Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Искренне Ваш Шурик, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Людмила Улицкая

Заглавие: Искрено ваш Шурик

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Факел експрес; Издателска къща Жанет 45

Град на издателя: София; Пловдив

Година на издаване: 2007

Тип: Роман

Печатница: Полиграфически комплекс „Жанет 45“

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-9772-47-0; 978-954-491-353-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4592

История

  1. — Добавяне

57

Отнякъде се появиха трима литовци — две жени без възраст, но по селски румени, и розово тънкокожо старче с пластмасови зъби.

Дойдоха, когато Шурик седеше сам в стаята на Валерия две седмици след смъртта й, тъпо се взираше в нейната прикрепена до леглото масичка, отрупана с шишенца разноцветни лакове и тубички с кремове, и чакаше приятелката на Валерия Соня, по прякор Чингис хан, за да намерят един документ, без който погребението би се усложнило още повече: удостоверение от гробищната кантора за платения за вечни времена гроб, в който беше погребан бащата на Валерия.

И не щеш ли, вместо очакваната Соня пристигнаха трима непознати, почти чужденци, защото руски говореше само старчето, което каза името си тихо и неразбрано и после посочи към жените: това са Филомена и Йоана.

— Вие сте приятел на Валерия, тя ми е говорила за вас — каза старчето, като посмукваше халтавите си зъби.

И тогава Шурик се сети, че това старче е католическият свещеник, при когото Валерия бе ходила от време на време в Литва, далече в някакви гори, където той се заселил след десетте години, прекарани в лагер.

„Доменик“ — спомни си Шурик името на падрето. Бил е пратен в лагер като литовски националист. Освен това Валерия му бе казвала, че той е много образован човек, учил е във Ватикана, после е мисионерствал някъде из Изтока, едва ли не в Индокитай, говори китайски и малайски, а в Литва се е върнал малко преди войната…

— Влизайте, моля… Но как научихте?

Той се усмихна:

— Най-трудното са последните дванайсет километра пеша до селото. Да се обадиш от Москва до Вилнюс, е въпрос на три минути. Една наша литовка се е обадила по телефона. От там хората са се обадили в Шауляй и така нататък…

Той говореше бавно, търсеше думите и през това време сваляше селския сюртук, плетения пуловер, помогна и на спътничките си да се съблекат, отвори пътната си чанта и извади от нея нещо бяло в целофанен пакет. Движенията му бяха много осъзнати и целеустремени, а на Шурик — забавени и объркани.

— Дойдохме да се простим. Тази врата се заключва, нали? Ще отслужим меса за прощаване с Валерия. Нали?

— А може ли това да се прави вкъщи? — учуди се Шурик.

— Навсякъде може. В затвор, в килия, на сечище може. Веднъж можа да стане в червен кът с Ленин на портрета — и той се засмя, повдигна длани и погледна към тавана. — Какво ни пречи?

Отново зачурулика звънецът, който Шурик някога бе прекарал до самата стая.

— Това е една приятелка на Валерия — предупреди ги той и отиде да отвори.

Литовките, които до този момент бяха мълчали, зашепнаха нещо на падрето, но той направи неопределен жест и те млъкнаха.

Влязоха Шурик и Соня.

— Това е Соня, приятелка на Валерия. Доменик… — Шурик се запъна: — Как е правилно да кажа — отец Доменик ли?

— По-добре е да се каже „брат“. Брат Доменик… — усмихна се той ведро, много приятелски.

— Значи сте брат на Валерия? — зарадва се Соня.

— В известен смисъл — да.

Литовките гледаха единствено в пода, но дори когато откъсваха очи от него, се гледаха само една друга. Шурик изведнъж почувства, че тези тримата съществуват като един организъм, разбират се така, както единият крак разбира другия при бягане или при скок…

— Валерия беше наша сестра, нека го кажем така, и сме дошли да се простим с нея, да отслужим меса тук. Плаши ли ви това? Може да не присъствате, а може и да присъствате. Както желаете. Но ви моля да не говорите за това пред други хора.

— Може ли да присъствам? Ако не ви пречи, само че аз не съм католичка, рускиня съм… — Соня дори се изпоти от вълнение.

— Не виждам пречка — кимна падрето и отново зарови в пътната си чанта.

— Хайде първо да направя чай. Има всякаква храна… Хладилникът на Валерия винаги е пълен — предложи Шурик.

— Ще ядем после. Първо ще отслужим месата — и падрето извади от сака бял халат с качулка, препаса се с тънко въженце и сложи на врата си тясна златиста лента. Това бяха одеждите на доминиканец — хабит и стола. Жените си сложиха на главата някакви шапчици с бели отгъви. И само за миг от обикновени хора с вид на селяни всички се превърнаха в особени, значителни, и акцентът им вече говореше за факта, че са пристигнали не от провинциална Литва, а, напротив, от някакъв небесен свят и говорят на руски сякаш отвисоко, със снизхождение към тукашната бедност… — Ето това шкафче ще ни свърши работа. Свалете всичко от него.

Шурик се разбърза да свали всички играчки на Валерия, като ги премести на перваза. Падрето хвърли бърз поглед, извади от купчинката шишенца кокаленото разпятие, взе го в ръка и го доближи до прозореца: то имаше странен розов оттенък и особено розовееха краката на Спасителя. Той не се досети, че това е от червило.

Спуснаха завесите, заключиха вратата и запалиха свещи. На нощното шкафче останаха разпятието, една чаша и една стъклена чинийка.

— Salvator mundi, salva nos! — произнесе брат Доменик и това не беше литовски език, на който вече от десет години беше разрешено да се служи.

Беше латински — Шурик веднага позна мощните му корени, но докато се радваше на лесното разпознаване със странното чувство, че трябва само малко да се напрегне и всички думи, до последната, ще му разкрият смисъла си, се чу тихо пеене — не женско или мъжко, а определено ангелско. Розовобузи, с шапчици и дълги поли, изпод които се подаваха дебели крака с груби обуща, грозноватите възрастни жени запяха:

— Libere me Domini de morte efernae…

Смисълът на думите наистина му се разкри — Господ освобождаваше от смъртта. Не беше ясно как именно го прави, но Шурик пределно ясно схвана, че смъртта съществува само за живите, а за мъртвите, прекрачили този праг, вече я няма. И няма страдание, няма болест, няма рани. И където и да се намира сега тази сърцевинна част от Валерия — радостна и лека, тя се движи без патерици, най-вероятно танцува с тънките си нозе — нито шевове, нито отоци… а може би лети или плува, и би било добре да е точно така. И той може и да не вярваше в това — та нали Шурик никога изобщо не беше мислил какво става после, след смъртта, — но тихото пеене на двете възрастни литовки и слабичкият баритон на румения старец със зле изработената изкуствена челюст убеждаваха Шурик, че щом ги има това пеене и пълните с неявен смисъл латински думи, то и Валерия се е освободила от патериците, железните пирони в костите, грубите шевове и от цялото си натежало, отпуснато тяло, от което се бе стеснявала през последните години…

Свряла се в ъгъла между дивана и бюфета, тихо лееше сълзи приятелката й Соня.

На другия ден се състоя погребението. Прощаването беше в моргата на Яузката болница. Дойдоха най-малко сто души, но в тази тълпа жените бяха много повече от мъжете. Имаше и много цветя — ранни пролетни цветя, бели и лилави иглики, някой беше донесъл цяла кошница зюмбюли. Когато приближи до ковчега, Шурик видя покойницата зад къдраво хълмче от цветя. Някоя приятелка се бе погрижила за красотата на мъртвото й лице — тя беше старателно гримирана: с дълги като стрели сини ресници и светлосини сенки на клепачите, както тя ги обичаше приживе, устните й лъщяха от незатоплено от дишане червило… Онова малко „о“, което лежеше на устните й като печат на последната минута, когато Шурик влизаше в стаята й преди четири дена, бе изчезнало някъде и онова, което се намираше в ковчега, ако не се броеше живият лъскав бретон, покрил челото, представляваше художествено изработена кукла, която имаше голяма прилика с Валерия, и нищо повече. Той постоя малко, после докосна бретона и през живата коса усети студа на онази временно небитийна материя, в която се бе превърнала Валерия през този кратък промеждутък между току-що живото и вече мъртвото.

Добре че беше пристигнал брат Доменик, защото именно прощалната меса се бе оказала действителната точка на сбогуването, а не тези прочувствени разплакани думи, произнасяни от жените над купчината цветя, покрили ковчега.

Шурик не ръководеше процеса на погребването: в болницата всичко бе организирал съкрушеният Генадий Иванович — аутопсията беше извършена хуманно, не направиха трепанация на черепа, само се увериха, че се е получила емболия в белодробната артерия… Никой не беше виновен за това освен може би Господ Бог, който очевидно бе познавал живота й по-добре, отколкото самата тя.

По разпореждане на Генадий Иванович в моргата пуснаха приятелките, които й облякоха бяла блузка, обуха й направените по поръчка необувани бежови обувки, като предварително ги разрязаха където трябваше, боядисаха ги, както сметнаха за добре, и увиха около главата й белия копринен шал. А ръцете й, големи и жълтеникави, лежаха върху бялата коприна и ноктите й искряха с безукорния си лак…

Приятелките бяха поръчали също автобусите и колите, предварително бяха направили уговорките с Ваганковските гробища за погребването й в бащиния гроб и дори бяха поръчали в тамошната работилница временен кръст, а също бяха накупили и наготвили всичко за помена…

Макар да познаваше някои от приятелките й, Шурик стоеше при брат Доменик и сестрите, които на слънчевата светлина изглеждаха още по-селски и още повече от преди изумяваха Шурик: защото сега той знаеше, че те са посланици и свидетели от друг свят и беше смешно да си мисли, че този друг свят има някаква пресечна точка с изоставеното селце в също така изоставения литовски лес.

Тези горски жители не гледаха постоянно в земята, веднъж-дваж погледнаха и към Шурик и Доменик му пошепна:

— Йоана казва, че може да дойдеш, ако искаш.

Шурик разбра, че му оказват чест и че всъщност не Йоана, а самият Доменик го кани, но не можеше да става и дума да отсъства от Москва:

— Благодаря. Само че сега аз никъде не пътувам. По-рано не можех да оставя Валерия, а сега трябва да се грижа за мама…

— Това е добре, добре е — усмихна се старецът, макар че всъщност нямаше нищо добро в това, че Шурик вече от дълги години беше като вързан…

От портите на гробищата понесоха ковчега на ръце — едва събраха шестима мъже сред изпращащите Валерия: Шурик, съседът милиционер, двама безпътни съпрузи на приятелки и двама стари любовници на Валерия. На брат Доменик и на един възрастен човек, бивш колега, отказаха поради преклонната им възраст. Отказаха и на предложилите услугите си местни алкохолици, които с готовност посягаха към ковчега.

Гробът вече беше изкопан, всичко беше подготвено, дори алеята беше посипана с пясък. Ситният дъжд, който ръмеше от вчера, изведнъж бе огрян от пробилото пелената слънце и сякаш мигом пресъхна. Угасналите цветя засияха, поръсени от дъждовните капки. Спуснаха ковчега, хвърлиха по шепа пръст. Гробарите бързо размахаха лопатите, затрупаха гроба с жълта пръст и направиха рехаво хълмче. Закрепиха временния кръст, на който вече беше написано „Валерия Конецкая“. И тутакси приятелките се струпаха около гроба да подреждат цветята като килим и го направиха бързо и красиво, така че и самата Валерия не би го направила по-добре — бяло-лилавите иглики и къдравите зюмбюли с пръснати тук-там помежду им алени очички на карамфили. И гробът се превърна в заоблена цветна леха и всичко, което виждаше окото, беше заоблено: женските фигури, наведените гърбове, меко провисналите гърди, измитите от сълзи лица, главите с кърпи, барети, смъкващи се шалове. И дори храстът — неизвестно растение с дребни, още неопределили се листа върху плавно извитите клони — беше женствен.

И Шурик видя като наяве онова малко „о“, което като печат на последното вдишване-издишване бе лежало на устните на Валерия, и си помисли, че в смъртта има женственост и самата дума „смърт“ и на руски, и на френски е от женски род… трябва да види как е на латински… а на немски е „der Tod“ — от мъжки и това е странно… не, изобщо не е странно, при тях там смъртта е войнствена, в бой — копия, стрели, груби рани, разкъсано месо… Валхала… Но правилно е ето така — меко и плавно… Валерия… Горката Валерия…

Щом приключиха с подреждането на гробната красота, отново заваля и всички разтвориха чадъри. Чу се шумол на вода — звукът на капките, падащи върху коприната на чадърите, върху главите, косите, раменете и листата… и картината стана съвсем нереална, и брат Доменик, до когото се притискаше Шурик, му каза направо в ухото, като леко се надигна на пръсти:

— Нищо не може да се направи, но е така: мястото на жената е около смъртта… женско място…

„Именно… малко двусмислено… не, многосмислено“ — съгласи се вътрешно Шурик.

Литовците вече бързаха за влака и Шурик отиде да ги изпрати на Белоруската гара. Настани ги във влака, прескочи до вкъщи да поседи малко с Веруся — сутринта тя бе пожелала да дойде на погребението: не познаваше Валерия лично, но от време на време бе разговаряла с нея по телефона…

Но Шурик твърдо й отказа:

— Не, Веруся, не бива… Ще се разстроиш…

Тя май се пообиди… Или не?

Шурик пи чай с нея, после слезе в хлебарницата, купи от любимите й бисквити, занесе ги вкъщи и пристигна на помена, когато скръбната част вече завършваше и жените, изпили първите три чашки, като се прекъсваха една друга, разказваха своите истории за Валерия — колко добра и весела е била, колко стабилна и лекомислена. Мястото не беше стигнало за всички — столовете, фотьойлите, кушетките и табуретките бяха плътно заети и десетина жени стояха прави до вратата, в прохода между голямата разтегателна маса и бюфета. На нощното шкафче, от което отец Доменик бе помолил да се махнат разноцветните шишенца и където предната вечер той бе осветил виното и прозрачния католически хляб, бяха поставили чиния с мезета и чашка водка, покрита с филийка хляб…

Съвсем наскоро много от тях бяха празнували тук петдесетгодишнината на Валерия и един огромен букет от сухи рози, изкусно изсушени с главичките надолу, на тъмно, така че да не избеляват цветовете, стоеше като новичък в една пукната ваза, годна именно само за сухи цветя… Шурик също пристъпяше от крак на крак в антрето, а до вратата стоеше съседът милиционер и правеше на Шурик трудноразбираеми знаци: дали искаше нещо за пиене, или да запали цигара… Поднесоха му чиния с мезета и това бяха приготвени от чужда ръка мезета, неестетично нарязани, прекалено тлъсти и солени. Шурик пийна една чашка, после втора… А после при него започнаха една по една да идват жените, някои едва познати, но повечето виждаше за пръв път — с насълзени очи, вече размекнати от алкохола и всеобщата нежност, за да пийнат с него лично в памет на Валерия, и всяка от тях му подсказваше, че знае за неговото тайно място в живота на Валерия, а някои дори преминаваха границата на приличието в своите съболезнования. Особено Соня-Чингис хан. Тя здравата се бе напила и предизвикателно, след като изпи с Шурик поредната чашка за Бог да прости, му пошепна:

— Ама пак ти си виновен за всичко. Ако не беше ти, Валерочка и досега щеше да си пърха…

Шурик внимателно я погледна: сключени над носа източни вежди, малък чип нос… Какво знае тя за Валерия и за него?

Тя се наведе към Шурик, прокара ръка по бузата му, плъзна една размазана целувка по челото му и изплака:

— Горкичкият, горкичкият…

Всичките тези различни жени, въпреки абсолютно сенчестото му присъствие в къщата, го познаваха и той можеше само да се досеща какво именно знаеха за него… Улавяше погледите им върху себе си, а ако си говореха помежду си, мислеше: за него си говорят. Чувстваше се повече от неуютно и реши малко по малко да се оттегля към изхода. Насред пътя съседът го дръпна за ръкава:

— Викам те, викам, а ти… Слушай, утре сутринта ще дойдат да запечатват.

— Какво ще запечатват? — не разбра Шурик.

— Как какво? Ами всичко! Стаята става държавна, разбра ли? Няма наследници, ще запечатат всичко, разбра ли? Казвам ти като приятел: ако трябва да вземеш нещо от покъщнината, вземи го днес.

Той се засмя — устните му бяха леко извърнати навън, показваха се розовите му венци и редките зъби…

„Речниците — сети се Шурик. — Тук има и цяла камара мои речници, и всичките славянски… И библиотеката…“

И тогава си спомни, че когато търсеха документа за гробното място, намериха и завещание, в което Валерия на цели пет страници бе описала коя от приятелките какво трябваше да получи — от сребърни чайници до плетени чорапи…

— Тя е оставила завещание… за всичко… Всичко раздава на приятелките си…

— Абе ти не си в ред, ей Богу, никак не си в ред! Тази стая ще я получа лично аз, вече ми обещаха от милицията. Ще регистрирам при нас мама и ще ми я дадат, а от нейната покъщнина изобщо никой не се интересува. Ти какво, не разбираш ли? Ще изхвърлят всичко. Или чрез съда… А утре ще дойдат да запечатват…

Шурик хвърли поглед към рафтовете с книги. Колекцията от чуждестранни книги беше прекрасна: на две минути от тук, на улица „Качалов“, се намираше едва ли не единствената в Москва антикварна книжарница за чуждестранна литература и Валерия дълги години, когато бе минавала покрай нея, бе купувала за грошове чудесни книги по естествознание, география, медицина — с безценни гравюри в тях.

Шурик остана, та след като гостите си тръгнат, да събере речниците.

Към десет вечерта всички се разотидоха — останаха само прислужницата Надя и пияната Соня, която бе заспала на кушетката. Докато Надя миеше и бършеше порцелановите и кристалните сервизи, Шурик свали от рафта своите речници. Реши да вземе и славянските — на кого са потрябвали? Още повече че бяха предимно полско-немски, много овехтели, принадлежали някога на бащата на Валерия. Взе също и естествената история, илюстрирана с оцветени гравюри от осемнайсети век. Причудливи кашалоти и лемури, мравояди и питони, нарисувани от художник, който едва ли бе виждал тези странни животни. Сякаш бяха еднорози или херувими… Жал му беше да оставя тук скъпоценни книги…

Сега, когато Валерия вече я нямаше в тази стая, Шурик изведнъж почувства колко много предмети с оттенък на специална бюргерска безвкусица имаше тук: рози, амури, котки, една фалшива танагърска миниатюра. Това беше стилът на покойната Беата и по някакъв начин той се бе прехвърлил и у Валерия, но сега, в нейно отсъствие, тази претрупана с мебели и с безброй ненужни и лишени от смисъл предмети стая се стори на Шурик много неприятна, дощя му се по-скоро да излезе на чист въздух и да остави зад гърба си тази пошлост и прахоляк… Жал му беше само, че книгите ще се погубят…

Но все пак е добре, че никога няма да ми се наложи да се връщам тук, помисли си той и се сепна: как можа да си го помисли… Горката Валерия… Милата Валерия… Мъжествената Валерия…

„Виновен съм, виновен — тръшкаше се Шурик. — И тогава, преди да я закарам в болницата, тя искаше да остана, а аз не можех… мама беше поканила приятелки и ме беше помолила да купя нещо за почерпка и да се прибера по-рано. И не легнах под отметнатия ъгъл на одеялото, и тя остана огорчена, макар че нищо не каза… Но нали аз разбирах, че е огорчена… Нямах време…“ И сянката на вината висеше над него. Виновен, виновен…

С препълнена с вазички и котки чанта си тръгна прислужницата Надя. Доброто отношение на Валерия към нея се беше материализирало в порцелан.

— Та аз толкова години се грижех за нея — едва откъснала чантата от пода, тя влачеше към вратата копенхагенски фигурки и техни руски имитации, панаирджийски вазички и вазички от Хале, настенни чинийки, изпълнени в техника „бисквит“, и пионер с немска овчарка…

След двайсет години останките от това съкровище ще продаде нейният съсипан от хероин внук и ще умре от последната продажба…

Сега на Шурик му оставаше да събуди спящата Соня, да я изведе от стаята и да заключи — не знаеше кой друг имаше ключове.

Соня лежеше на хълбок, захлупила лицето си с ръце, и простенваше насън. Шурик я извика, тя не реагира. Петнайсетина минути я бута, опитва се да я повдигне, да я изправи на крака, но тя не можеше да стои, увисваше на врата му, ругаеше, без да прекъсва съня си, и дори леко се бореше. Шурик беше уморен и отдавна искаше да се прибере. Обади се на Вера, каза й, че е попаднал в трудна ситуация, пияна жена е заспала и той не може да я остави… Разхождаше се из стаята, забелязваше, че всички неща са малко не в ред и не на определеното им място, и преместваше стол, шкафче, а после зарязваше тази глупава работа: вече го нямаше човека, за когото нещата не бяха „в ред“… Освен това утре щяха да запечатат стаята и тя щеше да стои месец или известно време, и това завещание, за което всички приятелки знаеха, че е написано коя чашка на коя се пада… Как ще могат те да получат всичко това? Трябваше днес, но беше невъзможно веднага след погребението покъщнината да се разграбва…

И не биваше да разрешава на Надя да взема всичко, което си хареса. Сигурно някои вазички, отнесени от нея, са били предназначени за друг човек…

После Соня, която той така и не можеше да събуди, изведнъж скочи сама и се развика:

— Помощ! Помощ! Те искат да ни боядисат!

Нещо й се бе привидяло в алкохолния й сън, но Шурик се зарадва, че се бе изправила на крака, донесе й шлифера и каза:

— Бързо да тръгваме! Че наистина ще ни боядисат!

Той й навлече шлифера, заведе я до асансьора и се върна за двете чанти, пълни с книги. Сега трябваше да хване такси и да закара Соня вкъщи.

— Къде живееш? — попита Шурик.

— А защо искаш да знаеш? — мнително присви очи Соня.

Тя не владееше лицето си и изразът му се размиваше, променяше се неуправляемо и объркано, като на новородено: в един и същ момент устата й се разтегляше и се изкривяваше, очите се окръгляха, челото се набърчваше.

— Ще те закарам у вас — обясни Шурик.

— Добре тогава — съгласи се тя. — Само че не им казвай.

Тя се засмя, прикривайки с длан устата си, и като се повдигна на пръсти, му пошепна:

— Улица „Зацепа“, номер единайсет, трети корпус.

Двете чанти и пияната, едва крепяща се на краката си жена, бяха сложен товар, още повече че Соня току се опитваше да тръгне нанякъде, но не можеше да направи и две крачки, падаше върху чантите, а той я вдигаше. Шурик реши, че ще останат тук, до Никитските врата, докато не мине такси. След десетина минути една кола спря и след още двайсет те се лутаха из дворовете по улица „Зацепа“, търсейки трети корпус на номер единайсет. Соня пак беше заспала и беше невъзможно да я събуди. След петнайсетина минути, след като направи няколко криволичения между сгради и пущинаци, шофьорът свали Шурик и Соня пред номер единайсет и си замина.

Наближаваше полунощ. Шурик заведе Соня до една пейка в двора и тя веднага се повали на хълбок и дори вдигна върху пейката единия си крак. Шурик остави до нея чантите и тръгна да търси проклетия трети вход. Насреща му излезе ангел спасител — старец с голямо проскубано куче.

— Да, да, тук беше трети корпус, една барака от довоенните времена, събориха я преди осем години. Точно тук беше, където е тази градинка…

Картината се проясняваше, но от това не му ставаше по-леко.

— Соня, Соня — разтърсваше Шурик спящата жена, — а къде се преместихте след улица „Зацепа“? Забравила ли си? Къде се преместихте тогава?

Без да се събужда, тя отговори с равен тънък глас:

— В Беляево, нали знаеш.

Шурик я намести на пейката, така че двата й крака да лежат един до друг, седна и той и оправи едната изула се обувка на жената. Тя държеше ръката си под бузата, като дете, и беше миловидна като дете…

Вариантите бяха два: да откара Соня или обратно у Валерия, или вкъщи. Но пак не би могъл да я остави сама в жилището на Валерия, пък и сутринта можеше да дойдат да запечатват стаята, както беше го заплашил „добрият“ милиционер. Така че се наложи да я отведе вкъщи.

Прокле всичко на света, докато мъкнеше от двора на улицата този ужасно неудобен багаж — двете чанти, при което дръжката на едната се бе скъсала, и Соня, която почти не се различаваше от чантите.

Когато към два и половина таксито спря пред блока на Шурик, той се чувстваше почти щастлив. С последно усилие натика Соня в антрето и временно я подпря на стената. В този момент излезе Вера и каза:

— О, Боже!

Соня се свлече и меко полегна до вратата.

— Но тя е съвсем пияна! — възкликна Вера.

— Извинявай, Веруся! Нали не можех да я изоставя на улицата!

После Соня повръща, плиска се в банята, плака, заспива и скача, поиха я с чай, кафе и валериан. Най-сетне сама помоли да й дадат малко водка и Шурик й даде една чашка. Тя я изпи и заспа. Вера съжаляваше Шурик, който бе попаднал в ужасна ситуация, предлагаше да извикат лекар, но Шурик не се решаваше: ами ако просто я откарат в отрезвителното?

После Соня се събуди, пак плака за Валерия, пак помоли да й дадат да пийне малко… После започна да прегръща Шурик, да му целува ръцете, да го моли да полежи до нея… Това безумие продължи почти две денонощия и чак на третия ден Шурик успя да закара не напълно изтрезнялата, но уморена от пиене жена в Беляево, при семейството й…

Красива възрастна жена с копринена рокля я прие много сдържано. От далечния край на големия апартамент излезе мрачен млад мъж с фамилните сключени вежди, очевидно братът, и грубо повлече Соня навътре. Тя нещо писукаше. Жената сухо кимна на Шурик и му благодари много своеобразно:

— Е, какво стоите сега? Вече сте получили каквото сте искали, няма какво да стоите.

Шурик излезе, извика асансьора и докато чакаше, чу зад вратата писък, звуци от падащи предмети и вика на жената:

— Не смей да я биеш! Не смей да я биеш!

„Какъв ужас! Нима я бие?“ — стрелна се в главата на Шурик и той натисна звънеца.

Вратата бързо се отвори: веждестият мъж тръгна срещу него със стиснати юмруци:

— Къде се тикаш, бе? Напили сте я, на… ли сте я, какво искате още? Чупка от тука!

И Шурик хукна надолу по стълбището — не защото се уплаши, а защото почувства вината си…

Изскочи от входа и се затича към автобусната спирка — автобусът тъкмо излизаше иззад завоя. Скочи в празния автобус вече в движение и се тръшна на една седалка — чувстваше се отвратително…

„Добре че всичко това няма да има никакво продължение“ — успокои се той.

Но точно тук грешеше. След два месеца, когато излезе от лечебницата, в която я бе настанил брат й, Соня се обади по телефона. Благодари му за всичко, което направил за нея, плака, спомня си Валерия, и го помоли да се срещнат. Той твърдо знаеше, че не бива да прави това, но Соня настояваше… Срещнаха се.

Кой знае защо, Соня беше сигурна, че Валерия й е оставила Шурик като наследство. Освен сключените вежди и алкохолизма, с който се бореше с променлив успех, тя имаше малки здрави ръчички, страстна природа и малък син от първия брак. И Шурик й беше много необходим. За оцеляването, както смяташе тя.