Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (52)

52

Колкото по-голяма власт придобиваше немощта над разплуващото се тяло на Валерия, толкова по-силно се съпротивляваше тя и духът на боец у нея се засилваше. Вече няколко години тя не напускаше дома си и й ставаше все по-трудно да се движи дори в пределите на двайсет и четирите квадратни метра — голяма прекрасна стая! Краката отдавна се бяха предали, но все още я държаха ръцете, криво-ляво тя се добираше до оградената с паравани импровизирана тоалетна — стол с изрязан в седалката отвор и поставена под него кофа. Тук намериха мястото си и фаянсовата кана за поливане и легенът на сини напукани цветчета — Валерия пазеше благообразното приличие на дома си.

От следоперативното време Валерия държеше две прислужници: сутрешна — Надюша, възрастна жена, бивша портиерка, която носеше по-обикновените продукти и й помагаше за тоалета, и вечерна — Маргарита Алексеевна, медицинска сестра, която викаше при необходимост. Благодарение на ловкото дирижиране на присъствията Шурик нито веднъж не срещна дори една от двете: за Валерия беше важно той да смята, че е самостоятелна… Но същевременно й се искаше той все пак да носи някаква отговорност, да разбира колко зависима е от него…

А в действителност не беше чак толкова зависима! Самостоятелността се определя изключително от парите, които печелиш — Валерия се бе уверила в това и работеше много бързо и с удоволствие. Докато Шурик разширяваше полето на дейността им чрез усвояване на техническия превод, Валерия, която умееше с помощта на телефонната слушалка да върши чудеса на общуването с най-разнообразни хора — от управителка на магазин за хранителни стоки до секретар на редакция, — почти бе монополизирала женските списания по отношение на превежданите от полски статии за мода, козметика и тям подобни дамски красоти на живота.

С широки пръсти и безгрижна, изгубила по един или друг начин почти цялото семейно наследство, тя решително промени отношението си към парите: по-рано ги бе приемала като еквивалент на удоволствията, които можеше да си позволи, а сега — като гаранция за независимостта си. И на първо място от Шурик. Той заемаше огромно място в живота й, но всъщност не го заемаше, а заместваше онзи идеален, въображаем мъж, за когото беше достойна, но който не се случи в живота й.

Талантът на преводач, интуитивното умение да избере точната дума и да я постави на правилното място беше само част от основната дарба на Валерия — безпогрешно да подрежда около себе си всички елементи на живота: и хора, и предмети…

Вече отдавна не можеше да ходи в обикновения смисъл на думата, но като се подпираше с мощните си ръце на облегалката на близкия фотьойл, на патериците, тя се изправяше и се придвижваше, влачейки подире си безчувствените крака, и така преодоляваше няколкото метра до тоалетната. Настъпи моментът, когато ръцете й отслабнаха и вече не можеше да откъсне от леглото натежалото си тяло, и тогава се принуди да предприеме преустройство на света: направи цялостно разместване. С ръцете на Шурик, разбира се.

Сега лежеше, обградена с три маси: вдясно — тоалетката с кремовете и лаковете, вендузите и лекарствата, вляво — преместеното плътно до леглото бюро с пишещата машина, преводите, речниците, но и с плетката, картите за пасианс и телефона, а на самото легло, над корема й, беше разположена трета маса — лека разтегателна, измислена от самата нея и конструирана и изработена по поръчка от сръчен дърводелец. До тоалетната масичка стоеше изработена от същия дърводелец етажерка с вратички отдолу, зад които се криеха унизителните предмети от първа необходимост.

В затвореното стайно съществуване времето ставаше разлято и аморфно, денят с лекота се превръщаше в нощ, закуската — във вечеря и Валерия се стараеше да запълва безформеното време по всички възможни начини: с принудително-строг режим, телефонни разговори в определени часове на деня, радионовини, телевизионни предавания — всяко нещо на мястото си, по часове, по дни от седмицата. И приятелките бяха разпределени по дни от седмицата. Впрочем за Шурик беше направено изключение: само той можеше да се отбива при нея, освен във вторник по всяко време на деня и нощта…

През дългогодишното си боледуване тя не бе изгубила приятелките си, те дори бяха станали повече. Как, откъде се вземаха? Порастваше дъщерята на някоя приятелка и ето — вече се отбиваше у Валерия с полско списание, да преведе статия за неизвестния в Русия Салвадор Дали или за нов модел поли… Идваше обидена от живота маникюристка и оставаше като приета в дома приятелка и почитателка. Идваха, за да получат приятелството й, бивши съученички и колеги, съседки по стая от болници, в които бе лежала, случайни спътници от времената, когато още можеше да пътува до санаториуми, и бивши лекуващи лекари, и стари любовници…

Жени със здрави крака, подвижни и мускулести, страдаха от самотата си, а Валерия разпределяше в тефтерчето си посещенията им така, че никое да не се застъпва с друго… За много хора беше мъчителна тайна, а за Валерия — решена гатанка: трябва винаги нещо да предлагаш, да даваш, да подаряваш, в края на краищата — поне да обещаваш. Шоколадче, ръкавички, усмивка, бисквити, комплимент, шнола, приятелско докосване.

Доброжелателността й беше искрена, неподправена, но в нея бе примесена частица корист, само дето беше невъзможно човек да я забележи: от детинство тя беше завоевателка на хора, харесваше й всички да я обичат. Но с годините разбра, че това означава да бъдеш нужна. И се стараеше, трудеше се, изслушваше изповеди, ободряваше, утешаваше, призоваваше към мъжество. И постоянно подаряваше нещо. В далечните дълбини на душата й тържествуваше преимуществото й пред приятелките й: почти всички бяха моми или самотни майки, а и да бяха омъжени, браковете им винаги бяха тежки, безрадостни… А Валерия си имаше таен коз, с който никога не цакаше грубо, а само от време на време лекичко го издаваше — между другото, бегло, с полунамек: Шурик.

Той идваше. Посетителите се отменяха. От полумрака на стаята, от леглото го гледаше силно гримирана подпухнала жена със сини и обточени със синя боя очи, с гъста, винаги добре подредена коса, облечена в последното останало й кимоно — в тютюнев цвят и на розово-лилави хризантеми. Силно миришеше на парфюм. Тя се усмихваше от възглавниците, подлагаше буза за целувка. Настаняваше го на леглото. Приготвяше чай — много силен. Оставяше настрана, върху работното бюро, донесените от Шурик преводи. Развиваше пушена есетра, нарязана от ловката ръка на продавачка от „Елисеевски“ и я подушваше:

— Съвсем прясна!

— А знаеш ли какво друго съм ти донесъл? Отгатни!

— Сладко или солено? — оживено питаше тя.

— Солено — подкрепяше играта Шурик.

— С коя буква започва? — продължаваше тя.

— С „М“…

— Миноги?

Той поклащаше глава.

— Маслини?

И той изваждаше от чантата си още един пергаментов пакет.

Тя беше дисциплинирана във всичко, не можеше да преодолее само апетита си към вкусна храна. За което искаше прошка от Господ. А за Шурик никога не искаше прошка. Само се радваше — че той е тук. И винаги напълно готов. Достатъчно беше само да сложи малка възглавничка до своята голяма и да отметне крайчеца на одеялото…

Тя открай време беше голяма чистница и обичаше не само чистотата, но и самия процес — миене, пране, почистване на апартамента. И, разбира се, грижата за тялото си: с удоволствие почистваше ноктите си, изскубваше излишните косъмчета, слагаше си маски на лицето — ту краставични, ту млечни… Нужно ли е да казваме колко грижливо се измиваше преди идването на Шурик! Но от покритата с шевове половина на тялото й, увита с дантелени фусти, които тя не сваляше, откак бе останала на легло, се излъчваше някаква миризма, почти неуловима, болезнена, по-скоро тъжна, отколкото неприятна. И от тази миризма нещо в душата на Шурик се свиваше, явно онова място, в което се крие жалостта — и тя се разливаше като жлъчка и у него не оставаше нищо друго, освен тази жалост, и докато той се луташе из фустите, покриващи студените и неподвижни крака на Валерия, тя чевръсто напипваше на стената електрическия ключ и гасеше стъкленото лале над главата си…

А по-нататък всичко вървеше по обичайния си ред: обикновено Шурик не оставаше до сутринта, посред нощ ставаше и си тръгваше за вкъщи, при майка си. Преди да тръгне, в последната вълна от жалост и нежност слагаше подлогата под Валерия, с вода от пъстрата кана я измиваше с навика на болнична санитарка, подсушаваше я с мека стара хавлийка и си тръгваше.

Валерия сваляше от главата си кадифения обръч или смачканата панделка, или шнолата, сресваше освободената си коса, вземаше от тоалетната масичка ръчното огледало, избърсваше от лицето си грима и червилото, и без това вече почти изтрити, и си слагаше крем. За да не се превърне в смърдяща купчина плът… През този тоалетен час настроението й от щастливо и дори донякъде въздушно слизаше до най-ниската си точка. Тя връщаше огледалото на мястото му и от тоалетната масичка, без да гледа, вземаше разпятието от слонова кост, същото, което Беата й бе подарила още в детските й години. Притискаше го до устата си, затваряше очи и задържаше пръстите си върху тънките куклени крачета, пробити с пирон.

Този пирон трябва да е бил голям — за да пробие и двете стъпала. Не по-къс от щифта, който й бяха набили в бедрото и така в края на краищата бяха унищожили ставата.

„Какъв късмет си имал — за хиляден път Му казваше тя, — не си живял и три часа с пирона! И толкоз. Ами ако беше получил гангрена или парализа, или ти бяха ампутирали краката, та после още трийсет години да лежиш върху гнили парцали… По-добре ли щеше да бъде? И момиченце си нямам… Прости ми… Нали аз Ти простих. Остави ми Шурик до смъртта ми. А? Моля ти се…“

Тя галеше ли, галеше тънките кокалени крачета на Спасителя и заспиваше, стиснала в ръце разпятието.