Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (6)

6

Още в началото на последната учебна година Шурик си купи абонамент за лекции по литература, изнасяни от най-добрите университетски преподаватели. Всяка неделя ходеше в университета на „Моховая“, сядаше на първия ред в аудитория „Комунистическая“ — бившата „Тихомировская“ — и старателно си правеше записки върху извънредно интересните лекции на дребничък стар евреин, голям познавач на руската литература. Тези лекции бяха толкова възхитителни, колкото и безполезни за абитуриентите. Лекторът можеше цял час да говори за дуела в руската литература: за кодекса на дуелите, за устройството на специалните пистолети с техните излъскани цеви и тежки куршуми, набивани в цевта с помощта на къс шомпол и чукче, за жребия, хвърлян със сребърна монета, за някаква фуражка, напълнена с розово-жълти череши, и за костилките на черешите, изпреварили забавеното излитане на куршума… за прозрението на един поет и за сътворяването на живот по образеца на измислицата, с една дума, за неща, които нямаха нищо общо с тематичните съчинения „Толстой — огледало на руската революция“ или „Пушкин — изобличител на царското самодържавие“…

Вдясно от Шурик седеше Вадим Полинковски, отляво — Лиля Ласкина. С тях двамата той се запозна още на първата лекция.

Дребничка, предизвикателна, с бели островърхи обувчици и кожена миниполичка, която убиваше наред — и нравствени бабички, и безнравствени студентки, и незаинтересовани минувачи, Лиля въртеше ниско подстриганата си кадифена на опип глава като навита с пружина играчка и непрекъснато бърбореше. При говоренето крайчецът на дългия й нос едва доловимо се движеше нагоре и надолу, ресниците на често мигащите й очи трепкаха, а малките пръстчета, ако не опипваха нервно кърпичка или тетрадка, разрязваха тежкия въздух наоколо. Освен това тя още не беше се отървала от детския навик пъргаво и небрежно да си бърка в носа.

Обаянието й беше безмерно и Шурик се влюби в нея толкова силно, че това ново чувство засенчи всичките му предишни дребни и многобройни влюбвания. Опитът на чувствената приповдигнатост, когато имаш чувството, че дори електрическите крушки се нажежават още повече, му беше познат от детинство. Беше се влюбвал във всички наред: в бабините ученици — както момичета, така и момчета, в мамините приятелки, в съученички и учителки, но сега веселото сияние на Лиля превърна всичко предишно в смътни сенки…

Шурик възприемаше Полинковски като съперник дотогава, докато веднъж в началото на една лекция той посочи с поглед празното място на Лиля и прошепна:

— Нашата маймунка я няма днес…

Шурик се смая:

— Маймунка ли?

— Че каква е? Същинска маймунка, че и кривокрака на всичко отгоре…

И Шурик час и половина размишлява какво нещо е женската красота, и не обърна никакво внимание на изтънчените съображения на лектора за второстепенните персонажи в романите на Лев Николаевич — чешитът лектор винаги намираше начин да се отдалечи колкото може повече от училищната програма, за да навлезе в каменоломните на спорното литературознание…

Този път нямаше кого да изпращат до вкъщи и двамата с Полинковски се разходиха от „Моховая“ чак до Белоруската гара. Шурик почти не говореше, все още смутен от небрежния отзив на Полинковски за прелестната Лиля. Виж, Полинковски, като отърсваше от време на време снежинките от къдриците си, се опитваше да реши чрез Шурик свой собствен проблем: още не можел да реши кое е по-правилно — дали да кандидатства в Полиграфическия, където преподавал баща му, или в университета, а може би щяло да е най-добре да зареже и двете идеи и да подаде документи за Геолого-проучвателния… Край Белоруската гара Шурик покани Полинковски на гости и те свърнаха към „Бутирски вал“. Когато минаваха покрай железопътния мост над полуизоставен коловоз, Полинковски се сети, че по този път, през моста, може да се стигне до ателието на баща му, и предложи на Шурик да видят ателието. Но Шурик бързаше за вкъщи и се уговориха за следващия ден. Полинковски му написа на листче адреса, помотаха се в двора и отидоха у Шурик. Елизавета Ивановна им сложи да вечерят, после те отидоха в стаята на Шурик да слушат музика, която той имаше записана в огромни количества на кафяви магнетофонни ленти. Полинковски изпуши една вносна цигара и си тръгна.

През останалата част от вечерта Шурик се измъчва, не смеейки да се обади на Лиля. Имаше записан телефона й, но още нито веднъж не я бе търсил, нещата не бяха отишли по-далеч от коректни изпращания до входа на стара сграда на малката уличка „Чисти“.

На другия ден, в понеделник, Лиля не му излизаше от главата, но той не смееше да й се обади, макар че телефонният й номер току изплуваше в паметта му и се натрапваше… До вечерта така се изтормози, че се сети за снощната покана на Полинковски и вече по здрач излезе — да се разходи, както каза на майка си.

Вече беше изгубил листчето с адреса, но го беше запомнил, състоеше се само от тройки.

Оказа се, че тези ателиета не са чак толкова близо след моста, той доста дълго търси описаната от Вадим сграда с големи прозорци. Най-сетне намери сградата, а после и номера на търсеното ателие и потропа на открехнатата врата. Влезе — и се вцепени. На нисък подиум точно пред него седеше съвършено гола жена. Някои женски части не се виждаха, но гърдите — бяло-розови, със синкави жилчици, с всичките им смайващи подробности, грееха като прожектор. Около жената се бяха разположили двайсетина художници.

— Вратата! Затворете тази врата! Духа! — подвикна на Шурик ядосан женски глас. — Защо закъснявате? Сядайте и започвайте да работите.

Красива жена с черна мъжка риза и лъскав черен перчем, надвиснал над очите й, махна неопределено зад себе си. Той се подчини на жеста й и седна на долното стъпало на подвижна стълба в отдалечения ъгъл на помещението. Всички рисуваха, моливите им грубо дращеха по листовете. Шурик се видя в чудо. Досещаше се, че някъде тук е новият му познат Вадик, но не можеше да откъсне очи от едрото кафяво зърно, насочено към него като показалец. Шурик се уплаши, че голата жена ще вдигне глава и ще разбере какво става с него. А с него ставаше… Той разбираше, че трябва да си тръгне. Но не можеше да си тръгне. Посегна към купчинката сивкава хартия на пода и се скри от всички зад един лист. Присъствието му тук беше почти престъпно, той очакваше всеки момент да го разкрият и изгонят. Но не можеше да помръдне от мястото си. Устата му ту пресъхваше, ту се напълваше с много течна слюнка и той трескаво, като на зъболекарски стол, я преглъщаше. При това си представяше как отива при седналата жена, вдига я от подиума и прокарва ръка там, където сянката беше особено гъста… Целият този сладък кошмар се проточи, както се стори на Шурик, безкрайно дълго. Най-сетне жената модел стана, облече червено-жълт бархетен пеньоар и се оказа не твърде млада късокрака жена с дебели хамстерски бузи, напълно лишена от вълшебство — като коя да е от бившите му съседки от комуналното жилище. Това май беше най-поразителното… Дали то означаваше, че всяка от жените с бархетни пеньоари, които ходеха до общата кухня с обгорелите си чайници, е носела под пеньоара си също такива могъщи зърна на гърдите и същите привлекателни гънки и сенки…

Хората, млади и стари, започнаха да прибират листовете и делово да се разотиват. Вадим го нямаше сред тях. Красивата жена с черната риза приветливо му кимна отдалеч и каза:

— Остани, ще ми помогнеш да разтребим.

И той остана. Премести столовете, където му посочи тя, една част изнесе в коридора, избута подиума в ъгъла, а когато свърши, тя го настани до паянтова маса и му подаде чаша чай.

— Как е Дмитрий Иванович? — попита.

Шурик се почуди малко и измуча нещо неразбираемо.

— Ти си Игор, нали?

— Александър съм — насили се да отговори той.

— Аз пък бях сигурна, че си Игор, синът на Дмитрий Иванович — засмя се тя. — Откъде се взе тогава?

— Ами аз случайно… Търсех Полинковски… — избъбри Шурик и целият пламна в малиново. От очите му само дето не капеха сълзи. „Сигурно си мисли, че съм дошъл да гледам голата моделка…“

Жената се смееше. Устните й подскачаха, над горната се разтегляше и свиваше тъмна ивичка малки косъмчета, тесните й очи се бяха събрали в цепнатинки. Шурик беше готов да умре.

После тя спря да се смее, остави чашата на масата, отиде при него, хвана го за раменете и със силните си ръце го притисна до себе си:

— Ах, ти, глупаче…

И през грубата вълнена материя на якето й той усети коравината на нейното едро зърно, опряно до рамото му, а после почувства бездънната и тъмна дълбочина на тялото й. И една съвсем лека, едва доловима котешка миризма…

Най-странното е, че Шурик никога повече в живота си не видя Полинковски. Оттогава нататък той нито веднъж не дойде на курса. Вероятно в сценария на живота на Шурик се бе оказал абсолютно служебна фигура, лишена от самостоятелна ценност. Веднъж, много години по-късно, когато си спомни за този екстравагантен случай, Матилда Павловна каза на Шурик:

— Ами не е имало никакъв Полинковски. Бил е моят личен демон, разбираш ли?

— Нямам никакви претенции към него, Матюша — изхъмка Шурик, който вече не беше малиновочервен юноша, а възблед и поохранен трийсетгодишен мъж и май изглеждаше дори по-възрастен…