Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (38)

38

Най-сетне сред нескончаемото тичане напред-назад Шурик намери няколко свободни часа и смяташе да свърши нещата, които отдавна бе отлагал: да изпрати няколко преведени още миналия месец реферата в списанието и да прескочи за писмото от Америка, което беше обещал да вземе за Валерия. То вече отдавна чакаше у някаква непозната жена, която живееше на улица „Воровски“. Трябваше да препрати това писмо на Валерия в санаториума, но и това вече нямаше никакъв смисъл, тъй като Валерия щеше да се прибере следващата седмица.

Като се възползва от двата следобедни часа — французите обядваха необикновено дълго в необичайно за тях време — в два часа вместо в седем, а след обяда им бяха оставили един час за почивка, та вечерта с пресни сили да асимилират „Лебедово езеро“ в Болшой театър — Шурик хукна да вземе писмото и да изпрати своя плик.

Обади се от автомат. Жената, която вече беше забравила за оставеното при нея писмо, дълго го търси, после каза, че той може да отиде. Обясни му кой точно от петте звънеца на вратата й трябва да натисне и колко пъти. Когато Шурик се добра до този звънец и го натисна, дълго не му отваряха, после дебела ръка му пъхна през веригата дълъг бял плик.

— Извинете, да знаете наблизо има ли поща? — успя да попита Шурик през тъмния процеп.

— В нашия вход, долу — чу се нисък женски глас, придружен от ситно кучешко ръмжене. От мрака изникна муцуната на бяла болонка, чу се неприятно джавкане и вратата се затръшна.

Оказа се, че на първия етаж на този блок наистина има поща, и Шурик се учуди как не беше я забелязал. От всички гишета работеше само едно и единствената посетителка, висок мършав гръб с дълги коси, се караше със служителката. Кавгата беше на тема, защо младата клиентка толкова дълго не си е прибрала пратката, за три изпратени съобщения… Мършавият гръб с ридаещ глас отбиваше нападенията. Шурик смирено чакаше края на сцената. Най-сетне служителката свадливо каза:

— Влезте и си я вземете. Не ми плащат да ви мъкна тежестите…

Гърбът влезе през служебната врата, там препирнята продължи, но Шурик не се ослушваше. Стоеше и чакаше със своя плик. Най-сетне мършавата — вече не откъм гърба, а с не твърде привлекателната си фасада — млада жена с дълго бяло лице излезе от вътре с товар, който едва ли беше по силите й. Тя държеше с две ръце немного голям дървен сандък, беше стиснала чантата си под мишница и търсеше къде да сложи колета.

На гишето се появи служителката, която прехвърли обичайното си раздразнение към следващия клиент.

— Мотаят ли се, мотаят тука — мърмореше тя, докато жената зад гърба на Шурик се опитваше да хване сандъка по-удобно.

Шурик подаде плика и парите и взе квитанцията. Жената още се туткаше със сандъка. На лицето й бе изписано детско отчаяние. От бледа беше станала петнисто-розова и беше готова да се разплаче.

— Дайте да ви помогна — предложи й Шурик.

Тя го погледна подозрително. После вирна нос:

— Ще ви платя.

Шурик се засмя:

— Моля ви се, какви пари… Къде ще го носим?

Той подхвана сандъка — необикновено тежък за скромните му размери.

— В съседния вход — изхъмка жената и тръгна напред с крайно недоволен вид.

Шурик се качи с нея с асансьора до третия етаж. Тя завъртя ключа в бравата. Влязоха в голямо антре с много врати. Иззад най-близката се разнесе силен мъжки глас:

— Светлана, ти ли си?

Жената не отговори. Тръгна напред по коридора. Шурик — след нея. Зад гърба му изскърца врата: съседът беше излязъл да види кой е дошъл…

Жената, която нарекоха Светлана, мина покрай окачения на стената телефон и отвори последната преди завоя на коридора врата. Два ключа, по две завъртания за всеки.

— Влезте — строго каза тя.

Шурик внесе сандъка и се спря. В стаята приятно миришеше на лепило. Жената си свали обувките и ги остави на специална пейчица.

— Събуйте се — нареди тя.

Шурик остави сандъка до вратата.

— Ами аз ще си тръгвам.

— Ще ви помоля да го отворите. Закован е.

— Добре, добре — съгласи се Шурик.

Светлана беше някак странна. Шурик си събу сандалите и ги сложи на пейчицата до обувките на домакинята.

— Не, не — уплаши се тя. — Оставете ги на пода.

— А колета къде?

Тя се позамисли. Голямата, несъразмерна на стаята маса беше отрупана с листове цветна хартия и парчета плат. Шурик понечи да сложи сандъка на масата, но тя направи забраняващ жест и донесе една табуретка. Шурик сложи сандъка на нея.

— В Крим имам абсолютно откачен роднина. Братовчед на дядо ми. Понякога ми изпраща плодове. Сигурно са се развалили. Тази лелка от пощата толкова ми крещя. Ужас.

Извади изпод леглото дървено сандъче, порови в него и подаде на Шурик старинно наглед чукче с клещи за пирони на дръжката:

— Ето. Чук.

Шурик с лекота извади пироните и свали капака. Вътре нямаше нищо подобно на плодове, камо ли загнили. Нещо увито в хартия и монолитно.

— Хайде, извадете го де — заприпира го жената.

Шурик извади този монолит и го разви. Беше камък или нещо отдавна вкаменено с доста правилна форма и вълниста повърхност.

— Няма ли писмо? — посочи тя към сандъка.

Шурик порови в сандъка и извади бележка. Жената я взе, дълго я чете, обърна я и разгледа хартията от двете страни. После се изкиска и я подаде на Шурик.

„Скъпа Светочка! С леля ти Лариса ти честитим рождения ден и ти изпращаме една палеонтоложка рядкост — зъб от мамонт. По-рано той се намираше в местния музей по краезнание, но сега го закриха и предават експонатите в Керч, а те там и без това си имат много експонати. Желаем ти крепко здраве като на този мамонт и те чакаме да ни дойдеш на гости. Чичо Миша“.

Докато Шурик четеше, тя взе от масата палеонтоложката ценност, обърна я някак непохватно и я изпусна. Точно върху крака на Шурик. Той изкрещя и подскочи. Всички болки, които бе изпитвал до този момент — в ушите, в зъбите, всички момчешки травми от сбивания, ужасната рана от убождането на ръждив пирон, от риболовната кука, забила се в палеца му, — не можеха и да се сравняват с този тъп удар по нежната граница, където започва да расте нокътят. В очите му лумна ярка светлина — и угасна. Дъхът му секна. След миг рукнаха сълзи — от само себе си. Той се отпусна в края на дивана. Имаше чувството, че са му отсекли пръстите.

Светлана ахна и се втурна към резбованата аптечка, измъкна всичко, което се намираше в нея, и с треперещи пръсти го нареди върху масата. Амонячният спирт, запечатан с тънко метално калпаче, дълго не искаше да се отвори. Тя несръчно отскубна капачката и изля половината спирт. Замириса силно и успокоително. Шурик си пое дъх. После тя наля в чашка миризливи капки успокоително и я гаврътна.

— Само не се тревожете, само не се тревожете… Това е направо кошмар — доближи ли се някой до мен, веднага нещо се случва… — мърмореше тя. — Само аз, само аз съм виновна… Проклетият мамонт… Тая глупачка леля Лариса…

Тя приклекна пред Шурик, свали чорапа от крака му. Той седеше като вкочанен. Болката се разливаше по цялото тяло и отекваше в главата му. Пръстът буквално пред очите им сменяше цвета си от телеснорозов към синьопурпурен.

— Само не го пипайте — предупреди я Шурик, който още витаеше в облака на болката.

— Може би… йод? — плахо попита жената.

— Не, не.

— Знам аз какво — рентген трябва — сети се жената.

— Не се тревожете, ще поседя малко и ще си тръгвам… — успокои я той.

— Лед! Лед! — възкликна жената и се хвърли към малкия хладилник до вратата. Стърга, дрънча, изпуска нещо там и след няколко минути допря до клетия пръст на Шурик кубче лед.

Болката избухна с нова сила.

Светлана седна на пода до краката му и тихо заплака.

— Но защо, защо? — вайкаше се тя. — Защо съм така прокълната? Приближи ли се до мене мъж, веднага се случва нещо ужасно.

Тя прегърна здравия му крак и свря лице в коляното, обгърнато с груб вълнен плат.

Болката беше ужасна, но остротата й вече преминаваше. Сухата светла коса го гъделичкаше и се ветрееше и Шурик жалостиво прокара длан по пухкавата глава. Раменете й се затресоха ситно-ситно:

— Простете ми, за Бога — хлипаше тя и някаква печал и особено жалост към тези редки косици, към трепкащите тесни раменца, кокалесто изпъкващи под тънката бяла блузка, обзеха Шурик…

„Същински врабец, премръзнал и злочест“ — помисли си той, макар че, дори и да приличаше на птица, то беше по-скоро на тромава чапла, отколкото на подвижен и спретнат врабец…

— Защо, защо вечно ми се случва така? — тя вдигна към него разплаканото си лице и подсмръкна.

Жалостта, слизайки надолу, претърпяваше някаква тънка и постепенна промяна, докато не се превърна в определено желание, свързано и с прозрачните сълзи, и със сухото докосване на пухкавите коси до ръката му, и с болката в пръста. Шурик не мърдаше, разпознавайки тази странна и несъмнена връзка между силната болка и също толкова силната възбуда.

— Всички са зле! Всички са зле около мен! — ридаеше момичето и вкопчените й ръце истерично цепеха въздуха.

— Хайде, хайде, недейте — помоли я Шурик, но тя започна да тръска глава съвсем не в такт с ръцете и той се досети, че е изпаднала в истерия. Притисна я до себе си. Тя се мяташе в ръцете му като птичка.

„Също като Аля Тогусова“ — помисли си той.

— Но защо? Защо все така ми се случва? — плачеше клетницата, но постепенно утихваше и все по-силно се притискаше до него. Беше й уютно в ръцете му, но тя предчувстваше какво щеше да стане по-нататък, и се готвеше да даде отпор, защото твърдо знаеше, че предаването на позициите води до ужасни последствия. В нейния живот открай време беше така. Вече три пъти… Но той само я галеше по главата, жалеше я и разбираше, че тя е съвсем болно момиче, и ни най-малко не нахалстваше. И дори нещо повече — когато тя престана да се тресе, леко се отдръпна. А тя очакваше, че сега пак ще я изнасилят. И тогава щеше да се съпротивлява, тихичко, за да не чуят съседите, да вика и да стиска колене…

— Да ви дам ли вода? — попита раненият от мамонт младеж и тя се уплаши, че всичко ей сега ще свърши, и завъртя глава, и смъкна от себе си омачканата бяла блузка и жалката басмена поличка, и направи всичко възможно, за да каже в последния момент „Не!“… Но той не нахалстваше и не нахалстваше, а бе просто като истукан и тя не можа да изрече гордото „Не“, а, напротив, принуди се да поеме всичко в свои ръце…

Разбира се, би трябвало да видят крака на рентген и може би да го гипсират. Болеше го ужасно, но обикновен аналгин облекчаваше болката до търпимо ниво. Той доста силно куцаше, така че Вера, когато синът й най-сетне пристигна на вилата, веднага забеляза куцането.

Шурик разказа на майка си половината история — всичко свързано със зъба на мамонта, — те се посмяха и повече не се върнаха на тази тема.

Той излапа обилната вечеря, която Ирина беше приготвила преди седмица и я бе държала в хладилника за него, заспа още щом допря буза до възглавницата, и на сутринта отново пое към Москва.

Олимпиадата отиваше към края си и му оставаха само няколко дена трескава работа. Последният ден съвпадаше със завръщането на Валерия от санаториума.

Случи се един от онези шантави дни, когато неотложните работи се събират накуп и сякаш нарочно се случват някакви дребни случайни събития, и Шурик се видя в чудо, докато успее да изпълни всичко планирано и непланирано за деня… Така всичко се струпа в деня на пристигането на Валерия от санаториума. За да я посрещне, предната вечер той се разбра с „Интурист“ и подреди разписанието — сутринта в девет и трийсет изпратиха неговата група на автобусна екскурзия из Москва с друг екскурзовод, владеещ френски, а той трябваше да ги посрещне в един и половина вече в ресторанта. Тази група беше особено капризна: не бяха придирчиви относно културната програма, послушно изгледаха и Бородинската панорама, и Ленинските хълмове, но в ресторанта тормозеха и келнерите, и Шурик по най-злодейския начин: променяха поръчки, отказваха вина, искаха ту сирена, ту плодове, за каквито в Москва дори не бяха чували.

Шурик се освободи от туристите чак към десет, но му оставаше да свърши още нещо — да занесе продукти на болния Мармалад.

Михаил Абрамович умираше от рак вкъщи — отказваше да влезе в болница. На стария болшевик се полагаше специално медицинско обслужване, но още много отдавна — веднъж завинаги — той бе отказал да ползва партийни привилегии, понеже ги смяташе за неприлични за един комунист. И този измършавял мамонт, вероятно последният от своето измиращо племе, който се олюляваше от слабост, увит във войнишко одеяло, доизживяваше във вмирисаното си на урина жилище своите последни дни или месеци с томче на Ленин в ръцете.

Две редици прашни книги на открити рафтове, картонени папки с груби шнурове, изписани купчини омачкана хартия… Пълни събрани съчинения на Маркс — Енгелс — Ленин — Сталин и освен тях — на Мао Дзъдун… Жилище на аскет и безумец.

Шурик отдавна се бе примирил с необходимостта да снабдява стареца с лекарства и продукти, но политпросветата, беседите, истинският хляб на този залязващ живот бяха непоносими за него. Старецът мразеше и презираше Брежнев. Пишеше му писма — разбори на икономическата политика, пълни с цитати от класиците, — но самият той беше в този свят толкова несъществуваща величина, че не го удостояваха не само с репресии, но и дори просто с отговори… Това обстоятелство го огорчаваше, той постоянно се оплакваше и предричаше нова революция…

Шурик сложи на масата продуктите от олимпийския бюфет — чужбинско топено сирене, много вкусни хлебчета, сок в картонени кутии и кутия мармалад. Старецът ги погледна недоволно:

— Защо харчиш излишно пари, аз обичам най-обикновена храна…

— Михаил Абрамович, честно казано, купих всичко от бюфета. Просто нямам време да пазарувам от магазина.

— Добре, добре — прости му Михаил Абрамович. — Ако следващия път, когато дойдеш, не ме намериш, значи е едно от двете: или вече съм умрял, или съм отишъл да се предавам в болницата. Реших да отида в районната, като всички съветски хора… И предай моите сърдечни поздрави на Вера Александровна. Честно ще ти кажа: много ми липсва…

Страдащият от безсъние Мармалад задържа Шурик до късно и той успя да се просне на кушетката си едва в един и половина.