Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (50)

50

Телефонният номер на екскурзовода, който бе разхождал френската група из Москва в дните на първото пътуване на Жоел до Русия по време на олимпиадата, се бе запазил в стария й бележник. След онова първо пътуване тя идва в Русия още два пъти, но и двата пъти в Ленинград. Последния път бе прекарала там три месеца вече като практикантка. Сега пристигна в Москва за половин година — за да завърши дисертацията си. Минаха две седмици преди да се реши да се обади на Шурик. Беше го запомнила не толкова, защото беше симпатично снажно момче с детска руменина, много руско — tres russe, — както дружно бе решила навремето цялата френска група, колкото заради неговия френски — безукорен език от началото на двайсети век, на който вече никой не говореше, освен може би някакви провинциални нотариуси, успели да стигнат деветдесетте…

Жоел се бе увлякла по руската литература още преди да дойде в Русия, и дори се бе опитвала самостоятелно да учи руски език. Живата Русия я очарова и тя, единствена дъщеря на богат винопроизводител, собственик на големи лозя край Бордо, за огромно недоволство на баща си се записа в Сорбоната и напълно се откъсна от семейния бизнес. Вместо да се занимава със счетоводство или работа с клиентите, Жоел се ровеше в текстовете на Толстой. Когато четеше „Война и мир“, й направи впечатление, че френският език на Толстой, огромните диалози между руските аристократи, съществуващи равноправно с руския текст, й напомнят по нещо френския, който говореше руският екскурзовод Шурик. И начинаещата филоложка се заинтересува от този феномен. Впоследствие намери голямо количество фрагменти от френски текстове и в Пушкиновото творчество. И Жоел избра за изследване именно тази тема — сравнителен анализ на френския език у Пушкин и Толстой. Всъщност не я избра от предложени теми, а самата тя я предложи на професора си и той я одобри, като я намери много интересна. Без да предполага, Шурик се оказа кръстник на нейната научна тема.

Жоел се обади на бившия си екскурзовод. Работата на екскурзовод тогава не му бе потръгнала, началството на „Интурист“ не го хареса и повече не го поканиха, така че пред очите му не бяха минали десетки туристически групи и стотици пътешественици и той прекрасно бе запомнил французойката от Бордо, която му бе отворила очите за безнадеждно остарялото състояние на неговия френски. Срещнаха се — до паметника на Пушкин, което изглеждаше символично.

Целунаха се два пъти, както беше прието у тях, но той посегна и за трети — както е прието у нас. И се засмяха — като стари приятели. После се хванаха за ръка и тръгнаха на разходка из града. Стигнаха до стария университет, после слязоха до крайбрежната улица и някак случайно, подчинявайки се на стария си навик, Шурик изведе Жоел отначало до дома на Лиля на „Чисти“, а после направиха един кръг и излязоха при черквата „Иля пророк“ на „Обиденски“. Повъртяха се наоколо, влязоха, постояха, послушаха края на всенощната литургия, после пак излязоха на крайбрежната улица, по Големия каменен мост минаха на другия бряг на Москва река и дълго се скитаха из Замоскворечието. Шурик й показа къщата на „Пятницкая“, в която някога е живял Толстой, и Жоел все повече се влюбваше в града, който сега чувстваше почти като роден.

Тя беше от онази порода странни чужденци — а те бяха доста в онези години, — които бяха очаровани от Русия, от нейната особена откритост и интимност, а Шурик й приличаше на някакъв герой на Толстой — може би на Петя Ростов, а може би на Пиер Безухов.

Шурик пък, докато се разхождаше по онези улички, по които някога бе скитал с изпарилата се от живота му Лиля Ласкина, също се чувстваше не като сегашния Шурик, а като онзи ученик, подготвящ се за приемни изпити за университета, и дори се улови в тъжното съжаление, че тогава не бе се явил на тъпия изпит по немски: като нищо щеше да го вземе и всичко щеше да бъде различно, по-хубаво, отколкото сега… И може би баба му щеше да живее по-дълго…

Двамата чудесно си бъбреха за какво ли не, прескачаха от една тема на друга, прекъсваха се, кискаха се на езиковите си грешки: постоянно преминаваха от единия към другия език, защото Жоел искаше да говори на руски, но не й достигаха думи. После заваля дъжд и те се скриха в занемарения черковен двор, в полуразрушената беседка, и се целуваха, докато дъждът спря. Шурик имаше странното чувство за дежавю — той наистина бе седял на тези пейки преди десет години, но не с Жоел, а с Лиля, и в отделни минути сякаш потъваше в онова абитуриентско лято с изпитите, нощните разходки, Лилиното заминаване и бабината смърт.

Когато дъждът спря, се появиха кучкарите и някой пусна голяма немска овчарка. Оказа се, че Жоел от малка панически се страхува от кучета и не можеше да надвие себе си и да излезе от беседката, затова изчакаха човекът да отведе овчарката. И пак се смяха. И пак се целуваха.

През това време метрото спря да се движи и Шурик взе такси, за да закара Жоел вкъщи — тя живееше в аспирантското общежитие на Ленинските хълмове.

— Портиерката е ужасно неприятна — оплака се тя пред входа на общежитието.

— Колкото от онази овчарка ли те е страх от нея?

— Откровено казано, повече.

— Можем да отидем у нас — предложи Шурик.

Майка му и Мария бяха на вилата. Жоел се съгласи с лекота и те се качиха на същото такси и през центъра, покрай паметника на Пушкин, стигнаха до „Белоруская“.

— Това е някакво особено място — каза Жоел, като надникна през прозореца. — В Москва, закъдето и да пътуваш, непременно виждаш паметника на Пушкин.

Тя каза самата истина. Това беше сърцето на града: не историческият Кремъл, не Червеният площад, не университетът, а именно този паметник, ту със снежен плащ върху раменете на поета, ту наторен от гълъбите през лятото, преместван от единия край на площада в другия, именно той беше главното място на Москва. От този ден Жоел и Шурик се срещаха тук почти всеки ден — освен вечерите, които той прекарваше на вилата.

Тя беше жена птица: умееше бързо и шумно да литне от място, винаги беше гладна, много бързо се нахранваше, през половин час дърпаше Шурик за ръкава и казваше: Шурик, налага ми се „pour la petite“. И те се втурваха да търсят обществена тоалетна — в Москва ги имаше малко, понякога влизаха в някой двор, намираха закътано място и той я заграждаше с тялото си, докато тя като птица шумолеше в храстите. А когато излизаше от храстите, веднага питаше Шурик дали знае къде може да пийне вода — и двамата се заливаха от смях.

Тя се смееше, когато се събличаше, смееше се, когато ставаше от леглото, и макар че нищо не пречи на секса толкова, колкото смехът, се изхитряше да се смее дори в прегръдките му. Когато се смееше, много погрозняваше: устата й се разтегляше широко, върхът на носа се свеждаше надолу, очите замижаваха и тя, понеже го знаеше, криеше лицето си в ръце. Затова пък самият смях звучеше много заразително. Шурик й казваше, че биха могли да я наемат да провокира театрална публика при несполучливи комедии: би могла да се киска и да се залива от смях, а публиката би я следвала.

След две седмици Светлана откри Шурик. Именно на площад „Пушкин“. Десетина минути той стоя при подножието на паметника с букет от някакви сини цветя. От противоположния край на площада беше невъзможно да различи какви бяха цветята, макар че за Светлана и това беше важно. После при него дойде дребна жена. И дори от другия край на улицата си личеше, че е чужденка: прическата й различна, не като у нас, на някакви кичури, чадърът — окачен през гърба, както войниците носят пушки, и карираната чанта — през рамо, изобщо от един километър миришеше на чужбинско… Те се целунаха, после се хванаха за ръце, засмяха се и тръгнаха по „Тверски“. Смехът им беше особено оскърбителен: сякаш се смееха на нея, на Светлана…

Светлана ги последва, но след около пет минути разбра, че всеки момент ще падне. Седна на една пейка и изчака двойката да се отдалечи. Седя така около половин час. После, едва местейки нозе, тръгна към къщи. Обади се на Слава, каза й, че случайно срещнала Шурик с жена, че няма да преживее още една изневяра.

— Сега ще дойда при теб — предложи Слава.

Светлана помълча и отказа:

— Не, Слава, благодаря. Трябва да остана сама.

Слава беше опитна самоубийца, не по-малко опитна от Светлана. Тя пристигна рано сутринта на другия ден. Извика дърводелец. Разбиха вратата. Светлана спеше дълбок медикаментозен сън: хапчетата приспивателно бяха приготвени отдавна. Извикаха Бърза помощ, промиха й стомаха и я откараха.

След два дни, когато Светлана дойде на себе си и я преместиха в отделението на доктор Жучилин, Слава се обади на Шурик и му каза за произшествието.

— Благодаря ви, че се обадихте — каза Шурик.

Слава избухна:

— Моля! Пак заповядай! Не разбираш ли, че ти си виновен! Всички вие сте просто канибали! Нима не можеш да кажеш нещо повече? Говедо! Ти си истинско говедо! Просто си негодник!

След като я изслуша, Шурик каза:

— Права си, Слава.

И затвори. Как, къде може да избяга човек от безумна жена?

Жоел сервираше масата. Вилицата отляво, ножът отдясно. Чаша за вода. Чаша за вино.

— Кажи, Жоел, би ли се омъжила за мен? — попита Шурик.

Жоел се засмя и скри лицето си:

— Шурик! Ти не си ме питал за това по-рано. Аз съм омъжена. Имам син. На пет години. Живее край Бордо, при родителите ми. Аз много те обичам, знаеш го. Ще бъда тук още пет седмици! Да се омъжа за теб! Така ли? А после да те осиновя, така ли?

И избухна в смях. Шурик се почувства отвратително. Вече знаеше, че утре сутринта ще тръгне чак към края на географията, за болница „Кашченко“, да занесе нещо на лудата Светлана, а привечер при Валерия, защото Надя, която я обслужваше от дълги години, бе заминала при сестра си в Таганрог за цял месец, а Валерия не можеше дори да си изнесе гърнето сама… А след това трябваше да отиде на вилата при майка си и най-вече при Мария, на която бе обещал кошничка, конци и нещо друго — беше си записал какво…