Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (19)

19

През тези летни седмици — шестте болнични и следващите — Шурик ускорено и в съкратен вид усвояваше наука, подобна на науката, как се отглежда новородено: от млекцето, кашичката, самоцелната извара до преваряването на олио, смекчаващо шевовете, до вендузите и промивките. А най-важното в тази наука беше сдобиването със съсредоточеното внимание, което притежава майка, родила първото си дете. Само дето с пелени не му се наложи да се занимава.

Сънят на Шурик стана необикновено лек: Вера само сваляше крака си от леглото на пода и той вече се втурваше в стаята й: какво става? Чуваше лекото скърцане на пружините, когато лекото й като перце тяло се обръщаше от една страна на друга, усещаше прозвънването на чашата й, лекото й покашляне. Това беше особено състояние на връзка между майка и дете — каквото, строго казано, самата Вера никога не бе изпитвала, защото Елизавета Ивановна, за да опази своята отслабнала от раждането и претърпяла голямо нещастие дъщеря, бе поела върху себе си именно тази част от взаимоотношенията с детето, като бе оставила на Вера само кърменето. Разбира се, това далеч не беше декоративна част: Верочка имаше малки зърна с тесни каналчета, млякото се изцеждаше трудно, тя се занимаваше с това с часове, гърдите я боляха… Но все пак именно Елизавета Ивановна спеше в една стая с бебето, ставаше при всяко негово изпъшкване, преповиваше го, къпеше го и в определеното време поднасяше загънатото в чисти пелени бебче до гръдта на Верочка.

Шурик не можеше да знае всичко това, но в гласа му се появи особената интонация, с която жените се обръщат към бебетата. Изплува дори името, с което бе наричал майка си на около година и половина: понеже не можеше да изговори „Веруся“, както я наричаше баба му, казваше на майка си Уся, Усенка…

С парите настана пълна неопределеност. Всъщност те се свършиха. От института вече не даваха стипендия на Шурик, той криво-ляво си взе изпитите от пролетната сесия, но без математиката — тя му остана за есента. Наистина, Вера Александровна получаваше болнични почти колкото заплатата си — имаше дълъг стаж… Основният приток на доходи за Шурик секна: през лятото нямаше ученици, всички се пръснаха по вилите. Баба му обаче, както той си спомняше, по това време събираше една-две групи абитуриенти…

Веднъж в отсъствието на Шурик дойде Фаина и донесе някакви пари от профкомитета. В деня, когато профкомитетските пари се свършиха, Вера намери под листа, покриващ дъното на едно чекмедже в бабиното бюро, две спестовни книжки. Общата сума на тези спестявания би стигнала за автомобил — бяха страшно много пари за онези времена. В едната книжка имаше пълномощно на името на внука, във втората — на дъщерята.

С още нестабилен след операцията тих глас, подсмърчайки от разнеженост, Вера каза на Шурик почти същите думи, които някога бе чул от баба си:

— Баба ти от онзи свят ни помага да оцелеем…

Това неочаквано наследство напълно отменяше печалната перспектива на семейното осиромашаване. Шурик веднага си спомни някогашния разказ на баба му и металното скелетче на дядовия японски орден с черните дупчици от липсващите диаманти. Това си беше в характера на баба му — тя смяташе приказките за пари за неприлични, с погнуса отблъскваше икономическите изявления на приятелките си коя колко получавала — любим кухненски разговор, и същевременно винаги харчеше нашироко, като по някакъв особен, присъщ само на нея начин разграничаваше нужното и излишното, необходимото и разкоша, и бе успяла да остави на децата си такава огромна сума… Само три години бяха минали, откак се бяха настанили в този апартамент. Не, почти четири… При това, когато го купуваха, бяха вложили вероятно всичко, до последната копейка, инак тя нямаше да продаде тези последни камъчета… Всичко това беше трудно за разбиране.

Сутринта на другия ден Шурик си взе паспорта, отиде в спестовната каса и изтегли първите сто рубли. Реши, че ще купи всичко. И наистина, на Тишинския пазар купи сума ти продукти и похарчи всичко, до последната копейка… Вера се посмя на богаташките му забежки и изяде половин круша.

Като цяло настроението й беше прекрасно — оказа се, че сянката, която лежеше върху живота й през последните години, е била причинена от отровните молекули, отделящи се в прекомерно количество от обезумялата жлеза. Сега обаче за пръв път след смъртта на майка си Вера си възвърна бодростта и започна често да си спомня младите си, най-щастливи години, когато учеше в студията на Таиров. Сякаш заедно с изрязаното парче от разрасналата се щитовидна жлеза премахнаха двайсетгодишната й умора. Тя изведнъж започна да прави упражненията за пръсти, на които много отдавна я бе научил Александър Сигизмундович — дръпваше последната кост, сякаш махаше капаче, завърташе всеки пръст насам-натам, после въртеше китките и стъпалата, а накрая ги тръсваше.

Седмица-две след като я изписаха от болницата, тя помоли Шурик да извади от килера древния куфар, на чиято странична стена бе залепено листче, изписано от ръката на Елизавета Ивановна — списък на предметите, съдържащи се в него. Вера извади от куфара избеляла синя роба и тюрбан и започна сутрин под звуците на музика от Дебюси и Скрябин да прави движения по хибридната система на Жак Дьолакроа и Айседора Дънкан — както тази революционна система е била преподавана през десетте години… Тя заемаше странни пози, замираше в тях и се радваше, че тялото й се подчинява на модернистичната музика от началото на века.

Понякога Шурик надничаше през отворената врата и се любуваше: нейните тънки ръце и крака излитаха от робата като бели клони и косата й, неприбрана в кок — докато боледуваше, тя силно я скъси, така че само да се връзва отзад, — следваше всяко нейно движение, ту плавно, ту рязко.

Вера никога в живота си не беше надебелявала, но през последните години, подяждана от злите хормони, тежеше четирийсет и четири детски килограма, така че кожата й бе станала голяма и тук-там увиснала на гънки. А сега въпреки гимнастиката започна да напълнява, по килограм на седмица. Когато стигна петдесет, започна да се тревожи.

Шурик споделяше всички нейни грижи. Готвеше закуска и обяд, придружаваше я при разходките й и ходеше да й взема книги от библиотеката, понякога от библиотеката за чуждестранна литература, където за тях още се пазеше бабиният абонамент. Прекарваха много време заедно. Вера отново започна да свири. Музицираше в голямата бабина стая, а той лежеше на дивана с френска книга в ръце и по стар навик четеше нещо, особено любимо на баба му: Мериме, Флобер… Понякога ставаше, донасяше от кухнята нещо вкусно — ранни ягоди от Тишинския пазар, какао, което Вера отново, като в детството си, обикна…

Вера не споделяше грижите на сина си и не обърна внимание, че до Мериме на дивана лежи учебник по френска граматика… че състудентите му ходят на производствена практика, а той седи вкъщи, изживявайки заедно с нея блаженството на оздравяването.

А Шурик бе освободен от производствена практика, за да се грижи за майка си, разпределиха го в една от институтските лаборатории, където изобщо не беше нужен, но ходеше в нея веднъж на два-три дни, питаше дали ще се намери работа за него, и се прибираше. И Аля ходеше на производствена практика не в химическия завод, а в деканата. Там, в деканата, в подходящ момент тя измъкна от шкафа документите на Шурик и той, без да каже и думичка на майка си, подаде заявление за вечерно обучение в не твърде добрия бабин институт. Във факултета по чужди езици. Повече не можеше нито да гледа, нито да мирише химията; и през ум не му минаваше да се явява наесен по математика…