Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Искренне Ваш Шурик, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Людмила Улицкая

Заглавие: Искрено ваш Шурик

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Факел експрес; Издателска къща Жанет 45

Град на издателя: София; Пловдив

Година на издаване: 2007

Тип: Роман

Печатница: Полиграфически комплекс „Жанет 45“

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-9772-47-0; 978-954-491-353-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4592

История

  1. — Добавяне

60

По улица „Горки“ те слязоха до Манежа, минаха покрай университета, но не влязоха вътре, само се помотаха из университетския двор, под сенките на тополите и на Ломоносов, сред навалицата от студенти. Лиля вдигна глава, погледна към небето и каза:

— Господи, какво прекрасно време! Понякога тъгувах за зимата, но съвсем бях забравила колко хубаво е тук есенно време. Топлината е толкова хубава, като температурата на тялото, да, на току-що издоено мляко, незабележима и точно колкото ти е нужна. У нас е ту горещо, ту студено, а температура като тукашната сякаш изобщо няма…

Минаха покрай къщата на Пашков и Лиля се спря изумена:

— Аптеката! Съборили са аптеката! Ами че тук са съборили всичко! Една моя учителка живееше в двуетажна къща точно на това място…

Част от квартала, по-надолу от приемната на Калинин, беше превърната в градинка. Беше разширен пътят от Каменния мост по посока на Манежа. На Лиля й се доплака — беше й мъчно не толкова за съборените сгради, колкото за собствената й памет, преживяваща болезненото чувство за нещо отнето. Онова, което като затвърдена от паметта картинка бе лежало някъде в завършен и съвършен вид, сега трябваше да бъде поправено в съответствие с новата действителност и да се закрепи във вид на обновена картинка.

От Пушкинския музей до метростанция „Кропоткинская“ всичко се бе запазило както преди, само дето малките незначителни къщички, които бяха уютно разположени между „Кропоткинская“ и „Метростроевская“, бяха премахнати и на тяхното място ни в клин, ни в ръкав се възправяше някакъв железен герой.

— Ами този кой е? — попита тя.

— Енгелс — отговори Шурик.

— Странно. Поне да беше Кропоткин…

Хванати за ръце, те минаха по „Кропоткинская“ покрай Дома на учените, където Пиля като малка бе посещавала всички детски кръжоци наред, включително театралния, покрай пожарната. Покрай къщата на Денис Давидов… Тя се усмихваше със слаба и объркана усмивка — колкото повече наближаваха нейния блок, толкова по-запазено беше всичко… Стигнаха до ъгловата сграда, където малката уличка „Чисти“ се вливаше в „Кропоткинская“. Спряха срещу входа на Лиля и тя впери очи в прозорците, които по-рано бяха нейни прозорци.

— А в нашия апартамент живееше една чудна старица, Нина Николаевна. В мъничката стая до кухнята. Тя е била предишната собственичка на апартамента, преди революцията са били много богато семейство. Май някакви индустриалци или бизнесмени, имали са нещо огромно на Урал, завод ли беше, не помня… И веднъж видях как патриархът спря тук, пътуваше с две волги, зелена и черна, явно в едната беше охраната му. Черната кола спря, той слезе, а тя вървеше към него, спря и му целуна ръка, а той я благослови и положи огромното си ръчище на шапчицата й. И си замина. Тук наблизо е резиденцията му. А аз се прибирах с чантата от училището и нали си бях доста нагло момиченце, притечах до нея и я питам: Ами вие откъде го познавате, Нина Николаевна? А тя казва: Когато патриархът беше млад свещеник, служеше в нашата домашна черква… Хем не ме лъжеше… А перденцата, гледай, перденцата в нейната стая са все същите. Нима е още жива?

Влязоха във входа: и миризмата беше същата. Тя се подпря на стената до радиатора. На това място те винаги се бяха целували, преди тя да побегне към втория етаж. Шурик обхвана главата й с ръце, повдигна гъстата й, леко плъстена на опип коса и докосна щръкналите й уши. Тази коса беше излишна.

— Ушичките — промърмори той. — Защо си си скрила ушичките? Защо си си пуснала косата?

Ушните й миди бяха нежни, почти без никакви извивки и зад ухото имаше една дълга вдлъбнатинка, тясно жлебче. Той прокара пръст по него, потресен от абсолютната неизменност на физическото усещане. Лиля захихика и размърда рамо:

— Шурик, гъдел ме е!

Тя вдигна ръка и го погали по косата — ласкаво и по майчински.

— Когато бях бременна със сина ми, кой знае защо, бях сигурна, че ще прилича на теб, че ще има коса като твоята и очи — също. А той е рижав.

— Имаш син? — учуди се Шурик.

— На четири годинки. Давид. Сега живее с майка ми. Защото аз отивам на стаж в Япония… Там работя от сутрин до късно вечер. Оставих го при нея… Добре, да вървим, да вървим…

— В апартамента ли? — попита Шурик.

— Не. Ще бъде прекалено. Съседите ни бяха отвратителни, само Нина Николаевна беше приятна. И изобщо — прекалено сърцераздирателно се получава. Тръгнахме просто да се разходим. Ужасно ми харесва. Нямаме и много време, тепърва трябва да занеса онзи проклет кашон. Хайде на Замоскворечието!

Излязоха от входа — на отсрещния тротоар стоеше Светлана със съсредоточено и бледо лице. Беше ги придружавала отдалече още от хотела, където беше отишла преди тях.

Шурик срещна очите й. Тя се извърна към стената и остана така, като наказано да стои в ъгъла дете. Безумно, ужасяващо унижение… Хванаха я!

Шурик замря. Той отдавна знаеше за това следене, но се бе преструвал, че не забелязва, за да не става нужда да я изобличава. Но сега неочаквано се вбеси: каква мерзост, какво отвратително шпиониране… Но веднага се извърна, престори се, че нищо не се е случило и дръпна Лиля за ръката.

— Такси! Такси! За Замоскворечието!

Когато Светлана се обърна, Шурик и дребосъка вече ги нямаше.