорите! Вие просто не познавате нашия контингент, при нас е учила дъщерята на самия Сукарно, освен това дъщерята на гвинейския посланик, а и едно момиче от Алжир, дъщеря на милионер, така че за расизъм не се безпокойте — няма никакъв расизъм. Но аз ще си поговоря с момичетата…

И се замисли: наистина, в документите няма нищо такова, но я си представи, че е внучка на някой Лумумба или Мобуту?

Инструкторката беше в сложни отношения с началството, затова пък я харесваше самата Головкина, така че педагогическият колектив беше разцепен на две партии — едните „за“ нея, другите „против“. Тъй като в педагогическия колектив инструкторката Вера не беше единствената несполучила в живота, а имаше още няколко десетки неосъществени балерини с осакатени биографии, неверни съпрузи и още по-неверни любовници, обстановката беше твърде нервна и само страхът пред великата началничка и престижът на училището сдържаха кипящите страсти. Тук на никого нищо не се прощаваше.

По-нататък нещата продължиха точно както искаше Веруся. Не бе докладвано на по-високото началство, въпросът бе решен вътрешно. Поскастриха Мария, но поскастриха и другите момичета.

Естествено, Шурик беше въвлечен във всички перипетии на балетния живот, който постепенно заемаше централно място в семейството.

Сега, когато Стовба пристигаше от Ростов, Шурик й отстъпваше своята стая и се преместваше в бабината, за Мария приготвяха походно легло при Вера, но то обикновено оставаше празно: Мария се настаняваше до майка си и се наслаждаваше на близостта й.

Вечер Стовба ходеше с Мария на балетни спектакли и усвояваше ролята на майка на балерина. Когато гледаха „Дон Кихот“, Мария седя с вкопчени една в друга ръце, като замръзнала, а след края на спектакъла каза на майка си:

— Ще видиш, че моята Китри ще бъде по-добра.

Ролята на Китри беше най-голямата й мечта.

Стовба се примири: в ръцете на Вера момичето наистина се превръщаше в балерина.

Понякога Лена се отчайваше: плановете на Енрике се рушаха един след друг. Той вече беше получил американско гражданство и молеше Лена да се срещнат в някоя социалистическа страна, до която тя можеше да стигне с туристическа група, но Лена се страхуваше, че ако някой научеше за това, вече никога нямаше да може да излезе от Русия. Самият Енрике искаше да дойде в Русия, но този вариант беше най-опасният според Лена, тя беше сигурна, че ще го тикнат в затвора: имаше лоша предистория, а сега вече беше и американец.

От време на време по сложни пътища си разменяха писма и снимки. Енрике разглеждаше снимките на дъщеря си и се възхищаваше на приликата й с покойната му майка. Самият той беше станал зрял мъж, беше надебелял, Лена беше отслабнала и лицето й едва напомняше онази светлоруса матрьошка, в която Енрике беше се влюбил безумно преди десет години. Но в характерите им имаше нещо общо, което очевидно ги бе събрало навремето: ако не бяха снимките, нямаше да се познаят, ако се срещнеха на улицата, но препятствията разпалваха страстта до безумие.

Когато дойде за пореден път, Лена разказа на Шурик за една нова възможност да замине, този път съвсем абсурдна, а на всичко отгоре изискваща още няколко години чакане и една гнусна измама. Именно за гнусната измама разказа Лена на Шурик една нощ в кухнята, докато Мария и Вера дълбоко спяха.

В Ростов на Дон в трети курс в селскостопанския институт учел лозарство някакъв прокомунистически испанец, когото някакъв лош вятър бил довял при донските казаци. Той бил дете на едно от онези испански деца, които бяха отгледани от съветската власт, и както става обикновено с двукратно променялите местожителството си хора, имал тотално объркани представи. Въпросният Алварес още на дванайсетгодишна възраст се върнал от Москва в Испания, а сега отново дошъл в бившата си родина да получи образование, което в Испания получава всяко селско момче, и то без да се откъсва от лозето. Бил на двайсет и пет, тоест малко по-млад от Лена, твърде невзрачен наглед и влюбен в Лена до диария. Това не било никаква шега, защото всеки път, когато се срещали у някаква приятелка на Лена, наистина го хващало жестоко стомашно разстройство.

— Та така значи — запали последната цигара от пакета Лена, — с едно мигване мога да се омъжа за него. След две години той ще завърши института. И значи след две и половина заминавам с него за Испания, от там — фър! — закъдето поискам. Енрике ще дойде и ще уреди всичко.

— А няма ли да те убие? Или единият испанец — другия? — трезво се поинтересува Шурик.

— Не, разбира се. Ние с Енрике не сме романтици, ние сме маниаци. Просто трябва да се видим. Да се оженим, пък после може след три дена да се разведем. Аз вече нищо не разбирам — лицето й се озлоби, очите й потъмняха.

— Добре, ами този… Алварес? — не се сдържа Шурик, увлечен от сюжета.

— Ами нали това ти говоря — дреме ми на шапката за него. И аз разбирам, че не е хубаво. Нещо като измама. Но не съвсем — нали ще спя с него. Той това иска, ужасно го иска, нали ти казах, влюбен е до диария. А на мен, Шурик, ако не е с Енрике, ми е абсолютно все едно с кого. Искаш ли да легна с теб?

— Е, късно е вече, скоро трябва да ставам, за да заведа Мурзик на училище — отговори честно Шурик и тогава Лена се ядоса:

— Ей че си и ти, голямата работа! И аз мога да я заведа на училище.

Шурик си помисли, че такава му била съдбата. В неговата стая спеше Мария. Бабината, където беше приготвено легло за него, беше преходна със стаята на Веруся.

Лена изхвърли фасовете в кофата за боклук, отвори прозорчето, избърса чистата маса и тръгна към банята. Извърна се и Шурик разбра, че го канят.

Лена отдавна не се преструваше, както по-рано, че нещо е сбъркала. Отвъртя крана и докато водата пълнеше ваната, страшно безсрамно се съблече с бавни, провлечени движения и съвършено непозната усмивка на лицето… Всичко останало беше чудесно, но съвсем обикновено. Между другото водата беше излишна, защото, когато лягаха, преливаше от ваната, а когато бяха прави, пак им се искаше да легнат.

И както обикновено, Шурик заведе Мария на училище, защото Лена спеше дълбоко и той я съжали и не я събуди.

И сега, ако новият план на Стовба се реализираше, още три пълни години, ако, естествено, не се броят зимните, пролетните и летните ваканции, на Шурик предстоеше да води Мария на училище и, естествено, да я взема от там. Впрочем понякога я вземаше самата Вера.

Натоварването на Мария растеше от година на година, имаше репетиции, концерти, ежегодни изпити, за които се готвеха, напрягайки всички семейни сили. Съчетанието от африканския й темперамент и жестоката дресура на тялото изработи у нея могъщ характер. Вера Александровна знаеше, че дори от нея да не станеше балерина, тя нямаше да се изгуби сред хилядите свои връстнички и щеше да постигне в живота всичко, което пожелае. В училището възлагаха големи надежди на Мария, познаваше я самата Головкина, която кимаше снизходително, когато при среща в коридора момичето замръзваше пред нея в книксен.

Сутрешен книксен Мария правеше и пред Вера, преди да я целуне по бузата. И всеки път Вера се разнежваше.

Не, не беше права мама: момчетата са едно, а момичетата — съвсем друго — тя сякаш се оправдаваше пред покойната си майка, задето по-малко бе обичала родния си Шурик като дете, отколкото чуждата Мария…