Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (31)

31

Всичко се подреждаше много сполучливо. Концертът беше великолепен. Свиреше Дмитрий Башкиров. Беше същата програма, която някога бе изпълнявал Левандовски, и Вера изпадна в рядко приятно състояние: музиката обедини спомените за покойния й любим и седналия до нея техен син, на когото бе успяла преди началото на концерта да пошепне, че баща му е изпълнявал всички тези творби великолепно, просто безподобно.

Башкиров също се справи доста добре. Не по-зле от Левандовски. Този ден публиката в залата беше от избрана по-избрана — само ценители и познавачи, а и много музиканти бяха дошли на концерта.

— Ако беше жив баща ти, днешният концерт щеше да бъде празник за него — каза Вера в гардероба и Шурик се поучуди: майка му извънредно рядко говореше за баща му.

„Май започна да говори за него по-често след смъртта на баба“ — помисли си той. Интуицията му се изостряше, когато мислеше за майка си.

Дълго не можаха да хванат такси: публиката беше знатна и май никой не искаше да се прибира с тролей. Тръгнаха пеша по „Тверски“. До театър „Пушкин“ Вера въздъхна и Шурик прекрасно знаеше какво ще каже.

— Проклето място — изрече тържествено тя и на Шурик му стана приятно, че знае всичко предварително. Но този път тя не спомена за Алиса Коонен. Той я държеше под ръка — беше висок колкото Левандовски, с когото тя много пъти бе минавала оттук — и я държеше със същата почтителна твърдост както баща му.

„Какво щастие“ — помисли си Верочка.

Излязоха на улица „Горки“. На ъгъла до аптеката Шурик спря такси. Вера Александровна май дори изглеждаше доволна, че ще се прибере сама — искаше да остане насаме с мислите си.

— Нали няма да закъснееш много? — попита тя сина си вече от колата.

— Веруся, естествено, ще е късно, вече минава десет. Валерия Адамовна каза, че имало около осемдесет тома, трябва да се свалят, да се оформят на пакети, да се натоварят в колата…

Вера махна с ръка. Знаеше какво ще направи, когато се прибере. Ще извади писмата на Левандовски и ще ги препречете…

Валерия посрещна Шурик в небесносиньо кимоно на бели щъркели, волно полетели по пълното й тяло от запад на изток. Някогашен подарък от Беата. Измитата й коса — леска, славянски рядък цвят — падаше по раменете, леко подвита нагоре.

— Ах, миличък, благодаря ти! — радваше се Валерия, докато той се туткаше в антрето. — Не, не, не се събличайте тук! В стаята, в стаята!

Потропвайки с патерицата, тя закуца към стаята. Той я последва. В стаята си съблече якето, огледа се. Стаята бе разделена с мебелите на кътове също както някога у тях на „Камергерски“. Библиотечни шкафове. Бронзов полилей със син стъклен глобус…

— Прилича на някогашното ни жилище на „Камергерски“ — каза Шурик. — Там съм се родил.

— Аз пък съм родена във Вилно, Вилнюс, както го наричат сега. Но на училище ходех вече в Москва, в руско училище. До седемгодишна възраст не говорех руски. Родният ми език е полски. И литовски. Така е, защото мащехата ми говореше руски много лошо, макар че през последните си двайсет години живя тук. С татко си говорехме на полски, а с Беата — на литовски. Така че руският ми се пада трети.

— Така ли? — учуди се Шурик. — И моята баба много рано ме научи да говоря на френски… А после ме научи и на немски…

— Е, тогава е ясно… Значи и вие като мен сте родилно петно от капитализма…

— Моля? — не разбра Шурик.

Валерия се засмя:

— Е, така навремето наричаха всички бивши… Чай, кафе?

Овалната масичка на един крак, като бабината, беше сервирана предварително. Шурик седна и забеляза, че обувките му оставят мокри следи.

— Ох, извинете… Може ли да се събуя?

— Както ви е по-удобно… Разбира се.

Той се върна при вратата, развърза обувките си и ги събу. Извади от джоба на якето си носна кърпа, изсекна се, прокара ръка по косата си…

Тя му говореше ту на „ти“, ту на „ви“, понякога в службата подчертано го наричаше Александър Александрович, а понякога просто Шурик. И сега се обърка, особено след като той се събу. Не, трябваше да съкрати разстоянието.

— Е, как вървят работите ти в Сибир? Какво се чува за дъщеря ти? — Валерия направи крачка към интимното пространство.

— Ами не знам — простодушно отговори Шурик. — Тя не ми се е обаждала оттогава.

— А ти? — усмихна се Валерия.

— Не сме се уговаряли. Ами аз просто й помогнах… да излезе от сложната ситуация. И нищо повече…

Ходът се оказа безперспективен.

„Или съм оглупяла, или съм изгубила женската си квалификация“ — помисли си Валерия. Всъщност тя жадуваше за мъжки интерес от страна на младежа, а той беше приветлив, доброжелателен и абсолютно индиферентен.

— О! — разлюля коси Валерия. — Имам чудесен коняк. Ако обичате, отворете вратичката на онова малко шкафче… Не, не, другото, с живописта. Това е в стила на Фрагонар, нали? Мащехата ми го обожаваше… Точно така, и две чашки за коняк. Колко е разкошно да те обслужват… Все се старая да подреждам нещата така, че по-малко да ползвам кухнята — тя посочи чайничето, поставено на спиртника. — А сега налейте, Шурик. Виждам, че май обичате да ви ръководят?

— Май да. Вече съм мислил за това.

Шурик наля чашките почти догоре.

— Добре ги наляхте, но неправилно — засмя се Валерия. — Аз ще ви поръководя. Защото мога да ви науча не само на библиотечно дело. Има още много неща, които вероятно знам по-добре от вас — тя направи пауза. Тази последна фраза излезе сполучлива. — Например за коняка. С коняк се налива една трета от чашката… Но това е за светски прием. А за нашия случай е правилно именно догоре.

Валерия вдигна чашката си, протегна я до чашката на Шурик и я докосна внимателно. Докосна я едва-едва. И отпи малка глътка, а Шурик опразни своята.

— Имам един познат грузинец, винар. Той ме е учил на тази наука — как се пие вино и как се пие коняк. Казваше, че пиенето е чувствено действие. Изисква изострени чувства. Отначало той дълго сгрява чашката с коняка. Ето така.

Тя обгърна облото като електрическа крушка дъно на чашката с двете си длани, погали го, с нежни кръгови движения поплиска питието по вътрешните стени на чашката. Бавно поднесе чашката към устните си, докосна устата. Притисна стъклото до устната си.

— Това трябва да се прави много нежно, с много любов…

Тя вече държеше в ръката си не чашката, тя вече изпробваше приближаването си до него. Диванчето, на което седеше, беше „дишес“, двуместно.

„Седни, седни тук — мислено му заповяда Валерия. — Моля ти се…“

Той не се премести. Но именно в този момент схвана какво очакваха от него. Схвана също, че е объркана и го моли за помощ. Беше толкова красива и женствена, и зряла, и умна. И искаше от него толкова малко… Ама, разбира се! Нужно ли е да говорим? „Господи, колко ми е жал за всички жени — споходи го мисълта. — За всички…“

Тя отпи още една малка глътка и се отмести съвсем в края на дивана. Шурик седна до нея. Тя остави чашката и сложи горещата си ръка върху неговата. По-нататък всичко беше много просто. И доста обикновено. Единственото, което учуди Шурик, беше температурата. Тя беше висока. Там, вътре в тази жена, имаше жар. Влажна жар. Гърдите й бяха големи и красиви, с твърди зърна, и миришеше чудесно, и входът беше толкова гладък, правилен: леко напрежение — и се хлъзваш… Само че не надолу, а нагоре… Стръмно, така че дъхът му леко пресекна. Всичко беше толкова прекрасно. Нея сякаш я тресеше и той леко я възпираше. Онова, с което Матилда свършваше, с него тази жена започна — и се издигаше по стъпала все по-нагоре и по-нагоре, и Шурик четеше по лицето й, че тя отлита все по-далече от него, и той не може да я догони. Досети се също, че неговите прости и непретенциозни движения предизвикват в сложно устроеното пространство разнообразни отговори, нещо пулсираше, разтваряше се и се затваряше, изливаше се и отново изсъхваше. Тя замираше, притискаше го до себе си и отново го пускаше, а той се подчиняваше на нейния ритъм все по-точно и се обърка в броенето на нейните излитания.

Чувстваше, че трябва да се удържа по-дълго, и нейните припадъчни паузи му даваха този шанс.

В един часа през нощта Шурик се обади на майка си и й каза, че ще се забави: работата се оказала много голяма. И наистина, приключиха с работата чак към три.

Лежаха в абсолютно мокрото легло. Тя изглеждаше отслабнала и много млада. Шурик понечи да стане, но тя го спря:

— Не може така отведнъж.

Той отново легна. Целуна я по ухото, което му беше наблизо.

Тя се засмя:

— Оглуши ме. Трябва ето така.

И напъха големия си език в ухото му гъделичкащо и мокро.

— Никога през живота си не съм се чувствала така — прошепна тя, когато извади езика си…

— И аз — с лекота се съгласи Шурик.

Той беше на деветнайсет и наистина имаше много неща, които още не бяха му се случвали.