Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (15)

15

Към десет и нещо Вера Александровна завърши добре премислената аранжировка на аскетичната трапеза. Тя дълго сгъва салфетките, които още майка й миналата година бе колосала, в сложната форма „птича опашка“ и прикрепи към основата на свещта венче, изплетено набързо от златиста и черна хартия. Мрачно, но пък тържествено. Под елхата, която Шурик най-сетне бе намерил с големи усилия, така че дори снегът по нея още не беше се разтопил, сложи новогодишния подарък за сина си — тънко вълнено поло, което й предстоеше да кърпи и да поправя дълги години. После реши друго и извика Шурик:

— Вземи си подаръка предварително! За Нова година е хубаво да се облече нещо ново!

Шурик го разви:

— Чуден! Просто страхотен!

Целуна майка си и свали стария небесносин пуловер. Новият беше тъмен, в благородния цвят маренго, и Шурик много го хареса. И той беше приготвил подарък за майка си — разкошна нощница, за която бе отишла цялата му стипендия — чудовище от шумолящ розов найлон: лелките се биеха за тях на опашката в двора на универмага, така че и той купи. Още в онези години започна да се проявява тази му особена дарба — да избира скъпи нелепи подаръци, винаги неуместни, винаги оставящи впечатлението, че подарява случайно изостанал вкъщи предмет, за да се отърве от него… Но Вера още не бе успяла да се огорчи, изчакваше да види подаръка си, когато му дойдеше времето…

Когато приключи с масата, Вера се заключи в банята, за да извърши манипулациите за придобиване ако не на младост, поне на увереност, че е направила всичко възможно за възвръщането й. Точно тогава звънна телефонът. Вдигна Шурик. Търсеха майка му — обаждаше се нейната началничка Фаина Ивановна. Когато чу, че Вера Александровна си е вкъщи, че празнуват само двамата, тя решително каза:

— Прекрасно! Прекрасно! Ще ви звънна пак по-късно.

Но тя звънна след един час, и то направо на вратата.

Едра и червендалеста, със заснежено астраганово палто и също такава шапка, влезе като безбрад Дядо Мраз, който е прехвърлил подаръците от чувала в две тежки пазарски чанти.

Вера Александровна ахна:

— Фаина Ивановна! Каква изненада!

Фаина Ивановна вече мяташе върху ръцете на Шурик тежкото си палто, измъкваше от разпънатите ботуши огромните си стъпала и оправяше лепкавата си от лака коса:

— Именно, изненада! Приемайте гостенка!

Тя беше толкова доволна от своята авантюра, че не забеляза нито учудените вежди на Шурик, нито лекия жест на Вера към сина й — сиреч няма как… И през ум не й минаваше, че нейната служителка няма да се зарадва на посещението й. Наведе се, порови в голямата чанта и изпъшка:

— Дявол го взел! Май съм си забравила обувките! Нови обувки, да се наконтя, празнични…

— Шурик, подай, ако обичаш, големите пантофи — помоли Вера Александровна.

— Кои, Веруся?

Облечен с новия пуловер, едър, красив, гладко избръснат, Шурик изпълваше с раменете си рамката на вратата…

Ех, да имаше и пагони, и десетина годинки отгоре…

Фаина Ивановна имаше една слабост — страшно много я привличаха военните. Но свой собствен, за брак, не намери — само приходящи, временни, несигурни. А откъде идва главното обаяние на един военен? Разбира се, от неговата стабилност. А откъде у любовника стабилност? Ето и сегашния: най-сетне Фаина докопа голямата полковнишка звезда, калпака — и той, пъргав донемайкъде, идва при нея като на работа, два пъти седмично, но не се дава в ръцете й. И ето днес: предварително й каза, че изпраща жена си и децата при родителите си в Смоленск за всички празници, а в осем се обади и сухо каза, че дъщеря му се е разболяла и всичко се отменя… Няма да дойде…

Фаина Ивановна запокити една чиния в пода, отрони четири гневни сълзи и се обади на Вера Александровна. После събра в чанти всичките си новогодишни лакомства, истинска празнична храна, дори пирожки — не като художествения театър на Верочка с половинката маслинка и листенцето магданоз, — и цъфна у тях. Хем няма да седи сама вкъщи, хем изненада за горката Вера. А за Фаина Ивановна изненадата се оказа Шурик — съвсем доскоро го бяха водили с копринената ризка и папийонката на театър, понякога за ръчичка с благородната му баба, а сега — нито едното, нито другото: и маман е мъртва, и вместо стеснителното момченце — младо биче. Още мирише на мляко, а снагата му мъжка: ръст, плещи… И в този смисъл Фаина нямаше късмет — тя беше висока, снажна, а цял живот случваше на дребни мъжлета, па били те и полковници…

Фаина вадеше от чантата буркани и пакети, отрупваше с тях тясната кухненска маса и бърбореше:

— Ама наистина, колко добре ми хрумна! Викам си, вие сте сами, аз съм сама. Защото днеска изпратих Витка в Руза на зимен лагер! Че и кой ни е потрябвал! Къде ви е големият поднос?

Шурик с ентусиазъм затърси подноса в бюфета. На него всичко му харесваше: и идеята на майка му да посрещнат Новата година в печални спомени, строго и благородно, и намерението на Фаина да празнуват сред великолепно изобилие…

Още не бяха подредили донесените млинове и салати, когато отново иззвъня телефонът. Беше Аля Тогусова:

— Шурик! Аз съм пред института. Представяш ли си, момичетата са заминали и са взели ключовете от стаята, а коменданта го няма. Не мога да вляза… Може ли да дойда у вас? — хихикна тя не съвсем уверено.

— Ама, разбира се, Аля, защо изобщо питаш? Да те посрещна ли?

— Стига, че аз не знам ли пътя? Ще дойда сама…

Аля се обаждаше не от института, а от метрото. След десет минути беше пред вратата. Този път се изненада Вера Александровна. В първия момент й се стори, че е дошла Лиля Ласкина: дребничко, силно гримирано момиче с очи, почернени кажи-речи до ушите… Шурик простодушно се разкикоти:

— Леле, че си се боядисала, човек не може да те познае…

Тя бързо хвърли вехтото си палто и застана пред тях с чуждата вишнева рокля, пристегната с широк колан с пробита набързо допълнителна дупчица, като оправи събраната си в кок корава коса.

— Същинска японка си… — и да беше искал, Шурик не би могъл да измисли нещо по-добро. Казахката Аля Тогусова искаше само това — да прилича на японка.

Докато си говореха в антрето, Вера Александровна успя да пошепне на Фаина Ивановна:

— Състудентка на Шурик. Учат заедно. Тя е отличничка, от Казахстан. Идваше у нас да учат заедно за изпитите.

— Ами че как иначе! За Бога! Тепърва има да се лепят за него, такъв красавец! Вашата задача, Вера Александровна, е да го удържите десетина години, да не го оставите да се ожени рано. И моят, и той — на тринайсет години е, а е висок метър и седемдесет. До осемнайсет ще стане два. И момичетата вече го търсят. Аз пък си мисля, нека си поживеят, докато са млади…

Фаина Ивановна беше умна, посвоему дори талантлива. Започнала като касиерка, беше се издигнала до главен счетоводител. Авторитетът й в театъра беше огромен — и директорът, и художественият ръководител й имаха страха. Съществуваха някакви машинации, в които Вера Александровна поради скромното си положение и вродената си гнусливост на почтен човек не беше въвлечена, но се досещаше: крадат… Въпреки всичко обаче Вера изпитваше своеобразна почит към началничката си: вярно, вулгарна е, невъзпитана, но главата й е като сметачна машина, умна е. И сега е абсолютно права — ранният брак може да съсипе живота на човека. Слава Богу, миналогодишното момиче, Лиля Ласкина, замина, но ако не се бе случило така, това глупаче щеше да се ожени за нея.

— Момчетата трябва да се пазят повече от момичетата — цъкна с език Фаина Ивановна и в душата си Вера се съгласи с нея.

Изпратиха старата година, както му е редът — пиха шампанско.

— Ами телевизорът! Телевизора трябва да пуснем! — развълнува се Фаина Ивановна и потърси с очи телевизора. Телевизор нямаше.

— Как така? В наше време — без телевизор! — смая се Фаина Ивановна.

Нямаше как, тя мина без Брежнев, без „Голубой огоньок“, без „Карнавална нощ“. В дванайсет би бабиният стенен часовник и се чукнаха. Заеха се с купищата храна на Фаина. Вера само човъркаше с вилица в чинията си — замислената вечер беше провалена. Глупаво и безсмислено горяха свещите, помръкнаха лампичките по елхата, защото Фаина Ивановна с възгласа: „Мразя да съм на тъмно!“ запали полилея с всичките му крушки. С якия си гръб смачка вехтия шал на Елизавета Ивановна, като се тръшна в нейния фотьойл. Премести настрана празните прибори, символизиращи неявното присъствие на бабата. Фаина се хранеше с апетит, пилешките кокалчета хрускаха в зъбите й:

— Пиленцата винаги ги правя мекички, като ги мариновам първо…

„Прилича на лъвица — за пръв път през двайсетте години познанство забеляза Вера Александровна. — Как не съм забелязала по-рано? Две гънки напряко на челото, очите поставени широко, носът тъп, широк… И дори косата й е вчесана назад, прикрива животинския й тил…“

— А ти си хапвай, хапвай си, момиче — Фаина Ивановна не си направи труда да запомни името на тази малка мърла. Още беше ядосана на полковника, дори май повече, но с някакъв весел гняв. И й хрумна една идея: — Къде ви е телефончето?

Излезе в антрето и набра номера. Никога не му се беше обаждала вкъщи, той дори не знаеше, че има телефонния му номер. Вдигна жена.

— Ало! Домът на полковник Коробов? Приемете телефонограма от Министерството на отбраната…

— Толя! Толя! — развика се в слушалката женският глас. — Телефонограма от министерството! Един момент!

Но Фаина Ивановна продължи, без да обръща внимание на далечното вълнение на събеседницата си:

— Командването честити на полковник Коробов Новата година и повишението. От петнайсети януари тази година той е назначен за началник на Магаданския военен окръг. Секретар Подмахаева.

И тресна слушалката. Че какво? Нали живеем в театър! И настроението й значително се подобри.

— Ама вие защо не ядете? — и самата тя изведнъж почувства пристъп на глад и сложи в чинията на Шурик салата и парче риба. — Вера Александровна! Защо нищо не ядете? Чинията ви е празна! Шурик, налей чашите!

Шурик понечи да отвори втора бутилка шампанско.

— Не, не, дай коняк.

Тя беше донесла всичко: и коняк, и бонбони.

Дано си отидат по-скоро — тормозеше се Вера. — Да си останем двамата, да си спомним за мама. Всичко е провалено, провалено. Разбира се, това е невероятно нахалство да се изтърсиш така, без покана, с тази чудовищна храна, от която после ще получим киселини, оригване, ако не и стомашно разстройство…

Аля се чукна с всички и отпи. О, докъде стигна! Да можеха да я видят приятелките й от Акмолинск… В Москва, в такъв дом… С копринена рокля… Шурик Корн, пиано, шампанско…

Никога по-рано не бе пила. Когато й предлагаха, отказваше. В завода се пиеше поголовно, тя винаги се бе страхувала от пияни мъже и знаеше какво правят: сграбчат те, преметнат ти фустата над главата и те почват… И полубратята й като малка, и момчетата от бараките — няколко пъти я бяха хващали. В лабораторията също — миналата година организираха за Първи май нещо като банкет, а после домакинът и старши лаборантът Зоткин й са нахвърлиха в гардеробната… Но сега й беше толкова хубаво, толкова сладко.

„Затова значи ме присвиваше коремът — сети се тя. — Това е то, затова всички пият — направи си тя извода, отчасти погрешен. — Момичетата ми казваха, че било хубаво. Може и да е вярно… Какъв ден ми се случи. Аз ще постигна своето…“ — реши Аля и впери блестящите си очи в Шурик.

А Шурик си хапваше безметежно: има ли значение какви планове кроят хората… Той си имаше свой — за два часа утре, тоест вече днес, се бяха разбрали с Матилда. Тази сутрин тя се канеше да посети приятелки, а вечерта щеше да се прибере. Заради котките, разбира се. И Шурик щеше да я навести, след като отпразнуваше Новата година с майка си — печално и благолепно.

— Защо не потанцуваме? — тихичко предложи Аля.

— Ами магнетофонът е в моята стая. Какво, да го донеса ли? — Шурик беше точно толкова недосетлив, колкото Аля — непохватна.

— Защо, може и там — изчерви се Аля под погледа на присмехулната началничка.

— Добре — съгласи се Шурик и избърса устата си с колосаната салфетка, до която Аля не смееше да се докосне.

— Нека, нека потанцуват — каза с гнусен глас Фаина Ивановна, но никой не забеляза това.

Младите излязоха, а Фаина Ивановна се впусна в откровения, започна да разказва на Вера Александровна как се сключвали договори с художници, как се оформяли разходите по стопански и художествени пера — което Вера Александровна изобщо не искаше да знае.

В стаята на Шурик нямаше място за танци: там имаше диван, бюро, два шкафа и оставаше само една тясна пътека между тях, в която под разнежващите звуци на блуса Аля се притисна до Шурик с цялата си мършавина. Шурик се изненада колко приличаше на опип на Лиля: крехки ребърца, корави гърди… Само дето Лиля танцуваше весело, като циганка, а тази само на място, като настъпваше собствените си крака. Но притиснеше ли я повечко, ставаше ясно едно съвсем учудващо обстоятелство: тънките крачета бяха прикрепени някъде встрани и между тях имаше такава мамеща празнота, откриваше се такъв разтворен път и онова нещо, венериният хълм, сякаш висеше във въздуха и дори изпъкваше малко. Той повдигна роклята, просто така, за да провери от любопитство как е станало това, и се изненада: ивичката на пликчетата се отмести с лекота и пръстът му попадна право в топлата хралупа. И тя пъргаво-пъргаво, сякаш лекичко, подскочи и плътно се наниза на него. Лека, безтегловна, също като Лиля. Той застена: Лиля… Без разните там прасци, никакво излишно месо. Само онова, единственото, което му бе нужно… Съвсем различно от Матилдиното, съвсем друго… И блусът не пречеше на нищо — проточена саксофонна нота. И в момента, когато Шурик подпря тази безтегловност на шкафа и разкопча стегнатите копчета и вече всичко тръгна от само себе си… от коридора се чу строг възглас:

— Шурик, може ли за един момент?

Викаше го не майка му, викаше Фаина Ивановна.

— Да, да, сега — обади се Шурик, дръпна се, наруши всичко, свали от себе си чуждото момиче. Тъмната коприна на полата електростатично бе полепнала по гърдите й и той за пръв път се зачуди колко интересно е подредено всичко: под слабата светлина на настолната лампа, обърната към стената, го гледаха алените листенца на изпъкнало цвете…

— Сега ще се върна — дрезгаво прошепна Шурик и започна да напъхва копчетата в тесните илици на новите си панталони.

В антрето се обличаше Фаина Ивановна. Вече се беше напъхала в ботушите си. Отслабналите чанти лежаха на пода като кучета в краката на стопанката си.

— Шурик, хвани такси на Фаина Ивановна — помоли майка му.

— Добре — кимна Шурик. Нямаше как.

— Нашият двор е толкова тъмен. Нека ме изпрати до входа и после ще се върне със същото такси.

— Разбира се, разбира се — радваше се освободената Вера.

Часът беше най-гуляйджийският, малко след два. Веднага спряха кола. По някакво забавно съвпадение блокът на Фаина Ивановна се намираше точно срещу общежитието на Аля. Фаина Ивановна плати и освободи колата за известно недоумение на Шурик, който все още беше под магнетичното въздействие на онова нещо, което бе открил под вишневата рокля.

Нямаше никакъв тъмен двор, но Шурик не обърна внимание на това. С едната ръка той носеше двете олекнали чанти, върху другата се бе отпуснал тежък астраганов ръкав. Качиха се с асансьора. Фаина Ивановна отключи, побутна навътре Шурик и изщрака с бравата. В плана й фигурираха две точки. Първата — обаждане по телефона.

— Съблечи се за малко, моля ти се — после чевръсто си свали палтото и докато той се мотаеше, набра някакъв номер и му пъхна в ръката слушалката: — Поискай да чуеш Анатолий Петрович и кажи: Фаина Ивановна помоли да ви предам, че два билета за спектакъла „Много шум за нищо“ са му осигурени… Разбра ли? „Много шум за нищо“. Осигурени са!

В слушалката прозвуча мъжки глас:

— Ало.

— Анатолий Петрович? Фаина Ивановна ме помоли да ви предам, че ви е осигурила два билета за спектакъла „Много шум за нищо“.

— Какво? — ревна гласът.

— Два билета…

С леко движение на показалеца си Фаина Ивановна затвори телефона. Дълги сигнали в слушалката. И загадъчно се усмихна.

— А сега… — това беше вторият номер от новогодишната програма, — сега ще ти покажа една игричка…

Хвана ръката му, здраво стисна палеца и като подаде твърдия си език от събраните на тръбичка устни, близна върха му.

— Не бой се, ще ти хареса…

Тази лъвица имаше особености, за каквито Шурик, до известна степен въоръжен с понеделнишкия си опит, дори не се досещаше. И не го спохождаха никакви асоциации: Шурик не знаеше никакви такива игри. След половин час, напълно изгубил ориентация в пространството и в собствените си усещания, той изживяваше изгаряща, отекваща в гръбначния му стълб наслада. Над него бе надвиснало нещо невъобразимо преувеличено, което освен миризмата нямаше нищо общо със сухия цветец, към който едва преди малко се бе устремил. Това беше неизразимо привлекателният мирис на женска утроба и той научи, че мирисът има и вкус. Неговият собствен познат инструмент изобщо не му принадлежеше в тези влажни и оживени обятия — лекичко го хапеха, дъвчеха, смучеха… Стъписан, той се колебаеше като уплашен плувец преди скок в непознати води. Побутнаха го и той се дръпна назад. Май не искаше непознатото. Кой знае защо изпитваше страх. Разнесе се продължително кадифено ръмжене… На другия световен полюс се случваше нещо неописуемо и да можеше то никога да не свършва. Не оставаше никакъв друг път и той се втурна към самия център на бездънния вир… Вкусът беше изгарящ: едновременно лютив и млечнокисел, нежен и съвършено невинен…

И тогава той внезапно се сети към какво има отношение всичко това — към една странна и абсолютно неправдоподобна картинка, която преди около четири години дълго бе разглеждал на стената на обществената тоалетна на ъгъла на „Пушкинская“ и „Столешников“. А баба му го чакаше горе да си свърши работата.

Шурик се прибра на сутринта. Умирайки от отвращение, много хитро излъга как на връщане от Фаина Ивановна таксито, с което се прибирал, се сблъскало с друга кола и той трябвало да стои три часа в милиционерския участък като свидетел, а милиционерите не му позволили да се обади вкъщи по телефона…

— Ах, нямаше и да можеш да се свържеш, ние цяла нощ се обаждахме по морги и болници — махна с ръка изнемощялата от въображаемата загуба Вера.

Повярваха му безпрекословно.

Вера Александровна беше напълно удовлетворена от факта, че изчезналият й син се намери. Малко по-късно опитната в различни видове уловки Фаина с лекота схвана сюжета и потвърди алибито си — телефонът й бил повреден.

Съвместните сълзи и тревоги от новогодишната нощ сближиха Вера Александровна с химическата отличничка. Тя прости на Аля жалката външност и провинциалния говор.

— Сърдечно момиче — реши Вера. — Слава Богу, всичко свърши благополучно.

Хвърли бегъл поглед към огледалото — дори в антрето, където беше сумрачно, отражението беше ужасно: подпухнали очи… под тях — мрак… пухкавите местенца около устата, които навремето бяха разнежвали Александър Сигизмундович, се бяха превърнали в отпуснати гънки.

— Изпрати Аля и се прибирай бързичко — помоли го Вера.

След Фаинината гощавка я болеше стомахът, спеше й се, но още повече й се искаше най-сетне да поседи насаме със сина си, без външни, абсолютно ненужни хора.

А Шурик отново се потътри навън, към улица „Деветстотин и пета година“, откъдето току-що се беше прибрал. Ключът от стаята на Аля висеше зад решетката на таблото. Портиерката я нямаше — това беше шанс.

— Ще се качиш ли с мен? — с жална игривост предложи Аля.

— Ами момичетата? — опита да се измъкне Шурик.

Аля се изчерви — само една крачка я делеше от разобличението: беше забравила, че снощи бе излъгала за съквартирантките си, които уж отнесли със себе си ключа от стаята. Но нито земетресение, нито наводнение, нито пожар можеха да я накарат да се откаже от намерението си… Тя свали ключа и хвана Шурик под ръка. Той не можеше да й се изплъзне. Качиха се на третия етаж. Съквартирантките свързваха личните си съдби със съдбите на африкански студенти от института „Патрис Лумумба“ на тяхна територия и притиснат от това обстоятелство, Шурик бе принуден да се предаде. Сухият казахски цветец се разтвори пред него за няколко минути и двамата останаха напълно доволни: той — задето не излъга очакванията й, тя — от погрешното убеждение, че е удържала велика победа.

Единствената, на която не й се наложи да лъже, беше Матилда — заспала в новогодишната нощ пред телевизора, тя едва на сутринта си спомни, че Шурик всъщност не бе дошъл… Така че, когато два дни след това той пристигна леко смутен заради неизпълненото обещание, тя само се засмя:

— Приятелче, не е нужно дори да говорим за това!