Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Искренне Ваш Шурик, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Людмила Улицкая

Заглавие: Искрено ваш Шурик

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Факел експрес; Издателска къща Жанет 45

Град на издателя: София; Пловдив

Година на издаване: 2007

Тип: Роман

Печатница: Полиграфически комплекс „Жанет 45“

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-9772-47-0; 978-954-491-353-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4592

История

  1. — Добавяне

32

Вера препрочете писмата на Александър Сигизмундович, двете връзки — отпреди войната и следвоенните. Тя ги знаеше наизуст и си спомняше не само писмата, но и часа, мястото и обстоятелствата, при които ги бе получила. И чувствата, които бе изпитала тогава.

„Бих могла да напиша роман“ — помисли си тя. Подреди пликовете на купчинки, превърза ги с панделките и ги отнесе на мястото им. След толкова години младостта й изглеждаше ярка и значителна. До кутията, в която се пазеха писмата, Вера намери още една, кутия на майка й. Елизавета Ивановна буквално изпитваше страст към различни кутии, ковчежета, бонбониери. Пазеше и тенекиени, отпреди революцията, от чай и бонбони, и швейцарски, и френски…

„Но какво има вътре?“ — помисли си Вера, докато преместваше кръглата кутия за шапки, за да сложи на мястото й своята мемориална кутия.

Отвори я. Учуди се. Усмихна се. Тук имаше бърсалки за прах, които Елизавета Ивановна бе ушила от излезли от употреба скъсани копринени чорапи. Вера си спомни как майка й нарязваше старите чорапи, налагаше един върху друг четири пласта и ги тропосваше с кръстат бод. По същия начин правеше и парцалчета за почистване на пера на перодръжки, но от старо сукно. Колко много неща бяха излезли от употреба… сашета… малки възглавнички… маши за къдрене… халки за салфетки… а и самите салфетки…

Вера взе две телеснорозови бърсалки — сега не се носеха и чорапи с такъв цвят — и обиколи стаята, забърсвайки праха от безбройните дребни предмети, които съставяха неизменния пейзаж на живота й.

„А огледалото мама бършеше, кой знае защо, с амоняк — спомни си Вера, като се погледна в огледалото. — И вече никой не ме смята за красавица — засмя се кисело на миловидното си отражение. — Може би само Шурик“.

Завъртя глава надясно, наляво. Какво пък, наистина изглеждам добре. Само дето брадичката ми се е поразвалила, шията ми е провиснала. И ако поотместя якичката столче, ще се оголи белегът, розов и леко нагънат. Хубав шев, на други шевовете станаха по-груби, по-дебели… На мен направиха козметичен… Тя опипа набръчканата си брадичка. Има си упражнение за това — и тя завъртя главата си в кръг, и нещо в тила й изпука. Ето на, натрупвания на соли. Трябва да правя тези упражнения…

Бяха минали вече няколко дена, откак бе ходила с Шурик в консерваторията. Предната вечер, вече без него — той имаше занятия в института — тя отиде в музея на Скрябин. Изпълняваха „Поема на екстаза“, която тя помнеше от първата до последната нота. Никога не беше опитвала да я свири — много сложна беше. Но си спомни с умиление как в младостта й под звуците на тази енергично накъсана музика учениците в студията изпълняваха своите хореографско-спортни упражнения. И стиховете на Пастернак, свързани със същата музика и с неговия тогавашен кумир, композитора Скрябин. Каква мощна, каква модерна култура — и всичко се изплъзна нанякъде, разпиля се сякаш съвсем безследно… И в театъра няма какво да се гледа, освен класиката. Говори се за Любимов… Но там всичко е изградено върху брехтовската енергия. Биомеханика. Някак тъжно време… Да, появи се и Ефрос. Трябва да го видя… Тя седеше с прашната бърсалка в ръце и размишляваше за висши сфери, когато внезапно и неочаквано за този късен час на вратата се позвъни — дойде съседът Михаил Абрамович…

— Връщам се от събрание и гледам — у вас свети — обясни той.

— Влезте, заповядайте, само да си измия ръцете… — Вера отиде в банята и отпусна ръцете си под водната струя. Прашната бърсалка остави в мивката — да я изпере после.

Той стоеше на килимчето с изключително делови вид:

— Е, какво, Вера Александровна, обмислихте ли предложението ми? Мазето стои неизползвано!

Тя дори беше забравила, че той вече на два пъти я бе придумвал за някакъв кръжок, който би било добре да се организира за свободното време на децата.

— Не, не, аз наистина бях актриса навремето, но никога не съм се занимавала с деца, и дума да не става — твърдо отказа тя.

— Добре де, добре… Тогава може би ще ни станете счетоводител? В кооперацията ни трябва и счетоводител. Онази, старата напуска. А вие ще сте много подходяща за нас… — помисли малко и добави: — Та на кого ли не бихте подхождали, от друга страна? А? Не ми отказвайте, не ми отказвайте! Първо помислете! Аз просто място не си намирам, задето една такава млада, красива… ще прощавате, разбира се, жена просто по никакъв начин не се изявява в обществен смисъл — и той се разбърза и не пожела да изпие чая, който Вера любезно му предложи.

Вера разказа на Шурик и за размислите си за принизяването на културата, и за посещението на Михаил Абрамович, който й предлагаше да върши нещо полезно на обществени начала. Посмя се. А Шурик неочаквано каза:

— Знаеш ли, Веруся, заниманията с деца сигурно ще бъдат много подходящи за теб. Ти винаги толкова интересно говориш за театъра, за музиката. Не знам, не знам, може би това би било хубаво…

След още няколко дни Михаил Абрамович дойде с картонена кутия, на която с гнусни кафяви букви пишеше „Мармалад в шоколад“. Пиха чай. Той я съблазняваше от името на партийния комитет в блока. Тя се усмихваше и се измъкваше с шеги. Отдавна знаеше, че мъжете евреи я харесват. Този приличаше по нещо на снабдителя, който преди много години беше влюбен в нея… Но такъв ухажор — все пак беше прекалено… От този ден тя стабилно лепна на Михаил Абрамович прякора Мармалада.

Вера се усмихваше и настроението й се подобри — нещо невероятно за декември, и дори предложи на Шурик да подготви за учениците му ако не истински коледен празник, поне чай със сладки.

— Но какви сладки?

— Е, може да купим и да прикрепим към тях късметчета…

Но Шурик категорично отхвърли това предложение, което прие като пародия на домашните традиции. Въпреки това предварително купи елха, този път много хубава, и я сложи на балкона, докато й дойде времето…

След като намери майчините си бърсалки за прах, Вера изведнъж забеляза, че след смъртта на Елизавета Ивановна къщата някак бе овехтяла и помръкнала, макар че и човекът, който се грижеше за подовете, бе идвал, бе изтъркал с две четки паркета и бе оставил след себе си старомоден мирис на восък и благородно проблясващ паркет, а и самата Вера Александровна на няколко пъти бе обиколила апартамента с чорапените бърсалки и бе събрала прахта в техните розови коремчета. Нещо липсваше… Обясни това на Шурик в своя меланхоличен стил…

Беше вечер, след вечерята седяха до масата — не в кухнята като в припряна сутрин, а в бабината стая, до овалната маса. Брамс отиваше към края си, Шурик много пъти беше слушал тази плоча и очакваше наближаващата кода…

— Веруся, аз мисля, че всъщност работата не е в къщата. Всичко у нас е наред, баба би могла да бъде напълно доволна. Просто, разбираш ли, и аз си мисля за това: ти прекарваш прекалено много време вкъщи…

— Така ли мислиш? — изуми се Вера от това странно предателство. Та нали именно Шурик толкова настояваше тя да се пенсионира, да получи инвалидност… И изведнъж — да си мисли така… — Смяташ ли, че трябва да си потърся работа?

— Не, изобщо не смятам така. За друго говоря. Не работа, а занимание. Сигурен съм, че би могла да пишеш рецензии — ти винаги толкова интересно говориш за театъра, за музиката. Знаеш толкова много… Би могла да преподаваш… Не знам какво точно, но можеш много неща… Баба винаги го е казвала — че си погубила таланта си, но нали не е късно да правиш и нещо друго…

Вера сви устни:

— Какъв ти талант, Шурик? Аз съм виждала истински актриси, гледала съм Алиса Коонен, Бабанова…

Май никой никога не бе изпитвал такова уважение към творческата й личност, каквото изпитваше Шурик. Приятно беше.