Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (17)

17

Шурик беше убеден, че баба му е умряла заради онази безумна забрава, която го бе връхлетяла, когато изпращаше Лиля за Израел. Животът му на зрял човек започна с тъмни пристъпи на сърдечен страх, които го будеха посред нощ. Неговият вътрешен враг, ранената му съвест, от време на време му изпращаше реалистични, непоносими сънища, чийто основен сюжет беше неговата неспособност — или невъзможността — да помогне на майка си, която се нуждаеше от него.

Понякога тези сънища бяха доста сложни и изискваха разяснение. Сънува например голата Аля Тогусова — как лежи на железния креват в стаята си в общежитието, кой знае защо, с островърхите бели обувчици, които миналата година бе носила Лиля Ласкина, само дето тези обувчици бяха много износени, с черни напречни пукнатини. А той стои в краката й, също гол, и знае, че сега трябва да влезе в нея и че щом го направи, тя ще започне да се превръща в Лиля и Аля много иска това, и от него зависи тази метаморфоза да стане едно към едно. Многобройни свидетели — момичетата, които живеят в тази стая, сред тях и Стовба, и професорът по математика Израйлевич, и Женя Розенцвейг — са наобиколили кревата и очакват превръщането на Аля в Лиля. И нещо повече, абсолютно определено се знае, че ако това стане, Израйлевич ще му даде зачота по математика. Всичко това не изненадва абсолютно никого. Единственото странно нещо е присъствието на черните котки на Матилда на нощното шкафче до Алиния креват… И Аля очаквателно го гледа с гримираните си японски очи и той е готов, напълно готов, да се потруди, за да пусне от грозноватата Алина обвивка прекрасната Лиля. Но в този момент зазвънява телефонът — не в стаята, а някъде наблизо, може би в коридора, и той знае, че го викат при майка му в болницата, затова не бива да се бави нито секунда, инак с Вера ще се случи онова, което се случи с баба му…

Аля помръдва островърхите обувчици, зрителите, като виждат нерешителността му, проявяват недоволство, а той разбира, че трябва незабавно да побегне, начаса да побегне, докато телефонът не е престанал да звъни…

Действителността откликна на съня — Шурик извади от пощенската кутия писмо от Лиля. От Израел. За Шурик — единственото получено. За Лиля — последното от няколкото изпратени. Пишеше, че той много й помага да разбере самата себе си. Отдавна вече се е сетила, че писмата й не стигат до него, и изобщо тук, в Израел, никой не знае по какви закони циркулират те — защо едни хора получават писмата редовно, а други не получават нито едно — но тя, Лиля, пише на Шурик писмо след писмо и това е дневникът на нейната емиграция.

„След нашата семейна катастрофа заобичах и двамата много повече. Татко постоянно ми пише и дори ми се обажда по телефона. Мама ми се сърди, задето поддържам отношения с него — но аз нямам чувството, че той е виновен пред мен. И не разбирам защо трябва да проявявам някаква женска солидарност. И изобщо ужасно ми е мъчно за нея, а за него се радвам. Гласът му е толкова щастлив. Ужасия някаква. Езикът е страхотен. Английският е страшна скука в сравнение с иврита. После ще уча арабски. Непременно. Аз съм най-добрата ученичка в улпана. Това ужасно осакатяване на живота, сякаш те няма тук. Толкова е глупаво, че ти не си евреин. Арие ми се сърди, казва, че спя с него, а обичам теб. И това е истина“.

Шурик прочете писмото още до пощенската кутия. То идваше сякаш от онзи свят. Във всеки случай беше адресирано не до него, а до друг човек, който бе живял в друг век. И в същия този минал век бе останала прелестта на разходките из нощния град и на лекциите по литература — те бяха прекалено хубави, за да станат ежедневие. За това съществуваше дразнещата носа химия… В миналото беше останала и все повече разрастващата се поради напускането на времето негова баба, под чиято сянка не бе имало нито жега, нито студ, а само благотворно размиващи се видове въздух. И тук, между първия и втория етаж, край зелената редица пощенски кутии, го обзе мълниеносно и огнено отвращение към всичко, на първо място към себе си, после към института, към лабораторните маси и коридорите, към вмирисаните на урина и хлор клозети, към всички учебни предмети и техните преподаватели, към Аля с нейната гъста мазна коса с кисел мирис, който той внезапно усети пред носа си… Изпита погнуса, дори се изпоти — но тутакси всичко му мина.

Той пъхна писмото в джоба си и хукна към института: над главата му бе надвиснала сесията, и пролетта бе надвиснала, и той пак беше закъсал по неорганична химия с лабораторните упражнения, и още не беше наел вилата, която баба му наемаше всяка година, отчасти защото не бе намерил в тефтера на баба си служебния телефон на хазяйката, отчасти поради липса на време: знаеше се, че вили се наемат през февруари, а през март вече не може да се наеме нищо свястно.

Тичаше към института и писмото от Лиля беше в душата му както изядената сутринта закуска — в стомаха — необратимо и надълбоко. Двата факта, съобщени от Лиля — че родителите й са се развели и че тя си има нов приятел на име Арие, — изобщо не го развълнуваха. Развълнува го самото писмо — почти физически: ето листа, на който нейната ръка бе написала нещо, от което следваше, че тя съществува на този свят, а не е изчезнала безследно като баба му. Защото досега бе имал чувството, че те са заминали в една и съща посока. И това писмо в джоба му — колко обичаме всички ние да се самозалъгваме — сякаш намекваше, че и баба му може да му изпрати писмо от мястото, където се намираше сега.

Шурик не премисли това докрай, това приятно чувство не се облече в думи, с които би могъл да го обясни на друг човек. Но нима майка му ще разбере това смътно, приятно чувство? Ще си помисли, че той просто се радва на писмото от Лиля…

И Шурик, отместил встрани всичко неясно и неконкретно, продължи да живее — тичаше в института, държеше някакви колоквиуми, успяваше дори да припечелва по нещо — чрез уроците по френски, наследени от баба му. Парите, за които и дума не ставаше, когато баба му беше жива, изчезваха с невероятна скорост и го принуждаваха да мисли за тях. Шурик беше абсолютно наясно, че за това трябва да се грижи именно той, а не майка му — слабичка и съвсем прозрачна.

„За догодина ще събера повечко нови ученици“ — реши той. Да преподава френски на деца, му харесваше много повече, отколкото самият той да усвоява науката химия. И макар че гледаше да посещава занятията и правеше лабораторните упражнения, повече разчиташе на Аля Тогусова, а тя се стараеше, правеше и невъзможното и дори преписваше за него конспектите на лекциите, които той често пропускаше.

Аля, която бе примамила Шурик в онази паметна новогодишна сутрин и поради неопитност бе приела принудения жест на мъжка любезност като голяма женска победа, доста бързо схвана, че постигнатият успех не е чак толкова голям, но тази новогодишна сполука не бива да се оставя на самотек, а, напротив, за да расте и да се развива тази фиданка, трябва много и упорито да се труди. Тази мисъл не беше нова за нея — беше стигнала до нея още като малка, когато за пръв път се бе сблъскала с факта, че на този свят има жени, които носят обувки, докато мнозинството, към което принадлежеше и майка й, зиме носят валенки, а лете — гумени ботуши… С една дума, животът е борба, и то не само за висше образование. Шурик, разбира се, много й харесваше, може би дори беше влюбена в него, но всичките тези романтични емоции не можеха и да се сравняват с онова високо напрежение, което се раждаше от сумирането на решаваните задачи: висше образование, съчетано с Шурик и принадлежащата му по право столица. Аля се чувстваше едновременно и звяр, който следи плячката си, и ловец, срещнал рядък дивеч, който можеш да срещнеш веднъж в живота си, ако ти излезе късметът…

Напрежението в съществуването на Аля се подгряваше от още едно обстоятелство: в онази новогодишна нощ Лена Стовба също бе намерила своето щастие — беше се запознала с кубинеца Енрике, тъмнокож красавец, студент в Университета „Патрис Лумумба“. Покани я да танцуват и под звуците на „Бесаме мучо“ цяло ято пухкави бебчета — амури, купидони и други крилати — изстреляха своите стрели в едрата двойка и вялата по природа Стовба разсъни бялото си тяло, трепна срещу танцуващия с всички свои органи кубинец и измина екстрено целия подготвителен път, за чието изминаване понякога е нужно доста значително време — пое по него един час преди новогодишната полунощ и го завърши в силни тъмнокожи прегръдки в два часа сутринта на първия ден от новата година.

Въпреки че двайсетгодишният младеж беше кубинец и следователно далеч не новак в любовната наука, той също остана слисан от това паднало при него от небето светлорусо чудо. Дружбата между народите напълно възтържествува — през март Стовба се чувстваше определено бременна, а влюбеният кубинец проучваше как може да сключи брак с руската гражданка.

Сега две общежития — на „Пресня“ и в Беляево — имаха грижата да осигуряват на влюбените терен за редовна реализация на чувствата им, но това не беше лесна задача: церберите от „Менделеев“, възрастни портиерки и злобни комендантки, бяха по принцип несговорчиви, а на това отгоре цветът на лицето на Енрике толкова забележимо се различаваше от останалите розово-сладоледени посетители, че в единайсет часа вечерта на вратата силно се потропваше и високонравствената комендантка настояваше външните хора да напуснат пределите на женското общежитие… Лена навличаше астрагановото си палто, този нетактичен подарък от областнокомитетската й майка, който изглеждаше толкова странно сред студентската беднотия, и изпращаше любимия си до метростанция „Краснопресненская“, където двамата се разделяха с потънали в скръб души и тела… Охраната на общежитията при „Лумумба“ беше по-лоялна, но изискваше представяне на паспорт, което можеше да повлече след себе си какви ли не, включително милиционерски, неприятности.

Аля, подгрявана от ежедневния жарък полъх на тази любов, не можеше да не изпитва тревога от умерения стремеж на Шурик към пълна реализация на техните топли отношения. Още повече че разполагаше и с жилищни условия. Но и никога не я канеше у тях. Нищо подобно на черно-белите страсти на Лена и Енрике не присъстваше в живота й. Обидно. Аля, както и преди, получаваше само съвместни лабораторни упражнения, обеди на една маса в студентския стол, подготовка за вземане на колоквиумите и място в аудиторията до дясното рамо на Шурик — обикновено самата тя го заемаше. Освен това се учудваше от липсата на стръв, с която учеше Шурик — самата тя успяваше и да се учи прекрасно, и да работи: отначало на половин щат като чистачка, после на още половин щат — като лаборантка. Работеше вечер, така че нямаше време да отиде дори на кино. Шурик не я и канеше: обикновено той прекарваше вечерите с майка си. От време на време Аля му напомняше за себе си с вечерно обаждане по телефона, но за да отиде у тях, трябваше да измисля нещо особено: например че трябва да вземе лекция или учебник. Една вечер му се обади от катедрата — каза, че си е загубила портмонето: искаше да отиде у тях, но той дотича и й донесе пари.

Любовните им отношения що-годе мъждукаха: веднъж Аля го помоли да й помогне да отнесат от института до общежитието трилитрова кутия крадена боя. Беше следобед и съквартирантките й ги нямаше. Аля обгърна шията му с мургавите си ръце, затвори очи и полуотвори устни. Шурик я целуна и направи всичко, което трябваше. С удоволствие.

Друг път Аля отиде у Шурик, когато Вера Александровна беше на някакви медицински процедури, и още веднъж получи солидно доказателство, че отношенията им с Шурик са любовни, а не чисто приятелски, комсомолски…

Разбира се, не можеше да не вижда разликата между своята умерена връзка и страстите, изгарящи флегматичната по-рано Лена и нейния шоколадов Енрике. Но и Шурик все пак не беше негър от Куба, а бял човек от улица „Новолесная“. Аля пък подозираше, че макар Куба да беше чужбина, все пак донякъде приличаше на Казахстан… Вярно, кубинецът се канеше да се жени, а Шурик не отваряше и дума за това. От друга страна, Стовба беше бременна… Но нали и Аля би могла… И тук тя се объркваше: кое бе по-важно — учението или омъжването?

В началото на април Стовба съобщи, че са подали заявление в Двореца на бракосъчетанията.

Момичетата бяха във възторг: преди това се опасяваха да не би Енрике да изостави Стовба, придумваха я да направи аборт, но тя само се блещеше и развяваше бялата си коса. Имаше му доверие. Такова доверие, че дори се канеше да пише на родителите си за предстоящото си омъжване. Само едно притесняваше приятелките й — че детето ще бъде черно. Но Стовба ги утешаваше: майката на Енрике била почти съвсем бяла, по-големият му брат, от другия й съпруг, американски поляк, си бил направо блондин, само баща му бил черен. Да, но пък черният му баща бил приятел на Фидел Кастро, бил воювал в един отряд с него… Така че детето като нищо можело да се роди бяло, защото щяло да бъде почти квартерон. Момичетата клатеха глава, но вътрешно съжаляваха: по-добре да беше руснак… Макар че всички бяха обикнали самия Енрике: той беше весело и добро момче, въпреки че също като Стовба произлизаше от семейство от партийната върхушка. Но той не се правеше на важен като своята любима — ходеше, сякаш танцуваше, постоянно пееше и вечно сънената Стовба, която едва ли не от първия ден бе пробудила неприязън у всички в курса престана да се прави на важна, да се лакоми за всичко и благодарение на своята съмнителна — от расова гледна точка — връзка стана приятна на всички.

А след още един месец, малко преди планираното бракосъчетание, стана събитие, което много разтревожи Стовба: Енрике бе извикан в посолството, където му наредиха спешно да се прибере в Куба. Той беше студент последна година, до получаването на диплома му оставаха броени месеци и той се опита да отложи заминаването си — още повече че и годеницата му все пак беше бременна… Опита да се срещне с посланика, който прекрасно знаеше високото положение на баща му: Енрике, обикновеният студент, беше постоянно канен на приеми в посолството и посланикът понякога отиваше при Енрике и на шега го поздравяваше с къс боксьорски удар под лъжичката… Но този път посланикът не го прие.

В края на април Енрике отлетя за Хавана. Смяташе да се върне след седмица. Но не се върна и след месец, нито след два. Всички веднага разбраха, че той просто е измамил глупавото момиче, съчувстваха й, а тя се задъхваше от вътрешна ярост към тези оплаквачки: защото беше убедена, че не е възможно той да я е изоставил и само извънредни обстоятелства може да са го принудили да остане в Куба. Унизително беше общественото съжаление, странно беше неговото мълчание. От друга страна, беше известно, че писмата от Куба пристигат по произволен график: понякога пет дни след изпращането, друг път — след около месец и половина.

Майката и бащата на Стовба едва бяха свикнали с мисълта, че ще трябва да дундуркат черни внучета, като особено тежко прие това съобщение майка й, докато баща й донякъде се утеши с високото партийно положение на бъдещия зет, и ето че сега на нещастната годеница предстоеше да съобщи на строгите си родители, че младоженецът е изчезнал.

Целият първи курс негодуваше. Стовба живееше с надежда. Точно преди Първи май в института я намери по-оплешивял, не твърде симпатичен млад мъж, кубинец, приятел на Енрике. Бил аспирант в университета — зоолог или май хидробиолог. Плешивият изведе Стовба навън и там, на една градинска пейка в малкото Миуско паркче, й съобщи, че по-големият брат на Енрике е избягал от Куба в Маями, бащата на Енрике бил арестуван, а къде се намирал самият Енрике, никой не знаел, но в дома му го нямало. Може би го били арестували на улицата…

На тази горделивка Стовба много повече й харесваше да бъде косвена жертва на политически процес, отколкото изоставена годеница. Може би родителите й биха предпочели другия вариант… Но от всяко положение потомъкът на един от политическите вождове на кубинския народ, с което все някак човек би могъл да се примири, сега се превръщаше в обикновен подлец…

Мненията на студентите по химия се разминаха: либералите бяха готови да събират пари за подаръци за хлапето и да го обявят за син на техния полк, консерваторите смятаха, че Стовба трябва да бъде изключена от института, от комсомола и изобщо от всичко, а радикалите — че най-добрият изход би бил един честен аборт…

Аля, мелез и наполовина сирак, беше изпълнена със съчувствие към Стовба, която едва до вчера беше щастлива и късметлийка. Тя се сближи с високомерната си съквартирантка и стана довереница на нейните тайни и надежди — благодарение на Аля Шурик също получаваше пълна информация за всички перипетии на тази драматична история и също дълбоко съчувстваше на горката Стовба…