Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (28)

28

От зимата, когато Шурик изпращаше Лиля от стария университет на „Моховая“ до дома й на малката уличка „Чисти“ — десетминутна разходка, която се проточваше до полунощ, а после, закъснял след подробните целувки във входа за метрото, вървеше пеша до Белоруската гара, — ги отдалечи един кратък по време, но огромен откъм събития живот. Шурик, без да смени мястото си географски, премина някаква черта, която рязко отдели безотговорното му съществуване на дете в семейството от живота на възрастен, отговорен за задвижването на семейния механизъм, включващ, освен домакинските дреболии, дори и майчини развлечения — като ходенето на театър или концерт.

Колкото до Лиля, нейните географски премествания из Европа — Виена, после малкото градче край Рим, Остия, където живя повече от три месеца, докато баща й чакаше някаква митична покана от американски университет, и накрая Израел — пропъждаха спомените. От всичко оставено вкъщи само Шурик по странен начин присъстваше в живота й. Тя му пишеше писма, както се пишат дневници, за да обозначи за самата себе си събитията и да се опита да ги осмисли едновременно с протичането им, с писалка в ръка. Без тези писма имаше опасност всички бързо сменящи се картинки да се слепят в една топка. Впрочем в един момент тя престана да ги изпраща…

През това време тя получи от Шурик само едно, учудващо скучно писмо и една-единствена фраза в това писмо говореше, че той не е изцяло създаден от въображението й.

„Две събития коренно промениха живота ми — пишеше Шурик, — смъртта на баба и твоето заминаване. След като получих писмото ти, разбрах, че някаква железопътна стрелка в живота ми е била преместена и моят влак е променил посоката си. Ако баба беше жива, щях да си остана неин внук, да завърша университета, после аспирантура и на около трийсет да работя в катедрата като асистент или, да речем, научен сътрудник — и така до края на живота си. Ако ти беше тук, щяхме да се оженим и до края на дните си щях да живея така, както ти смяташ за правилно. Нали познаваш характера ми, всъщност аз обичам да ме ръководят. Но не се получи нито едното, нито другото и аз се чувствам като влак, прикачен към чужд локомотив, който лети със страшна скорост, без да знае накъде. И нищо не избирам, е, може би само в кулинарния магазин — какво да купя за обяд — бифтек от кълцано месо или паниран котлет. Постоянно правя само онова, което е нужно за днес, и няма от какво да избирам…“

„Колко прекрасен и изтънчен човек е обаче“ — помисли си Лиля и остави писмото настрана.

Лично тя трябваше да взема решения самостоятелно и едва ли не ежедневно: принуждаваше я чувството за изграждане на живота й. Родителите й се разделиха скоро след пристигането си в Израел. Засега баща й живееше в Реховот, щастливо се занимаваше със своята наука и пак се канеше да замине за Америка — новата му съпруга беше американка и самият той сега беше увлечен по организирането на кариерата си на Запад. Интересно беше как той за година и половина-две се превърна от вял интелигент в енергичен прагматик.

Майка й, напълно излязла от релси заради непредвидения развод — през целия им съвместен живот тя, както се казва, го бе водила за ръчичка и беше сигурна, че ако тя не го подкани, той няма и да закуси или да си закопчае панталона, ще забрави да отиде на работа, — беше в състояние на депресивна обърканост, с което дразнеше Лиля. Тя воюваше с майка си, доколкото можеше, и в края на краищата, след като завърши улпана в Тел Авив, се записа в Техниона. Това също беше силна крачка: тя изостави предишните си намерения да учи филология, зае се с програмиране, смятайки, че с тази професия по-скоро ще си извоюва независимост. Затрупа я цяла лавина математика, към която тя никога не бе изпитвала ни най-малко влечение, и беше принудена да се заеме с учене, което дисциплинира мозъка — едно, както се оказа, твърде трудно занимание.

Живееше в общежитие, делеше една стая с момиче от Унгария, в съседната живееха румънка и мароканка. Всички те, разбира се, бяха еврейки и единственият общ за тях език беше ивритът, който тепърва овладяваха. Всички те остро изживяваха възроденото си еврейство и настървено учеха: за себе си, за родителите си, за страната.

Приятелят на Лиля Арие — именно той я бе примамил да се запише в Техниона — също учеше тук, вече в четвърти курс. Беше вече зрял, изкарал казармата младеж, влюбен в нея до уши от пръв поглед. Много й помагаше в ученето, беше стабилен, непознаващ съмнението сабра, тоест евреин от непозната за Лиля порода. Набито момче с яки нозе и големи юмруци, той мислеше бавно и беше упорит, но и романтик, и ционист, потомък на първите пристигнали тук от Русия в началото на двайсети век заселници.

Лиля го въртеше на малкия си пръст, прекрасно осъзнавайки и силата, и ограничеността на властта си. Бяха решили следващата година да си наемат обща квартира, което за Арие означаваше женитба. Лиля малко се страхуваше от тази перспектива. Той много й харесваше и всичко, което не бе се случило навремето с Шурик, се получи прекрасно с Арие. Само дето Шурик й беше близък, а Арие — не. Но кой е казал, че за съпруг трябва да избираш именно близък човек… Ето например родителите й — по-близки хора не може да съществуват, двамата мислеха хорово, обаче се разделиха…

Лиля не кроеше дългосрочни планове: краткосрочните просто я затрупваха. Но все пак пишеше писма на Шурик — поради руската, отслабваща с годините потребност от общуване, проникващо до слабините.