Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (49)

49

Ако Рашид, удовлетворен от отмъщението, се бе обърнал и си бе отишъл бързо, оставяйки на асфалтираната пътека поваления Шурик, споменът за тази история щеше да остане само във вид на объл костен мазол на челюстта на невинния за приписваното му деяние герой. Рашид обаче, след като остави проснат окървавения си мним съперник, нахълта във входа, от който току-що бе излязъл в най-приятно настроение Шурик, взе на бегом стълбите до втория етаж и натисна звънците на всичките четири апартамента. Информаторката на Рашид, една от манекенките, която бе посещавала Джамиля в тази сграда, не беше запомнила номера на апартамента, но това беше просто дреболия, особено ако се вземеше под внимание, че в единия апартамент изобщо не му отвориха, във втория старчески глас дълго разпитва кой е и кого търси, а третата врата отвори самата Джамиля. Свирепите очи на бившия й любовник не предвещаваха нищо добро, тя се помъчи да затръшне вратата, но Рашид вече беше поставил крака си на прага.

Тя се уплаши, че сега той ще я убие и веднага се разпищя: „Помощ! Убиват ме!“ с цялата сила на свежото си гърло. Той успя хубаво да я напердаши, преди милиционерският патрул, извикан от минувачи заради неподвижния Шурик на пътеката и привлечен от женските писъци — Егле се беше събудила, беше излязла от стаята си и веднага се бе хвърлила към прозореца за гласова подкрепа — да озапти развилнелия се Рашид.

По това време Бърза помощ вече беше откарала Шурик. По пътя към болницата той дойде на себе си и с едва шаващ език помоли да се обадят вкъщи на майка му и да й предадат, че с него всичко е наред. Седналият до него лекар толкова се трогна от синовното внимание, че след като предаде Шурик в спешното отделение, веднага се обади по телефона на Вера Александровна и й съобщи за произшествието.

От „Склифосовски“ се обадиха след дванайсет по обед. Съобщиха й, че Шурик е получил лицева травма и вече го оперират вследствие на счупване на челюстта, че днес няма смисъл да идва, а утре сутринта ще може да научи всичко от служба „Справки“.

Отначало Вера Александровна се опита да обясни, че е станала грешка, че синът й си е вкъщи и спокойно спи. Но Мария, която бе чула с половин ухо телефонния разговор, отвори вратата на стаята на Шурик и извика:

— Веруся! Шурик го няма! Не спи!

Любопитна подробност: и по-рано се беше случвало Шурик да не се прибира през нощта. Обикновено се обаждаше и предупреждаваше, макар че в няколко случая бе изчезвал без предупреждение. Но тази сутрин Вера още не бе забелязала липсата му.

Тя седеше до телефона, асимилирайки съобщението. Мария я дърпаше за ръкава:

— Веруся! Какво, какво се е случило? Къде е Шурик?

— В болницата е, оперирали са му челюстта — Вера опря два пръста до брадичката си и почувства там някакво изтръпване.

— Трябва да отидем в болницата — решително заяви Мария.

— Казаха да отидем утре.

— Веруся, а утре ще ни го дадат ли? А той на носилка ли е, или ходи сам? С лъжичка ли ще го храним? А може ли аз да го храня? А ще му сварим ли компот? — засипа я с въпроси Мария.

„Как е могъл да падне така, че да си счупи челюстта? — размишляваше Вера. — Крак, ръка — разбирам, но челюстта? Не, не, те не казаха, че е паднал! Нима се е сбил? Ама, разбира се, сбил се е!“ — и въображението й нарисува картина как хулигани пребиват Шурик и нещо свързано непременно със защита на жена или поне просто на по-слаб човек…

Вера притисна Мария до себе си — тя още изригваше въпроси, но Вера кой знае защо се успокояваше. Неприятното изтръпване се изкачваше от брадичката към горната челюст. Вера потърка бузата си. Трябваше да се поразходят с Мурзик, да подготвят уроците й и някак да доживеят до довечера.

— Утре ще те заведа на училище и ще отида в болницата. А довечера ще сварим компот — Вера целуна Мария по главата, но тя се дръпна и болезнено удари Вера по брадичката:

— Какво, без мен ли? Без мен в болницата? — ревна Мария и Вера се усмихна, като потърка удареното място.

— Добре, добре, ще отидем заедно!

Тя прекара безсънна нощ: болката се разпространяваше по цялото лице, болеше я брадичката, скулата над нея, болката отекваше и в слепоочието. Сигурно задето Мурзик ме удари — предположи Вера. Взе аналгин, след като дълго го търси в аптечката, където всичко беше разположено по старата бабина система, поддържана от Шурик. Дългото търсене в аптечката още повече я разстрои. Мярна й се мисълта: трябва да пратя Шурик до аптеката.

И тогава почти се разплака: Шурик е в болницата, чувства се зле, а тя толкова се е разкапала психически, не може да събере силите си, да се държи бодро и да противостои… Това беше нещо от репертоара на Елизавета Ивановна и Вера разбра, че ето, настъпил е моментът, когато цялата отговорност за Шурик и за Мурзик ляга на нейните плещи и тя трябва да се овладее, да събере силите си, да се държи бодро и да противостои… На това място се разплака истински — половината лице я болеше и дори почти не виждаше с едното око.

Намери аналгина, изпи две таблетки наведнъж и заспа.

На сутринта се захванаха с дълги и нелепи приготовления. Сложиха в торбичка четка за зъби и паста, ябълки, носни кърпички и бонбони — всичко, което изобщо не можеше да потрябва на Шурик в близките седмици. На челюстта на Шурик бяха поставени метални кламери, които я удържаха неподвижна, докато зарасне. Той можеше да отвори устата си само колкото да поеме тръбичка за течна храна. За сметка на това забравиха да вземат сока от компота, сварен предната вечер, и пантофите. Впрочем в болницата му дадоха…

Мария пъхна в торбичката едно пухкаво зайче.

В служба „Справки“ на болницата им казаха, че Шурик е опериран, лежи в травматологията, в следоперационната стая. Не пуснаха Вера Александровна в отделението. Лекуващият лекар не излезе да се види с нея. Но взеха торбичката. Доста дълго двете чакаха бележка от Шурик. Най-сетне им я донесоха. Той молеше за прошка заради глупавото произшествие, в което се бе набъркал и бе причинил толкова тревоги, шегуваше се, че сега е наказан за глупостта си с продължителен пост и мълчание, също като монах. Молеше да му донесат двете френски книги от бюрото му, папката с книжата, хартия за писане и няколко химикалки.

Прибраха се вечерта страшно уморени. Краката на Мария бяха подгизнали, Вера отново почувства силна болка в бузата, условно казано. За вечеря Мария излезе разплакана и каза, че се е затъжила за майка си. Самата Вера също беше готова да се разплаче поради пълната бъркотия в живота. Да се овладея, да събера сили, да се държа бодро и да противостоя — повтаряше си тя.

В десет часа се обади Светлана. Вместо обичайното кратко „Няма го“ Вера Александровна подробно й описа всички перипетии от деня, като започна от сутрешното обаждане.

— Ама защо не ми се обадихте веднага — много бодро отговори Светлана. — Имам познати в „Склифа“, още утре ще отида и всичко ще разузная.

— Да, това би било прекрасно — зарадва се Вера. — Само че трябва да му занесем едни книги и някакви книжа.

— Ще мина да ги взема, не се тревожете за това.

Вера Александровна продиктува на Светлана адреса и дълго и заплетено обяснява колко лесно може да намери блока им от „Бутирски вал“. Светлана само се усмихваше.

Светлана беше на седмото небе: бе настъпил моментът, когато най-сетне щеше да може да покаже на Шурик и важната му майка на какво е способна.

И наистина й провървя. Макар да нямаше никакви познати в „Склифа“ — а и за какво ли й бяха нужни, след като операцията вече беше направена, — на другата сутрин тя се представи за роднина и говори с хирурга, оперирал Шурик, и той й показа рентгеновата снимка, обясни й какво точно е представлявала операцията и какви са перспективите.

— С тази травма бихме могли бързо да го изпишем, а след шест до осем седмици да му направим повторната операция, тя не е сложна. Но е получил мозъчно сътресение, така че нека полежи тук — каза хирургът.

После Светлана влезе в стаята, където сред бинтованите и гипсирани мъже трудно позна Шурик. Той лежеше по гръб целият в тръбички: едната излизаше от устата му, две — от носа, а под очите му имаше черни подутини. Подлогата, поставена върху одеялото му, допълваше картината.

— Боже мой! Кой те е подредил така? — възкликна риторично Светлана.

Но Шурик не можеше да говори, повъртя пръсти и тя извади бележник и химикалка.

Последвалият разговор се водеше изключително в писмен вид. Шурик горещо й благодари, че е дошла. Помоли я, доколкото е възможно, да отложи посещението на майка му. Написа, че някакъв луд казах или монголец го е сбъркал с някого и насмалко не го е убил.

Светлана изнесе подлогата в тоалетната, оправи леглото, намери дежурната сестра и й даде съвсем правилна сума пари — нито малко, нито много, — за да го наглежда и да проверява всичко ли е наред. После отиде до магазина, където купи кефир, два триъгълни пакета сметана и минерална вода, и се върна в стаята. Когато вече излизаше, в стаята влезе милиционер с бяла престилка върху униформата. Търсеше Шурик. По повод на вчерашния побой. Милиционерът задаваше на Шурик интересни въпроси: дали познава Джамиля Халилова и в какви отношения е с нея…

Шурик пишеше отговорите си на милиционера, но Светлана не ги виждаше, защото милиционерът веднага прибираше листовете. Само въпросите обаче бяха достатъчни, та Светлана да си създаде представа, много подобна на онази, която бе нарисувало въображението на Рашид. Във всеки случай милиционерът не задаваше въпроси за Егле и Шурик не сметна за необходимо изобщо да споменава името й.

Светлана реши да отложи собственото си разследване: у нея също се зародиха някои въпроси към Шурик.

Между другото милиционерът не посети повече Шурик — случаят с побоя на Рашид над Джамиля Халилова и Александър Корн бе приключен на другия ден, когато в Москва долетя бащата на Рашид, главният кагебист на републиката, и единствената грижа на московските милиционери бе да се измъкнат самите те, защото в участъка здравата бяха напердашили Рашид…

На третия ден в стаята нахлу Гия:

— Шурик! Току-що ми казаха… Ех, какъв беше тоя твой късмет, момче! И на мен веднъж ми се случи…

И Гия разказа няколко истории на свои похождения, когато го били били. Това не беше твърде утешително. После извади от чантата си бутилка коняк, увита във вестник, отвори я и насочи края на тръбичката, излизаща от устата на Шурик, към гърлото й.

— Май не е лоша идея — взе той още една тръбичка от нощното шкафче, вкара я в бутилката и сръбна. — Бих казал, блестяща идея. А ще замезиш с… не, не с кефир, разбира се… със сметана.

Приятното им занимание бе прекъснато от Светлана.

Тя едва потисна едно негодуващо възклицание:

— Какво правите вие тук?

Гия не се предаваше дори пред жени:

— Пийваме си. При мозъчно сътресение е много препоръчително. Ами вие какво правите тук?

Шурик мучеше нещо неразбираемо.

— Ясно, разбрах — ехидно избъбри Гия. — Тя има добра душа. Дори си личи от пръв поглед. Но когато мъжете пият, жените си мълчат, нали така?

Светлана се разяри от подобно отношение, но остана, не се предаде. И Гия си тръгна, като остави бутилката под одеялото на Шурик, а Светлана — много ядосана.

Доколкото бе във възможностите му, Шурик гледаше да отдалечи посещението на Вера. А и Вера не беше добре: болката, появила се, когато й съобщиха по телефона за инцидента с Шурик, ту я нападаше, ту отстъпваше. Тя извика лекар от платената поликлиника — той дълго я преглежда и предположи, че има възпаление на тройничния нерв. Предписа домашен режим, да стои на топло и да взема някакво мощно лекарство.

Три седмици Светлана ходеше в институт „Склифосовски“ като на работа и всеки ден даваше на Вера Александровна отчети за състоянието на сина й.

Дори нещо повече: на два пъти Светлана ходи по негова молба при Валерия. Той доста се почуди, преди да я помоли за това, но работата беше спешна, той не разполагаше с пишеща машина и само Валерия можеше да напечата реферата. Втория път Светлана отиде у Валерия, за да вземе залепения плик и да го изпрати по пощата.

Валерия похвали шлифера на Светлана. Светлана й каза, че си го е ушила сама от шлиферен плат, купен точно в тази сграда. Светлана похвали антикварните мебели на Валерия и й съобщи, че не може да понася съвременните. Светлана се стори на Валерия симпатична, но много невзрачна. Светлана от своя страна вътрешно съжали тази пълна, прекалено ярко гримирана инвалидка. А колко тревожни размисли бе причинил на Светлана този маршрут на Шурик…

„На дневна светлина пък ще изглежда като същинска матрьошка, горката“ — помисли си тя.

Никоя от тях не заподозря, че има насреща си съперница.

Вера Александровна не ходеше в болницата. Валяха студени пролетни дъждове, за зимни ботуши вече беше топло, за обувки — рано. Вера нямаше подходящи обувки за дъждовно време. Е, когато изпишат Шурик, този проблем трябва да се реши. Добре ще е да са с каучукова, но не плоска подметка, а на ниско токче.

Вера пишеше на Шурик чудесни дълги писма. Шурик ги запази, натрупани на спретната купчинка, по дни. И Мария му пишеше, а също му рисуваше картинки. Главният им сюжет беше — тя и Шурик на брега на морето.

Светлана се отбиваше у тях за писмата и по молба на Шурик вземаше ту речник, ту самобръсначка, ту дошъл по пощата голям плик.

Вера Александровна оцени Светлана много високо: истинска приятелка и макар че не би могла да се нарече хубавичка, външността й е изящна и изобщо — възпитано момиче. И което е голяма рядкост — много сръчна в ръкоделията. Елизавета Ивановна би я одобрила…

Светлана беше много внимателна към Вера Александровна: всеки път, когато си тръгваше, питаше какво да донесе от града, и носеше от ресторант „Прага“ много различни ястия, тъй като Вера Александровна беше забравила да попита Шурик от кой кулинарен магазин купува картофените кюфтенца…

Скоро изписаха Шурик. Вера Александровна се разстрои: той изглеждаше ужасно. Беше отслабнал. От бузата му стърчаха някакви метални джунджурии. Едва говореше, нищо не ядеше, а само пиеше различни течности през тръбичка. Затова пък им пишеше чудесни смешни бележчици с картинки. Мария веднага настоя той да не пропуска „свещените часове“ и дори му каза колко часа й дължи за времето на боледуването си. Беше ги преброила. Той обеща да отработи всичките.

Странно нещо, щом Шурик се прибра от болницата, възпалението на тройничния нерв на Вера й мина — сякаш не бе го имало.

Скоро свалиха желязната сбруя на Шурик и в чест на този празник той заведе всички, включително Светлана, в ресторант „Котва“ и ги нахрани до насита с вкусни ястия.

Светлана празнуваше най-големия ден в живота си: това беше семеен обяд, всички хора на съседните маси смятаха, че Шурик й е съпруг, Вера Александровна — свекърва, само това момиченце… неясно чие. Излишно момиченце. От своя страна Мария също смяташе, че обядът е прекрасен, но също смяташе, че в него има нещо излишно — Светлана…

За Светлана беше неприятно само едно обстоятелство: Шурик, както и преди, не искаше да я посети в дома й и изобщо не даваше никакви признаци за мъжки интерес. Светлана търпеливо чакаше любовна среща. Реши да не отваря дума за източната Джамиля. Е, може би някой ден, по-нататък…

Сега тя се обаждаше всеки ден, дълго разговаряше с Вера Александровна за живота изобщо и за Шурик в частност. В края на разговора я молеше да предаде слушалката на Шурик и ако него го нямаше вкъщи, Вера винаги й даваше отчет, къде се намира той в момента. Ако беше в библиотеката, Светлана не я домързяваше да отиде дотам и да провери. Все пак засега впечатлението й беше, че той няма друга жена… Понякога Вера Александровна казваше, че той няма да се прибере тази нощ, отишъл е у Валерия да работят върху някакъв сложен превод и най-вероятно ще остане там.

Междувременно отново наближаваше пролет и Шурик веднъж й каза, че скоро ще се местят на вилата.

„Положението е ужасно“ — разбра Светлана. Вера и Мария ще се преместят на вилата и той пак няма да й се обажда и ще се изгуби от погледа й окончателно. И то сега, след всичко, което бе направила за него! Отново в мислите й се появи Джамиля, заради която едва не го бяха убили. Може би все пак той се среща с някоя…

Светлана засили бдителността си. Отново дежуреше край входа му, следеше го на неголямо, но точно преценено разстояние — и безрезултатно: изглежда, нямаше нито Джамиля, нито каквато и да било друга жена. Но тревогата и липсата на яснота я измъчваха, тя пак не спеше по цели нощи, навиваше бели копринени цветя и мислено ги подреждаше около главата си… Не, той не я обича, но я цени, уважава я, изпитва благодарност… Как да накараш един мъж да се влюби в теб? Нима трябва да умреш, за да бъдеш оценена? Ах, ако можеше отначало да се погребеш, да се насладиш на гледката, как всички те оплакват, а после вече да умреш истински. Да лежиш като Офелия в ковчег, в гробница, украсена с цветя, а любимият да страда край ковчега, да извади меч и да се самоубие… И ти да видиш това, да се увериш в неговата вечна и вярна любов и тогава вече спокойно и с удоволствие да умреш… Не, Шурик, това мамино синче, не е способен на това. Освен заради своята маминка… И тя се усмихваше при тази мисъл, защото безумието още не я бе обзело дотолкова, че напълно да убие чувството й за хумор…

Обади му се по телефона и го помоли да дойде спешно. Той отдавна очакваше нещо такова. Знаеше за какво го викат. Тръгна обречено, с раздразнение, насочено изключително към него самия.

„Важното е да не се впускам в никакви обяснения“ — реши Шурик.

И веднага, още щом се спусна вехтата завеса на вратата на стаята й, я прегърна, зарови пръсти в хилавата пяна на тънките й коси, тя слабичко и радостно запротестира нещо за развалената прическа, за измачканата блузка. Видът й беше толкова щастлив, че Шурик забрави за доскорошното си раздразнение и си изпълни упражнението с обичайния за здрав млад мъж ентусиазъм. Светлана пък беше на върха на блаженството и ломотеше своето заклинание „Обичаш ли ме?“ през всичките двайсет и пет минути, докато Шурик се трудеше над нея.

После Шурик бързо се облече и избяга, като се оправда с ужасно-кошмарното количество работа, която трябвало да свърши днес. И макар че Светлана не получи ясен словесен отговор на поставения ребром въпрос, самият факт на близостта можеше да се приеме за положителен отговор.

Шурик изтича с облекчена съвест надолу по стълбището: всичко се размина… и сега той наистина хукна към Института по научна и техническа информация за поредната порция преводи, после към книжарницата за чуждестранна литература за нов учебник по испански за Мария, после към аптеката за лекарство за Матилда. И така нататък, и така нататък… Беше приятно, че вече бе свършил първата от планираните за деня работи и я бе изхвърлил от главата си.

Голата и съвсем успокоена Светочка лежеше завита с бабиното английско одеяло на дивана и за нищо не мислеше — най-сетне и нея я бе споходило блаженството на спокойствието. Галеше се по корема и гърдите, изпитвайки гордост и благодарност към самата себе си.

Тя беше абсолютно щастлива и дори здрава и непреодолимата пропаст между жената, за която любовта е единственият смисъл и съдържание на живота, и мъжа, за когото любовта, разбирана така, изобщо не съществува, а е само един от многото компоненти на живота, за няколко минути се скри под тънка ципа.