Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (25)

25

И Шурик се заприготвя. Стовба го бе помолила да купи, ако успее, две вълнени детски костюмчета. Той честно отиде в същия „Детски мир“, в който за рождените му дни Елизавета Ивановна му бе купувала точно такива детски костюмчета. Също тъй честно изчака дългата опашка и купи две — жълто и розово. Практична възрастна жена, която беше пред него на опашката, му обясни, че едното трябва да се купи за едногодишно дете, а другото — за двегодишно. За какво са му два костюма с еднакъв размер? Аргументът беше разбираем.

Не можа да намери описаните специални вносни шишета с биберон — този ден — в „Детски мир“ не бяха пуснали от тях. Но с това рядко приспособление чешко производство ги снабди Аля Тогусова. Още не напълно съвзела се от матримониалната травма, която, без да знае, й бе нанесъл Шурик, тя още се държеше така, сякаш имаше любовна връзка с него. Но след кутията с блажна боя, послужила като претекст за близост, и няколкото нейни уж случайни набега на „Новолесная“ Шурик не беше проявявал особен интерес към нея. Честно казано, изобщо не беше проявявал интерес. И дори не й се беше обаждал нито веднъж.

Това беше обидно, но Аля го възприемаше само като ново препятствие в живота си: тя постепенно преодоляваше всички останали. Интуитивно знаеше, че обстоятелствата трябва да се разработват, да се обръщат в своя полза.

В института всичко й беше наред: тя получаваше повишена стипендия заради резултатите от последната сесия. Всъщност сесията беше последна за Шурик, а за Аля — просто пролетната от първи курс. Работеше на половин бройка на две места, едното беше в катедрата, лаборантско, второто — в деканата на вечерното обучение, секретарско. Беше се научила да пише на машина още по времето, когато работеше в акмолинския химически завод. Но на онази част от живота си тя бе сложила кръст, не си и спомняше за нея, дори на майка си написа само две писма: първото — когато влезе в института, прясна-прясна, в него писа и за Червения площад, и за общежитието, а второто — през пролетта, в което й съобщи, че няма да може да се прибере през ваканцията, защото отначало има практика, а после ще трябва да работи, да печели, инак няма пари за билет. Майка й не разбра писмото — помисли, че дъщеря й обещава да си дойде веднага щом спечели пари за билет.

Аля наистина печелеше: и пари, и биография. Всички я гледаха с добро око — и състудентите, и колегите й от работата. Знаеха, че на нея може да се разчита, че се старае за всичко, не се страхува да не се пресили. Само дето не се сдобиваше с приятели. Не я канеха на гости. Впрочем тя нямаше и време да ходи по гости. Но не беше приятно, дето не я канеха.

Някак не успяваше да си създава добри отношения с правилни и нужни хора. Химия учеше, вярно, но би искала да се научи и на всичко останало. Получи се така, че единственият московски дом, в който я приемаха, беше домът на Шурик. А единствената жена, която тя почтително наричаше наум „дама“, беше Вера Александровна. Аля я наблюдаваше внимателно и всичко в нея й харесваше: осанката, обикновеният, но с нещо по-особен език, начинът, по който си намяташе пуловера на раменете, отмятайки ръкавите, ноктите с розов лак, начинът, по който ядеше и пиеше — на пръв поглед небрежно, но толкова бавно и красиво… Тя беше добър образец — но какво да прави с ръкавите? Аля не можеше да живее така, ръкавите щяха да й пречат и в лабораторията, и в приемната на деканата…

Но подбираше едно-друго за себе си, например чая с мляко. По английски. Вера Александровна изливаше тънката струйка в чаената чаша от сребърна съдинка, а не от триъгълната опаковка и то образуваше в чашата мътни кръгове, които тя разбъркваше с лъжичка по посока на часовниковата стрелка…

Веднъж Вера Александровна забеляза внимателния поглед на Аля и каза:

— Когато беше малък, Шурик мислеше, че чаят става сладък от разбъркването, а не от захарта. Мислеше, че колкото повече го бъркаш, толкова по-сладък става. Смешно, нали?

И точно това нейно „нали“ беше особено привлекателно.

В онази вечер преди заминаването на Шурик Аля не го предупреди, че ще се отбие след работа, и го очакваше, пиейки чай по английски с Вера Александровна. Далечни поздрави от дядо Корн. Наложи се да го чака доста дълго.

— Донесох шише с биберон за Стовба — със заговорническа усмивка каза Аля. — Ще можеш да го вземеш, нали?

— Защо да не го взема — избъбри Шурик, без да оцени неуместно изящните й изрази.

Вера Александровна сложи сармите от кулинарния магазин да се стоплят във фурничката.

— Аля, вие ще хапнете ли?

Аля не пожела да хапне. Беше гладна, но се страхуваше, че няма да съумее да си реже правилни късчета, да ги намества с ножа върху вилицата, без да ги набожда, а някак полегнали върху нея. В институтския стол тя прекрасно ядеше точно такива сарми просто с лъжица, на обед вилиците все не достигаха…

А Шурик ядеше като майка си, бавно и точно. Какво нещо — а пък в лабораторията не можеше да налее два разтвора в епруветка, да претегли нещо на везните — чудеше се Аля.

Вера Александровна се прибра в стаята си да гледа телевизия — даваха нова постановка на „Таня“ на Арбузов и тя не можеше да пропусне такова нещо.

— Е, значи утре заминаваш при жена си? — полунашега каза Аля.

— По-тихо, мама не знае — уплаши се Шурик.

— Не знае, че заминаваш ли? — учуди се Аля.

— Казах й, че е командировка. Уж случайно точно в града на Стовба. Тя не знае, че сключих брак с нея. Скрил съм си паспорта вдън земя, да не би случайно да го намери.

— А костюмчета купи ли?

Шурик кимна:

— За една годинка и за две.

— Покажи ми ги — помоли Аля стратегически.

Доверчивият Шурик я поведе към стаята си, където почти беше подреден бабиният „куфар №1“, тоест най-малкият от нейната колекция, с метални ъгълчета. Съществуваха също №2 и №4. Но Аля не знаеше това.

Шурик приседна над куфара, който бе поставен на пода до бюрото. Аля го прегърна изотзад през врата. Той погледна часовника — десет и половина. А тепърва трябваше да я изпраща, как иначе. А утре му предстоеше да стане в шест — полетът беше ранен.

— Само че бързо — предупреди я Шурик.

Не точно тези думи би желала да чуе Аля. Но в края на краищата не думите бяха важни, а генералната линия. А Аля от детинство беше приучена към мисълта, че то се знае какво искат мъжете от жените. Такава беше нейната простичка теория и тя я следваше, без да сметне за нужно да попита дали Шурик желае същото в този момент. На него пък и през ум не му мина да откаже на момиче нещо толкова дребно. И с апетита, който неизменно идва с яденето, Шурик извърши необходимото действие, като достави на Аля пълно удоволствие: те бяха любовници, вече за пети път от онази Нова година насам те бяха любовници, значи всичко се движеше в правилната посока и ако Стовба не поиска да го пипне, ще го получи тя, Аля, със своето търпение и вярност. А поради своята напреднала бременност Стовба засега не будеше опасения у нея. Освен това всички знаеха колко влюбена беше тя в своя черен Енрике, а има ли мъж, на когото това би харесало…

Общата схема може и да беше правилна, но — за някои отдалечени райони и за друг контингент. Засега Аля не можеше да прецени и това, но пред нея имаше много време да се обучава.

 

 

Шурик летя пет часа с разните костюмчета и биберони, а преди това седя на летището други четири в очакване на отлагания час след час полет. Освен бабиния куфар си носеше и два стари романа от бабината библиотека. Единия, дебел и скучен френски, дочете още на летището, втория, оръфано томче с мека корица, започна да чете в самолета. Беше интересен. По средата на книгата изведнъж се запъна и забеляза, че чете не френски, а английски текст. Тогава погледна заглавието — беше роман на Агата Кристи. Първата книга, която четеше на английски.

На летището го посрещна фиктивната му тъща, която той виждаше за пръв път в живота си — снежен човек в женски облик с филцова кофа на главата, със свити устни. Шурик беше по-висок от жената, но до нея се почувства като малко момченце пред възрастна ядосана възпитателка. И дори му хрумна неочакваната мисъл: а защо изобщо дойде, можеше и да откаже. Та нали не заради костюмчетата…

— Фаина Ивановна — подаде му тъщата дебелата си ръка и Шурик мигновено улови приликата й с другата Фаина Ивановна, бившата началничка на майка му, и му стана съвсем чоглаво.

— Шурик — отвърна той на ръкостискането.

— А бащиното? — строго попита тъщата.

— Александрович…

— Александър Александрович значи — беше запомнила фамилното име, когато бе изучавала паспорта на Ленка. Фамилното беше подозрително, но собственото и бащиното не бяха лоши…

Тя тръгна напред, той след нея. Пред изхода ги чакаше черна служебна волга.

„На бащата“ — сети се Шурик. Щом видя началническата съпруга, от колата слезе шофьор, понечи да отвори багажника, но като видя скромния куфар на Шурик, отвори само вратата.

— Нашият зет — Александър Александрович — представи го тъщата.

Шофьорът му подаде ръка:

— Добре дошли, Сан Санич — широко се усмихна той и металните му зъби блеснаха. — А аз се казвам Володя.

Шурик и тъщата седнаха отзад. Потеглиха.

— Как е майка ти? — изведнъж ласкаво попита Фаина Ивановна.

— Благодаря, след операцията се чувства много по-добре — и се сепна: откъде изобщо тя знаеше за майка му.

— Да, Лена ми каза, че операцията била тежка. Е, слава Богу, слава Богу. А дълго ли лежа в болницата?

— Три седмици — отговори Шурик.

— И Генадий Николаевич лежа три седмици миналата година там при вас, в Кремълската. Направиха му операция на жлъчката. Добри лекари — одобрително заяви Фаина Ивановна. — Ако се наложи пак да лежи, по-добре да е в Кремълската. Генадий Николаевич ще я уреди — като член на семейството…

Едва сега Шурик се сети, че този разговор се води заради шофьора, и започна да му се прояснява собствената му роля…

— А Ленка вече няма търпение да те види. Нали след някой и друг ден ще раждаме…

— Ами да — неопределено избъбри Шурик и тъщата явно реши да помълчи — да не стане някой гаф.

— А ти, Володя, не оставяй колата в гаража, дръж я пред вас, знае ли човек… — нареди Фаина Ивановна на шофьора, когато стигнаха до дома им.

— То се знае. Аз вече няколко дена така правя — кимна шофьорът. Изскочи и отвори вратата.

Блокът беше сталински, обикновен. В асансьора беше написана онази неруска дума, която бе намерила почва в Русия от времената на татарското нашествие. Затова пък вратата на етажа беше една-единствена, по средата на стълбищната площадка. И широко отворена. На нея бе застанала могъща мъжка фигура с много гъста посивяла коса. Усмихваше се широко:

— Е, зетко, заповядай! Добре си ни дошъл!

Зад него — огромната дебела Стовба с подредена по нов начин коса, с оренбургски шал върху широката тъмночервена рокля. Симпатичното благодарно лице на Стовба грееше в усмивка и Шурик се учуди колко се бе променила.

Тъстът стисна ръката на Шурик, после три пъти го целуна: лъхна му на водка и на одеколон. Лена доближи за целувка светлата си, вчесана на прав път глава. Шурик никога не беше виждал толкова отблизо бременни жени и изведнъж го трогнаха и тумбакът, и странната невинност на лицето й. По-рано изражението й не беше такова. И той, разнежен неясно с коя част от тялото си, я целуна първо по косата, а после по устните. Петнистото й лице се изчерви. Вече не беше красавица, но беше просто прелест…

— Леле, Ленка, какъв тумбак само! Човек да се чуди откъде да те доближи — разцъфна в усмивка Шурик.

Тъстът го погледна одобрително и избухна в смях:

— Не се притеснявай! Ще те научим! Ей на, Фаина Ивановна три деца износи и нищо й няма!

На два пъти завиха по коридора. Шурик се сети, че апартаментът е съставен от няколко. Заведоха го в голяма стая, където беше сервирана трапеза, на която вече бяха хапвали и пийвали.

Генадий Николаевич изръмжа нещо и от три врати веднага заизлизаха хора — сякаш до този момент бяха стояли зад вратите. На трапезата, освен Шурик, се озоваха девет души: едър мършав старец и прегърбена бабичка — родителите на Генадий Николаевич, родната сестра на Фаина Ивановна, жена със странно лице — слабоумна, както се разбра впоследствие, братът на Стовба Анатолий и жена му, родителите на Стовба и самата Стовба.

Храната на трапезата изглежда като изкуствена, от театрално представление — помисли си Шурик, — огромно рибище, бут от някакъв едър звяр, пирожки, всяка голяма колкото кокошка, а по размери киселите краставички напомняха тиквички… Варените картофи се намираха в тенджера колкото кофа, а хайверът беше поднесен в салатиера…

Стовба, най-високото момиче в курса, тук, сред своето великанско семейство, въпреки корема си изглеждаше със съвсем нормален ръст.

— Настанявайте се, настанявайте се по-бързо! — провъзгласи Генадий Николаевич и всички припряно заразместваха столовете си. По-нататък всичко продължи буквално като на събрание. Генадий председателстваше, жена му секретарстваше, слабоумната сестра отиде в кухнята и донесе гарафа…

— Наливайте! Толик, налей на дядо си и баба си! Маша, ти какво така… като външен човек? Я вдигни чашата! — командваше тъстът, наливайки на съседите си по маса. Тоест на Фаина Ивановна, Лена и Шурик…

Най-сетне всички бяха с пълни чаши в ръце и Генадий Николаевич вдигна своята специална чашка:

— Ето на, скъпо мое семейство! Приемаме нов член, Александър Александрович Корн. Не направихме всичко, както трябва, не вдигнахме сватба като хората, но хайде сега да не говорим за това. Нека занапред всичко да им върви по мед и масло. За здравето на младоженците!

Всички протегнаха чаши да се чукнат. Шурик стана, за да се пресегне до бабата и дядото. Те, макар и старички, се оказаха любители на пийването. Гаврътнаха си чашките и замезиха.

После се започна голямото ядене. Шурик беше гладен, но ядеше, както обикновено, бавно, както го бе учила баба му. Всички други дъвчеха шумно, силно, дори, може да се каже, войнствено. Наливаха на всички, попълваха чиниите на всички. Бутът се оказа мечи, рибата — местна, водката — родно производство. И Шурик изпи много. Трапезата свърши неочаквано бързо. Изядоха и изпиха всичко и се разотидоха през трите врати.

Лена показваше пътя на Шурик: отново направиха два завоя по коридора. Влязоха в стаята й. Личеше, че до неотдавна е била детска стая. Лена бе пораснала толкова стремително, че мечетата и маймунките не бяха успели да се скрият и разпилеят, както става при по-големите момичета. На стените висяха и картинки — котка с котенца, китайска чайна церемония с фини порцеланови чаши и цъфнала слива от по-миналата година, два клоуна. До стената бе подпряно и още несглобено детско креватче. Сякаш едно дете бе пораснало и отстъпваше място на друго, ново… В стаята имаше и тесен диван с две възглавници и две одеяла…

— Банята и тоалетната са в края на коридора надясно. Окачила съм за теб един зелен пешкир — каза Лена, без да го поглежда.

И Шурик тръгна по коридора към мястото, където отдавна искаше да отиде. Когато се върна, Лена вече лежеше по розова нощница, с хълмчето на корема пред себе си. Шурик легна до нея. Тя въздъхна.

— Е, де, защо въздишаш? Всичко се нарежда толкова нормално — неуверено каза Шурик.

— Разбира се, благодаря ти, че дойде. Татко ще ти покаже всичко тук — завода за тръби, ловното стопанство, циментовия завод… може да те заведе до Суглейка, да се напарите в руската баня…

— За какво ми е всичко това? — учуди се Шурик.

— Ти какво, не разбра ли? За да те видят хората… — тя подсмръкна, сложи ръцете си на одеялото върху корема и на Шурик се стори, че коремът се полюшва. Докосна я за рамото:

— Лена, добре де, ще отида на завода… голяма работа…

Тя му обърна гръб и тихо и горчиво заплака.

— Ама ти какво така, Стовба? Защо ревеш? Ето, искаш ли да ти донеса водичка? Не се разстройвай, а? — утешаваше я Шурик, а тя плачеше ли, плачеше, а после през сълзи каза:

— Енрике ми прати писмо. Осъдили са го на три години за улично сбиване, но всъщност е в затвора заради брат си… Пише, че ще дойде, ако остане жив. А ако не дойде, значи са го убили. Че сега за него животът няма друг смисъл — само да се освободи и да дойде тук…

— Е, ами добре тогава — зарадва се Шурик.

— Ах, ти нищо не разбираш. Аз не мога да живея тук сама. Не познаваш баща ми. Ужасен деспот е. Не търпи някой да му възразява. Цялата област трепери от него. Дори ти. Ето, поиска да дойдеш и ти дойде…

— Лена, какво говориш, да не полудя? Дойдох, защото ти ме помоли. Какво общо има тук баща ти?

— Ами той стоеше до мен и държеше огромния си юмрук на масата… Така че те помолих…

Чувство на горещо съжаление както в антрето, когато за пръв път я видя с нова прическа и с корем, просто обля Шурик. Дори го засмъдяха очите. А от съжаление към всичко това клето, женско вътре в него нещо се втвърдяваше. Той отдавна се досещаше, че това е главното чувство на мъжа към жената — съжалението.

Погали я по косата. Тя вече не беше закрепена на темето й с грубата червена шнола, беше разпиляна гъсто и меко… Целуна я по челото:

— Горкичката ми…

Тя тромаво обърна към него едрото си тяло и той почувства през одеялото гърдите и корема й. Взе ръцете й, притисна ги до гърдите си. Галеше я кротко, а тя бавно и с удоволствие плачеше. И на нея й беше жал за тази едра блондинка, която бе загубила своя годеник и ето вече беше с дете, което не се знаеше дали някога щеше да види баща си…

— Шурик, разбираш ли, това писмо ми го донесе негов приятел. Каза, че едва ли Енрике ще успее, че Фидел е ужасно отмъстителен, винаги страшно се разправя с враговете си, намира ги и вдън земя… — в този момент Шурик най-сетне схвана, че става дума за Фидел Кастро — ни повече, ни по-малко. — И всичко това се случи заради по-големия брат на Енрике. Той избягал с лодка в Маями. Хем този брат не е роден на Енрике, той е от друг баща и майка му го е родила още преди революцията. Казва се Ян. А Фидел арестувал баща му заради това бягство. И Енрике лежи в затвора невинен и може да лежи още дълго, а животът си тече и не се знае дали той ще може да дойде… И аз ще го чакам цял живот… защото никой друг на този свят не ме интересува…

Стовба мълвеше всичко това през сълзи, но ръцете им бяха заети. Произнасянето на тези тъжни думи не пречеше на нещо по-важно: те се галеха — утешително — по лицето, по шията, по гърдите, те просто обезумяваха от жал: Шурик — към Стовба, а Стовба — към самата себе си…

Второто одеяло отдавна вече бе паднало на пода, те лежаха под одеялото на Ленка, притиснати един до друг, и само тънкият сатен на черните гащета беше единствената преграда помежду им, а пръстите й вече стискаха предмета на любовта и съжалението…

— … защото никой, абсолютно никой на този свят не ме интересува… също, също като на Енрике… и аз може би никога вече няма да го видя… ах, Енрике, моля…

Сега Шурик лежеше по гръб и едва дишаше. Знаеше, че няма да се удържи дълго, и се държа, докато от името на Енрике, който бе тикнат в зандана на знойния бряг на Куба, не изплиска в черния сатен пълния заряд на мъжкото си съжаление.

— Ау — каза Шурик.

— Ау — каза Стовба.

Всичко, което се случи по-нататък, Шурик правеше от името на Енрике — много предпазливо, почти иносказателно… Мъничко-мъничко… едва-едва… по-скоро в стила на другата Фаина Ивановна, отколкото в простодушния и честен стил на Матилда Павловна…

А после, на сутринта, командваше вече Генадий Николаевич. Преди всичко върнаха билета. После го закараха в завода… и така нататък по програмата, предсказана от Лена — от циментовия до завода за тръби…

Още две нощи те ужасно се съжаляваха един друг. Лена вече не плачеше. От време на време го наричаше Енрике. Но това ни най-малко не го смущаваше, по-скоро дори му беше приятно — изпълняваше някакъв общомъжки дълг, не лично-егоистично, а от името и по поръчение…

Всички наричаха Шурик „Сан Санич“. Така го представяше тъстът на своята област, равна по размери на Белгия, Холандия и още няколко средни европейски държави…

На третата нощ разделиха Лена от временния заместник на Енрике и я откараха да ражда. Тя бързо и съвсем благополучно роди златисто мургаво момиченце. Ако целият медицински персонал не беше предварително известен за предстоящото раждане на негърче — слуховете бяха тръгнали от самата Фаина Ивановна, която беше съобщила на особено близките си хора за предстоящата възможност да се сродят с Фидел Кастро, и оттогава целият град със злорадо очакване предвкусваше скандала, — без това подсказване те нямаше и да забележат примеса на чужда раса.

Генадий Николаевич настояваше съпругът да вземе жена си от родилния дом и чак след това да си замине за Москва. Шурик страшно се измъчваше, звънеше всеки ден на майка си, в службата… Бърбореше по нещо и в двата случая… В края на краищата стана така, както искаше тъстът: Шурик взе Лена с розовото пакетче от родилния дом и същия ден отлетя за вкъщи. На другия ден в местния вестник беше публикувана снимка: дъщерята на първия човек в областта със съпруга и дъщеря си Мария на прага на родилния дом…