Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (10)

10

И ето че настъпва утрото след погребението, когато поменът вече е минал, всички съдове са измити от съседките помагачки, взетите назаем столове са разнесени по съседските апартаменти и е останал само чисто измитият дом, изпълнен от край до край от човека, който вече не е тук.

Под стола в антрето Вера Александровна намира чанта, донесена от някого от болницата. В нея има чаша, лъжица, тоалетна хартия и разни доста безлични дреболии. И очила. Бяха ги правили едва ли не два месеца по поръчка в някаква много специална оптика. Те бяха толкова сполучливо пригодени към майчините й, потъмнели от старост очи, че нямаше на света други очи, за които биха били подходящи тези изпъкнали стъкла в младежки рамки. С очилата в ръце Вера замира: какво да ги прави… Дрехите на рафта в гардероба — пухеният шал, халатът, ушитият по поръчка огромен сутиен са пълни с мириса на майка й, черната плетена шапка тюрбан, където отвътре, освен мириса са се заплели няколко тънки бели косъма — къде да дене всичко това? Иска й се да ги махне някъде, та очите й да не се нараняват постоянно, сърцето да не я боли, но същевременно е абсолютно невъзможно да изпусне от ръцете си останките от живата майчина топлина, скрити в тези вещи.

Въздухът на стаята целият е във вдлъбнатини от нейното тяло. Тя седеше ето тук. Тук, на страничната облегалка на фотьойла, почиваше лакътят й. Отеклите нозе, обути в стари обувки с токове, отдавна са протрили кръгче в червения килим: половин век тя потропваше с крак, когато втълпяваше на учениците си правилното произношение. Но при неотдавнашното им преместване килимът промени положението си и на новото място, до масата, където тя потропваше с тежките си крака, не е успяло да се образува такова кръгче.

Ужасна догадка спохожда Вера: тя винаги е била дъщеря, само дъщеря. Майка й я бранеше от всички житейски несгоди, ръководеше я, управляваше я, отглеждаше сина й. Стана така, че дори собственият й син я наричаше не „мамо“, а „Верочка“. Тя е на петдесет и четири години. А на колко в действителност? Хлапачка. Хлапачка, която не познава живота на възрастните… Колко пари са нужни за едномесечната им издръжка? Как се плащат данъците за апартамента? Къде е записан телефонът на зъболекаря, с когото винаги се уговаряше майка й? И най-важното, наистина най-важното: какво ще стане сега с Шурик, с кандидатстването му? След скандалния провал майка й смяташе да го урежда в своя институт. Педагогическия…

Вера машинално въртеше в ръце очилата на майка си. Пред нея лежеше купчинка телеграми. Съболезнования. От ученици, от колеги. Къде ще ги дене? Невъзможно е да ги изхвърли, глупаво е да ги пази. Трябва да попитам мама — мярна й се обичайната мисъл. И освен това някъде дълбоко в нея се бе стаил гняв: защо, защо точно сега, когато присъствието й е толкова важно… Изпитите ще започнат много скоро. Трябва да се обади на някого от катедрата, на Ана Мефодиевна или на Галя… Всички са ученици на майка й… И Шурик е някак странен, скован като дърво — седи в стаята си, пуснал е оскърбително силно музика…

А Шурик с никаква силна музика не можеше да заглуши огромното чувство на вина, което надделяваше над самата мъка от загубата. Беше изпаднал във вцепенение, подобно на онова, което изживява какавидата, преди да се разцепи по набелязания от природата шев, за да пусне на бял свят зрялото същество.

Сутринта в единайсет часа Вера отиде в театъра, а Шурик остана в стаята си с меланхоличния Елвис Пресли и с убийствената ситуация, която вече не можеше да промени: точно той, Шурик Корн, не се яви на изпит, прояви малодушие, завтече се при Лилечка, не се обади на умиращите от притеснение жени, всъщност докара баба си до инфаркт, после в абсолютно необяснимото си лекомислие и идиотизъм дори не я посети в болницата и ето че сега тя умря и лично той е виновен за това. Моралните реакции у него протичаха на някакво биохимично ниво — нещо се променяше вътре в него, дали съставът на кръвта или обмяната на веществата — не беше ясно. Той седя така до вечерта, въртейки Пресли отново и отново, и вече в края на деня „Love me, baby“ толкова солидно и дълбоко се записа в съзнанието му, че до края на живота му изплуваше заедно със спомена за баба му и за щастливото детство, огряно от нейното присъствие.

Той беше любимият внук и любим ученик на Елизавета Ивановна, но същевременно и жертва на нейната праволинейна педагогика: от ранна възраст беше приучен към мисълта, че той, Шурик, е много добро момче, върши добри постъпки и не върши лоши, но дори случайно да извърши нещо лошо, трябва незабавно да осъзнае това, да поиска прошка и отново да стане добро момче… Ала нямаше, нямаше от кого да поиска прошка…

Вера се прибра от работа привечер, вечеряха с останалото от помена и той каза:

— Ще изляза да се поразходя.

Беше понеделник. Вера понечи да го помоли да не излиза. Чувстваше се толкова нещастна. Но за да бъдеше нещастието пълно, трябваше той да излезе и да я остави сама. И не го помоли.

Шурик завари Матилда Павловна угрижена: сутринта беше получила телеграма за смъртта на леля й от село и смяташе сутринта да замине за Вишни Волочок. Още от детинство не беше в добри отношения с тази леля и се чувстваше неудобно, задето я бе обичала и жалила толкова малко, и единственото, което й оставаше сега, бе да й направи щедър помен. Сутринта бе обиколила околните магазини, бе накупила столични салами, майонеза, водка, сельодка и любимото народно лакомство — кубински портокали. Шурик още от прага й каза за смъртта на баба си — тя плесна с ръце:

— Боже, Боже! Нещастието никога не идва само!

Когато видя натъженото лице на Шурик, тя най-сетне се разплака за леля си, тази нещастна завистлива жена с тежък характер. Разплака се и Шурик. Матилда Павловна, която никога не се церемонеше много-много, веднага смъкна тенекиената шапчица от топлата бутилка и наля в чашки.

Сълзите, водката, грубо нарязаната непочистена сельодка, от чийто вид Елизавета Ивановна би възнегодувала — всичко си вървеше едно с друго. Те делово изпиха по чашка водка и Шурик изпълни мъжкия си урок добросъвестно и с плам и кой знае защо, това донесе облекчение и на него, и на Матилда, у него дори се обади смътното усещане за добра постъпка на добро момче — ха де, не е ли странно…

И на Матилда, която проля половин дузина сълзи по чуждия повод, й се отпусна сърцето. Сега пред нея в цял ръст застана котешкият проблем: на кого да ги остави… Съседката й, симпатична многодетна инженерка, която понякога наглеждаше котките й, беше заминала с децата на почивка, другата й приятелка, художничка, страдаше от астма и от миризмата на котка веднага получаваше пристъп. Другите кандидатури отпадаха в този момент по едни или други причини: един беше болен, друг живееше далеч. Точно за Шурик тя не беше се сетила, но той сам се нае да се грижи за котешкото семейство.

Тези черни котки, Дуся, Константин и Морковка, която се падаше на майка си и внучка, бяха човекомразци, но по неведома причина правеха изключение за Шурик, приемаха го приветливо и дори си прибираха ноктите, когато сядаха в скута му. Матилда веднага даде на Шурик ключа и няколко прости инструкции.

На сутринта Шурик по молба на Матилда я изпрати до влака, после отиде в университета и си изтегли документите. Смяташе да ги занесе в Педагогическия, където приемането на документи още не беше приключило, но когато ги получи, разбра, че не иска да вижда никого от бившите колеги на баба му и изобщо не иска Педагогическия институт. За нищо на света. И занесе документите в първия институт, покрай който мина — близо до вкъщи. Беше Менделеевският, на пет минути пеша.

После отиде в магазин „Риба“ на улица „Горки“ и купи два килограма дребна треска. Умните котки, като три египетски статуетки, клечаха в антрето като лъскави черни стълбчета. Константин дойде при него, наведе лакираната си глава и леко го побутна с чело по крака.