Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (59)

59

Оскърбената Светлана излезе от блока на Шурик с намерението веднага да се прибере, да вземе вана и да изпие четирийсетте приготвени хапчета. Но се отказа: първо трябваше да разбере каква е тая веждеста жена. Светлана зае удобна позиция в отсрещния вход. Не чака дълго. Соня излезе много скоро, тръгна към телефонната кабина, обади се на някого, говори около минута и когато излезе от кабината, тръгна пеша към Белоруската гара. Не се качи в метрото, а задълба из някакви малки улички и невидимата Светлана я сподири дотам: улицата се казваше „Електрически“, номерът беше 11. Тропна вратата на втория етаж и Светлана си тръгна към къщи, понеже знаеше, че преди отговорни действия човек трябва да си почине малко.

Светлана влезе в стаята. Седна до масата и опипом натисна копчето на малката лампа. Под повърхностна на масата имаше скривалище, малко чекмедже с райбер. Някога баба й бе съхранявала в него купоните за продукти и старите квитанции от целия си живот. Сега тя извади от там литовско тефтерче с пъстра кожена подвързия, но то далеч не беше „дневниче“ — никакви лирични откровения, а типично делови дневник на наблюдения: само дати, точни часове, събития. Запълнени със ситен почерк страници със собствен наивен таен код, според който с червени кръгчета бяха обозначени техните любовни срещи (през последната година те бяха четири), със сини — деловите срещи на Шурик, а с двойни черни — подозрителните. Посещенията у покойната Валерия — по интуиция — беше отбелязвала с двойно черно-синьо кръгче.

Почти осем години Светлана бе водила този дневник, но никога не беше й хрумвало да го прелисти, да обмисли записките си.

Това тефтерче би могло да представлява голям интерес за лекуващ лекар: периодите на активно следене, когато тя посвещаваше на това виртуозно занимание по много часове всеки ден, се редуваха с относително бездействие: в дневничето можеха да се намерят бели петна, сякаш Светлана бе забравяла за Шурик по цели седмици. Обикновено тези бели петна следваха непосредствено след червените кръгчета. Последното червено кръгче беше изрисувано преди повече от два месеца.

Сега Светлана се вглеждаше в старите си записки. Изчисляваше нещо, съпоставяше: оказа се, че през тези години е имало четири силни периода в отношенията им, когато Шурик бе идвал при нея редовно по веднъж в седмицата и това е продължавало три, та и четири месеца. И изведнъж сякаш я заля вряла вода: в тефтерчето бяха отбелязани само събитията, свързани с Шурик, а четирите опита за самоубийство, които бе направила през тези години, не беше отбелязвала. Но ако ги отбележеше — тя постави четири дебели кръста с молив, — ставаше ясно, че той е идвал при нея именно след тези несполучили самоубийства.

Боже! Как не се бе сетила по-рано! Той е по-лош, сто пъти по-лош от подлеца Гнездовски или предателя Асламазян, защото прекрасно знае, че нейното здраве и самият й живот зависят от него! Но защо е идвал при нея само след като тя се бе опитвала да напусне живота? Каква жестокост! А може би е просто луд и вместо да я обича, има нужда да усеща, че животът й е в опасност?

Не, сега тя прозря и тези черни кръстове с молив й обясниха всичко: тя няма да му позволи повече да се разпорежда с живота й. Захвърли тефтерчето, стана, отиде до прозореца, дръпна дебелата завеса и бяла живачна светлина огря стаята. Пълната луна беше спряла точно срещу прозореца, сякаш бе очаквала завесите да се отворят. Металните предмети на масата, които изобщо не се виждаха под слабата светлина на лампата, заискриха: сребърната лъжичка за завиване на листенца, матрицата, извитото ножче и другото, любимото, с триъгълно, силно наточено острие, за рязане на колосан плат.

„Ама, разбира се, ето го знака“ — каза си Светлана и сложи ножа в чантичката си. Прилегна точно на дъното, до последния сантиметър, като в ножница. А тефтерчето остана на масата.

Шурик не знаеше за съществуването на тефтерчето, но вътре в него имаше някакъв механизъм, който реагираше на оттенъци на гласа й, на особености в говора, който внезапно се забавяше и увисваше във въздуха… и му замирисваше на пореден опит за самоубийство. Този механизъм му съобщаваше, че е време да посети Светлана. Той протакаше, отлагаше, а после тя го повикваше за някаква помощ в домакинството и в гласа й звучаха молба, закана и предупреждение — тогава той хукваше и безотказно изпълняваше простичкия си мъжки дълг. Но този ден беше много зает.

На сутринта на следващия ден Светлана стоеше на наблюдателния си пункт.

Шурик излезе от блока в дванайсет и половина, тръгна към автобусната спирка, но не дочака автобуса, махна на минаваща кола и се качи в нея.

„Без чантата е — забеляза Светлана. — Сигурно отива да вземе работа. Когато предава работа, е с чанта. Значи скоро ще се върне“.

Тя нямаше никакъв подробно разработен план. Имаше само едно голо и мощно намерение.

А Шурик пътуваше за Шереметиево. Час и половина обикаля огромната чакалня, гледа голямото табло, където се появяваха и изчезваха имена на градове, и му беше трудно да повярва, че те съществуват — Кайро, Лондон, Женева. Най-сетне се появи Париж. И той беше мираж като останалите, но за него се знаеше, че навремето там е живяла баба му. Така че той наистина съществуваше. И сега от там трябваше да се появи Лиля. Именно от Париж. Защо от Париж? Някаква неявна нишка се проточи, но Шурик не я дръпна: беше прекалено развълнуван и преизпълнен с неопределени очаквания. После обявиха, че самолетът от Париж е кацнал, а след още малко съобщиха от коя посока трябва да се очакват пътниците, така че той тръгна към мястото, където от стъклените врати излизаха френски туристи. Посрещаха ги екскурзоводи от „Интурист“, на вратата имаше някаква суматоха и силни френски възклицания и той се страхуваше, че няма да намери Лиля сред всичко това. Или няма да я познае. И докато се блещеше, въртейки глава, някой го дръпна за ръкава. Той се обърна. Пред него бе застанала дребничка чужда жена, много почерняла от слънцето, с дълга и разкошна, почти африканска коса. Тя се усмихна като маймунка и от нея, като пеперуда от какавида, изпърха Лилка и чуждата жена в същия миг престана да съществува.

Лилка подскочи леко и увисна на врата му — и това беше най-лекото женско тегло, същите тънки костички, малките ръце. Докосването мълниеносно го върна във времето, едва ли не в същия ден, когато те пак тук, в Шереметиево, се сбогуваха навеки-навеки, смъртно завинаги.

— Господи Боже мой! Никога не бих те познала!

— А аз бих те познал сред милион жени — промърмори Шурик.

И те започнаха да произнасят думи, които нямаха никакво отношение към случващото се, но изпълваха въздуха около тях, променяха състава му и създаваха гласовия облак на живия спомен.

Досаждаха им таксиметрови шофьори, питаха трябва ли им превоз, но те не чуваха, продължаваха да произнасят свързващите думи и да се радват един на друг.

После Шурик вдигна куфара и неудобния кашон с нестабилно залепени с тиксо дръжки, а Лиля се опита да го подхване отстрани, като бърбореше нещо за своята луда съседка Туска, която я накарала да мъкне тоя тъп кашон от Ерусалим до Париж, от Париж до Москва и слава Богу, поне няма нужда да го мъкне до Токио, каква глупост, че се съгласила, но на съседката синът й загинал в казармата, единственият й син, и тя малко се побъркала, седяла, плетяла и разплитала, като Пенелопа, и било тъжно да я гледаш, а дръжките се откъснали още в Лот, на „летище Бен Гурион“, и още там тя се видяла в чудо с този кашон.

По пътя решиха, преди да отидат в хотел „Централен“, където Лиля имала запазена стая, да прескочат до Шурик: Вера Александровна беше изразила желание да види Лиля Ласкина.

Лиля кимна:

— Да, да, само че за малко. Искам да отида до нашия блок, да вляза в двора, да се разходя из центъра, а и обещах да занеса този проклет кашон на майката на Туска.

Спряха пред блока на Шурик — решиха да не освобождават таксито, за да не мъкнат багажа нагоре и надолу. Изскочиха от колата и, хванати за ръце, се втурнаха към входа. Шурик изпита странно чувство: трябва да бързат, та за подареното им денонощие да успеят да наваксат пропуснатото през дванайсетте години.

От четвъртия етаж на отсрещния блок Светлана наблюдаваше как към входа изтичаха Шурик и момиче с дълга пола и негърска глава. Момичето тичаше, подскачайки като балерина, и Светлана отначало помисли, че се е върнала Мария, но веднага се сети, че Мария е по-висока от тоя дребосък. Значи той пак има нова жена. Още една жена.

Срутване, пълна катастрофа. И въпросът, естествено, не беше в снощната вулгарна лелка с боядисаните черни вежди. Просто той водеше двойствен живот и сега излизаше, че всички усилия, дългогодишните усилия, хвърлени за него, са били абсолютно напразни, както напразен е целият й живот, и колко глупаво е било да се вкопчва в този призрак на мъж.

Но Светлана нищо не изоставяше по средата. Тя слезе пеш от четвъртия етаж, без да бърза, отиде при таксито, което все още стоеше пред входа на Шурик:

— Бихте ли ме закарали…

Без да откъсва очи от вестника си, шофьорът отвърна:

— Не, зает съм. От тук тепърва ще ходя до хотел „Централен“…

Светлана дори не се учуди, че шофьорът отговори на въпроса, който не беше задала. Постоя малко, помисли и тръгна към хотел „Централен“.