Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (23)

23

В началото на май Матилда замина с котките на село. Смяташе да поживее там около две седмици, да продаде наследената къща и да се върне не по-късно от началото на юни. Но всичко се промени съвсем неочаквано за нея: къщата се оказа жива и уютна и тя се чувстваше в нея толкова добре, че реши да не я продава, а да я превърне във второ жилище извън града. Там липсваше само ателие и Матилда се зае да го направи. Всъщност не беше необходимо нещо да се строи — дворът беше огромен и в него имаше покрито помещение за добитък, в което отдавна не бяха държали добитък, така че трябваше да се укрепи и да му се направят прозорци, за да се превърне в идеално скулптурно ателие. Едно беше лошото — местните мъже пиеха денем и нощем и се оказа, че не е лесно да се намерят работници за най-обикновени дърводелски поправки. Матилда се сещаше за Шурик — тук той щеше да й е от голяма помощ. Не по дърводелската част, а по-скоро по житейската. На няколко пъти дори ходи до пощата — на осем километра разстояние — и го търси по телефона, но у тях никой не вдигаше. В средата на лятото й падна удобен случай — един съсед от селото заминаваше за два дни с кола за Москва и предложи да я вземе с котките й. Матилда се приготви и тръгна с него.

В града се бяха натрупали маса несвършени работи, но през двата месеца отсъствие московските работи някак бяха повехнали и избледнели, а сегашните, селските — да купи пирони, лекарства за съседките, семена за цветя, поне десет килограма захар и така нататък — заемаха по-важно място в главата й. Но вече по пътя — щяха да пътуват пет-шест часа, според късмета — започна ново разместване и тя си спомни, че наемът за ателието не е платен, че дъщерята на приятелката й Нина сигурно вече е родила, а тя дори не е звъннала по телефона… Спомни си и за Шурик — както винаги с усмивка, но отчасти и с вълнение. Щом пристигна, вдигна телефонната слушалка и набра номера му — вдигна майка му и каза „Ало“ със слабичък глас, но Матилда не искаше да разговаря с нея… За втори път позвъни вече след десет. Вдигна Шурик и тя му каза, че е пристигнала; той дълго мълча, после каза:

— Аа… хубаво.

Матилда веднага се ядоса на себе си, задето се бе обадила, и ловко приключи разговора набързо. След като затвори, седна във фотьойла. Константин, котаракът родоначалник, легна в краката й, а Дуся и Морковка се заблъскаха в скута й, намествайки се по-удобно. Матилда не обичаше толкова обичайното за жените самоизяждане: зае се да пропъди леката досада, породена от неловкото позвъняване на хлапак, с когото бе започнала случайна връзка и който сега й показа, че не му е потрябвала много, с помощта на цяла редица задачи, натрупващи се за утре: пироните, лекарствата, захарта, семената… Впрочем какви ти семена вече — лятото, кажи-речи, свършва…

На екрана се мяркаха пъстри картинки, тя не беше включила звука, така че телевизорът не й пречеше да се вглъбява в основната си мисъл: Москва й е дошла до гуша и това село край Вишни Волочок, родното място на покойната й майка, познатите й от детинство гори, поля, хълмове са й паснали като точния номер обувка — по мярка, плътно удобно. Матилда бе наблюдавала не докрай унищожения селски живот и бе усетила, може би за пръв път от много години, че и самата тя е селски човек и там съседките старици, бивши доячки и градинарки, са й много по-мили и разбираеми от московските, чиито основни интереси се състоят в купуването на килим или как да издействат за себе си някоя освободила се стая в комуналното жилище. Сега видя и покойната си леля в друга светлина: оказа се, че един съсед отдавна й е додявал да му продаде или завещае къщата си, една от най-хубавите в селото, построена в края на деветнайсети век от бригада архангелски селяни, професионални строители. Но леля й, тази леля, която Матилда не бе обичала, категорично бе отказвала: къщата трябва да остане за Матрьона, ако дам къщата на чужди хора, нашият род тук съвсем ще се затрие. А Матрьона е гражданка, богата е и не е глупава, тя ще запази къщата… Там, на село, я наричаха с истинското й име, от което тя от малка се бе срамувала и когато бе заживяла в града, го бе сменила на Матилда…

И Мотя-Матилда се усмихваше, като си спомняше за леля си — оказа се, че и тя не е била глупава, че е предвидила правилно нещата. Повече от правилно — щом Матилда веднага свикна толкова с тази къща, че вече е готова да промени и живота си заради нея…

Към единайсет и половина, когато вече беше отмила от себе си неприятното чувство, останало от разговора с Шурик и лежеше в леглото, заобиколена от котките си, на вратата се позвъни.

Матилда изобщо не беше очаквала своя малолетен любовник, но той дотича при нея както преди, като от тичането едва си поемаше дъх, защото не се бе спрял чак до шестия етаж, и й се нахвърли, като успя да каже само:

— Ти се обади, а аз не можех да говоря: мама беше до телефона…

И тогава Матилда разбра колко се бе затъжила — не можеш измами тялото си, и май за пръв път в живота й се случваше така — единият да не иска от другия нищо, освен плътско докосване. „Това са най-чистите отношения: нито аз тая някаква корист към него, нито той към мен — единственото е радостта на тялото“ — помисли си тя и радостта се стовари пълно и силно.

А Шурик не мислеше изобщо за нищо: той дишаше, тичаше, дотича и отново се затича, и летеше, и се рееше, и се отпускаше, и отново се надигаше… И цялото това щастие би било абсолютно невъзможно без това създадено от природата чудо — жената с нейните очи, устни, гърди и онази тясна пропаст, в която пропадаш, за да летиш…