Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Искренне Ваш Шурик, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Людмила Улицкая

Заглавие: Искрено ваш Шурик

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Факел експрес; Издателска къща Жанет 45

Град на издателя: София; Пловдив

Година на издаване: 2007

Тип: Роман

Печатница: Полиграфически комплекс „Жанет 45“

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-9772-47-0; 978-954-491-353-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4592

История

  1. — Добавяне

16

След Нова година студът сви още по-здраво. Зимата беше рядко безснежна, вятър смиташе суграшица към стени и огради и навсякъде се чернееха голите темета на градинки и пущинаци. Вера Александровна, която обичаше зимата заради белотата и измамната й чистота, страдаше от студа и зимния мрак, несмекчен от благодатта на снега, на преспите, на пухкаво белите дървета. През тази първа след смъртта на майка й зима тя започна някак особено дълго да боледува: настинките и ангините буквално се застъпваха. Елизавета Ивановна умееше да влиза в спогодби с болестите, пропъждаше ги с някакви домашни средства — мляко с мед, мляко с йод, бял равнец и червен кантарион. С една дума, с полезните съвети, отпечатани на последната страница на списание „Здраве“. Но сега, освен обикновените болести, върху Вера се нахвърлиха странни сърцебиения, обилни изпотявания, които я обливаха като ковач в горещ цех, тайнствени приливи и отливи, чието време уж отдавна бе минало за нея. Спохождаха я и някакви дребни разсеяни болки: ту в слепоочието, ту в стомаха, ту в палците на краката… Целият й организъм се разстрои, започна да капризничи и да крещи: Мамо! Мамо!

Светските познанства и широките връзки на Елизавета Ивановна бяха още живи и Шурик, докато подреждаше отлепилите се листове от големия бабин тефтер, на буква „А“ намери „Анализи“, Мария Ефимовна, която се оказа завеждаща биохимична лаборатория. За смъртта на Елизавета Ивановна тя знаеше от дъщеря си, някогашна студентка на баба му, и се отнесе към Шурик и Вера Александровна дори не по роднински, а така, сякаш те бяха оказали чест на лабораторията с избора си да направят изследванията именно в нея… Когато на другия ден отидоха в голямата, пълна със светлина и стъкло лаборатория, Марина Ефимовна, дребничка жена със старомодно лице на кинозвезда от нямото кино, дълго разпитва Вера Александровна за най-дребни подробности от състоянието й сутрин, следобед и вечер, надникна под клепача й и опипа връхчетата на пръстите й. После дълго разглежда на светлината епруветката с кръв от вената й, леко я разклащаше като дегустатор на вино и одобрително кимаше.

Няколко дни след като й взе кръв, тя й се обади по телефона и й съобщи, че не е намерила нищо лошо, но някакъв показател е в горната граница на нормалното и изобщо е очевидно, че Вера трябва да се прегледа в Института по ендокринология…

И още начаса тази Марина Ефимовна започна да звъни, да урежда, да ходатайства. Също като Елизавета Ивановна тя беше от породата на услужливите, приятни на всички хора и мрежите й бяха разхвърляни нашироко. Ендокриноложката, при която Марина Ефимовна изпрати Вера, беше от същата порода. Шурик придружаваше майка си при всичките й медицински прегледи и му предстоеше още много да се изненадва от многобройните приятели и приятели на приятелите на покойната му баба — нещо като тайно сдружение или монашески орден, в който всеки разбираше другия от половин дума и му помагаше… Те си бяха близки по някакво неопределимо качество. Всички разполагаха със собствено редче в бабиния тефтер, поставено не по азбучен ред, а абсолютно произволно: понякога по първата буква на професията — аптекарка, фризьорка, хазяйка на вила, понякога по първата буква на фамилното или собственото име и дори като в случая с машинописката Татяна Ивановна — по името на улицата, на която живееше… Може би Елизавета Ивановна бе имала някакъв особен код, според който бе избирала съответната буква, но Шурик не успя да го разкрие… И всеки от тези записани от бабината му ръка хора имаше очевидно точно такова тефтерче и се обаждаше, и не срещаше отказ, и така те представляваха цял един свят от взаимно помагащи си хора…

Повечето от телефонните номера започваха с букви — номерацията отпреди войната, сменена през петдесетте. Шурик звънеше на тези остарели телефони и винаги намираше непознати, но готови да услужат хора. Например някоя си „Аптечна Леночка“ през продължително охкане и искрено хлипане заобяснява безкрайно на Шурик каква необикновена жена е била баба му, а после лично им донесе вкъщи всички необходими лекарства, показа му как правилно се приготвя настойка от червен кантарион, а на Вера Александровна подари кехлибарена огърлица, която трябвало да действа като лек за болната й щитовидна жлеза…

Впрочем ендокриноложката Брумщейн, която се намери в тефтера на лабораторната Марина Ефимовна, беше далеч не толкова приветлива, колкото останалите азбучни персонажи. Въпреки това сухата и почти съвсем оплешивяла величаво-важна Брумщейн прие Вера Александровна, без тя да чака реда си, дълго се взира в резултатите от изследванията, преслуша сърцето й, отчете пулса, помачка шията на Верочка, остана много недоволна и поиска още някакво рядко изследване, което се правело само в техния институт.

Преди да си тръгнат, когато Вера Александровна вече бе хванала дръжката на вратата, мрачно каза:

— Провлакът е уплътнен, дяловете на жлезата са увеличени… особено отляво… При всяко положение операцията ще бъде неизбежна. Въпросът е само доколко спешна е…

В този момент Вера прояви неочаквана твърдост и отказа. Реши първо да опита хомеопатично лечение. Хомеопатията не беше напълно забранена, но беше в съмнително положение — като абстрактното изкуство, авангардната музика или еврейския произход. Намериха хомеопат в същия този бабин тефтер, запътиха се към някакви далечни покрайнини на Измайлово, намериха в полусрутена дървена къща брадатия лекар, който стана старомодно любезен, след като споменаха името на Елизавета Ивановна. Начерта на четвъртинка пожълтял стар лист хартия някакви магически думи и кръстове, взе им сто рубли — чудовищно огромен хонорар! — и на сбогуване целуна ръка на Вера.

На другия ден Шурик донесе на майка си от специалната аптека първия комплект малки бели кутийки. Скоро лицето на Вера придоби нов съсредоточен израз — тя дъвчеше грапавите бели зрънца, леко издула устни и притворила очи. Из цялата къща бяха разхвърляни картонени кутийки — туя, анасон, беладона… Тя вземаше самоделната кутийка с два пръста, леко я разклащаше, разтърсваше съдържанието й — зрънцата леко се слепваха, — а после изсипваше малко на тясната си длан: раз, два, три… Ръцете й бяха като на испански портрет, със заострени пръсти и нежни гънки на дългите кости. И два любими пръстена — с малък диамант и с голяма перла…

Малко по малко Вера зае мястото, което някога бе принадлежало на малкия Шурик, а Шурик, вече зрял мъж, но облян с ярка детска руменина, замени, доколкото можеше Елизавета Ивановна. Непохватните грижи на Шурик се оказаха по-сладки от майчините: той беше мъж. В лицето не приличаше на Александър Сигизмундович, а по-скоро на дядо си Корн, но косата му беше къдрава, гъста като на баща му, ръцете също — големи, с красиви нокти, а и това ласкаво движение, с което прегръщаше майка си през раменете… Оказа се, че да бъдеш нещастна край Шурик, е много по-увлекателно, отколкото край майка си…

Елизавета Ивановна никак не умееше да бъде нещастна, може би защото нейната делова енергия не й оставяше време да се замисли за абстрактни и непрактични неща, като щастието — но тя много обичаше дъщеря си и се отнасяше с уважение към състоянието й на меланхолична печал и незаслужена обида, понеже го смяташе за проява на изискана душевност и нереализиран талант. Александър Сигизмундович също винаги бе страдал от прекалената си изтънченост. Всъщност душевното страдание според разбиранията на Верочка беше привилегия. И трябва да й го признаем — дори сред калта и студа на зимния Ташкент в най-тежките години на евакуацията тя относително лесно понасяше битовите тегоби, отдавайки предпочитание на преживяванията, свързани с края на артистичната й кариера и със загубата — временна, но тогава смятана за окончателна — на обожаемия Александър Сигизмундович…

Никой, освен Елизавета Ивановна, не можеше да оцени каква жертва бе направила Вера, като бе отдала половината си живот на нищожната счетоводителска работа. Въпросът, заради кого или заради какво се правеше тази жертва, не се повдигаше — това се разбираше от само себе си. На Шурик баба му го бе напомняла навремето с нежен укор — за да стимулира обичта му към Верочка. Сега, след смъртта й, Шурик още повече преувеличи размерите на тази жертва. И един лек ореол незримо присъстваше над грижливо подредената в полугръцко кокче старееща коса.

Във вечерните часове Вера винаги намираше време да поседи в хола. Потънала в обширния фотьойл, продънен от тялото на майка й, тя отваряше чекмеджетата на бюрото и преглеждаше старите писма, подредени по години, квитанциите за платени неведоми услуги, безбройните снимки, предимно нейни, на Вера. Най-хубавите от тях висяха над бюрото в крехки рамчици, непонасящи докосване: Верочка, облечена в сценични костюми. Най-хубавият, но толкова кратък период от живота й…

Когато я заварваше в тази меланхолична поза, Шурик просто се разтапяше от нежно и горчиво съчувствие: знаеше, че е попречил на велика артистична кариера… Той поривисто прегръщаше моминските раменца на майка си и шепнеше:

— Стига, Веруся, стига, маминко…

И Вера му пригласяше:

— Маминко, маминко… Сами сме с тебе на света…