Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (56)

56

Валерия, както навремето Елизавета Ивановна, имаше заветно тефтерче, в което бяха събрани хората, нужни й за всякакви случаи в живота. Тефтерчето обичаше да се отваря самичко на буквата „Л“ — лекари. Там бяха изписани няколко страници. Най-важен напоследък се оказа кардиологът Генадий Иванович Трофимов, с когото Валерия бе завързала добро познанство преди двайсетина години, когато сърцето й работеше с пълна мощност. Генадий Иванович идваше на гости веднъж-дваж в годината, на големи празници на Валерия — на католическата Коледа с огромна пуйка, избирана според размерите на фурната, и на рождения й ден, който тя празнуваше изключително със сладкиши — правеше торти с разбити кремове и пресни плодове. Докато се държеше на крака.

Доскоро не беше се отказала от пуйката — под нейно ръководство Шурик я натъпкваше с пикантна плънка и шест часа сновеше между стаята и кухнята, за да набожда, да покрива и да открива посочените му части от пуешкото тяло. А тортите Валерия започна да поръчва в ресторанти: след дълги преговори с администраторите и готвачите й докарваха истински шедьовър и гостите всеки път се чудеха как тя, без да излиза от къщи, успяваше да постигне такива изключителни резултати.

Генадий Иванович не беше поклонник на ресторантските изделия и макар да обичаше сладко и винаги да изяждаше всички предложени му образци, всеки път напомняше за онези незабравими торти, които Валерия навремето бе правила собственоръчно.

На последния й рожден ден Генадий Иванович дойде късно, дори не опита тортите, остана и след като всички гости си отидоха, каза на Валерия да се съблече и внимателно я преслуша. Опипваше ръцете и краката й и мръщеше чело. След два дена дойде с портативен кардиограф, дълго разглежда синкавите ленти, изплюти от желязната машина, и каза на Валерия, че ще я вземе за три седмици в своето отделение, защото сърцето й работи в тежки условия и трябва да го позакрепи.

Валерия, която бе изживяла половината си детство по болници и бе изпитала тежък потрес от последната операция, отказа категорично. Генадий Иванович настояваше. Болницата, в която работеше, беше дори не стара, а старинна, с тържествени стълбища, извънредно високи тавани и стаи за по двайсет души. Генадий Иванович обеща да я настани в отделна стая и да й отпусне индивидуална сестра.

— В тази стая при мен са лежали и Светослав Рихтер, и Аркадий Райкин, а ти проявяваш капризи!

Валерия се съгласи: предложението беше всъщност разкошно, а тя обичаше разкоша. Освен това и Рихтер, и Райкин не бяха какви да е хора, не биха отишли на лошо място…

Тя се приготвя за болницата цели три дни, както едно време за курорт: прислужницата Надюша занесе на химическо чистене кимоното, избели вълнените къси чорапи, изпра и изопна върху рамка тънкия шал на дупки. В една кутийка Валерия събра козметиката, в друга — лекарствата, Шурик подреди книгите на купчинки според списъка, който Валерия дълго и сериозно обмисля. Той трябваше дори да отиде до библиотеката за чуждестранна литература и да вземе от там американски криминални романи на полски език и някакви предвоенни полски стихове, които Валерия си беше намислила да преведе още на младини.

През тези дни Шурик се опитваше с помощта на наемни механици да поправи запорожеца, който вече две години кротко ръждясваше на двора, но резултатът не беше задоволителен: колата палеше, пръхтеше, но не помръдваше от мястото си…

В поредния понеделник Шурик свали и натовари на такси първо двата кашона с необходимите за удобството и разкоша предмети, а после и самата Валерия.

В приемната на болницата я очакваха, веднага я качиха на количка и я закараха в отделението, а Шурик, обут с болнични чехли, които се изхлузваха от краката му, вървеше след нея. Всички правила бяха толкова явно и дори демонстративно нарушени, че сестричките си шепнеха: коя ли е тази? Съпруга или майка на някого?… Никой не можеше да отговори на този въпрос: знаеше се само, че се е обадил лично Трофимов и е помолил да не се формализират…

Валерия се настани на високото легло, след като по нейно желание го обърнаха така, че да гледа към прозореца: навън се пробуждаше след зимата стар парк.

— Виж, Шурик, каква гледка. Дори няма да ми се тръгва от тук…

Шурик премести нощното шкафче до дясната й ръка и постави върху него двете кутийки, за да можеше тя да подреди своите флакончета и бурканчета, целуна я по бузата и обеща да дойде вечерта. Веднага му издадоха постоянен пропуск — името на Трофимов самичко действаше не по-зле от пропуск.

— И, моля те, не ми носи нищо, докато не те помоля — извика след него Валерия.

Шурик се извърна:

— Защо не сок или минерална вода?

— Добре де, минерална — съгласи се Валерия.

Всеки понеделник в отделението се провеждаше оперативка, най-малко час и половина продължаваше визитацията, така че вратата се отвори чак след дванайсет часа и стаята се изпълни с множество бели престилки. Някои лекари останаха в коридора.

— Ето, колеги, това е Валерия Адамовна, моя стара приятелка. Валерия Адамовна, запознайте се с моята колежка Татяна Евгениевна Колобова, работим заедно от двайсет и пет години. Тя е ваш лекуващ лекар… Така, ще направим пълни изследвания, а после ще решим с какво можем да помогнем… — Генадий Иванович говореше с важен тон, а накрая се наведе над Валерия и й намигна. И скуката, която я бе обзела от тези медицински формалности, веднага се разсея и при второто вглеждане Татяна Евгениевна й се видя симпатична, макар при първото да беше същински пор…

В коридора лекарите се стълпиха на групичка, но все още нямаше какво да обсъждат. Татяна Евгениевна си записа да включи Валерия на система. Генадий Иванович махна с ръка и всички го последваха към съседната стая…

А около Валерия веднага се развихри болничен живот: дойде младо момиче от лабораторията, взе й кръв от пръста и от вената, остави й шишенце за урина. После я закараха с количката в рентгеновия кабинет, направиха й снимки на тазобедрените стави, огледаха всички органи, до които можеха да стигнат, и на Валерия това лекарско внимание й беше много приятно. Държеше в ръце кутия с вносни шоколадчета и козметика и подаряваше тези дреболии на лекари и сестри. Всички искрено се радваха и се усмихваха, а тя хвалеше себе си, задето предварително се бе запасила с цяла купчина сувенири и сега приличаше на човек, а не на бедна роднина. Освен това се случи нещо приятно и неочаквано: на един от кабинетите пишеше „И. М. Миронайтс“ и наистина тази лекарка се оказа родом от Вилно и дори беше далечна роднина на покойната Беата, така че двете веднага се уговориха Инга Михайловна Миронайтс да намине в стаята й, за да споделят спомени от някогашната си младост… Всичко тук, в болницата, се подреждаше прекрасно, всички бяха приветливи и внимателни…

Донесоха й вечерята в стаята: печена риба и картофено пюре. Чаят не струваше и тя реши да изчака Шурик, той щеше да й кипне вода с бързовара и да й запари от хубавия чай със слоновете…

Скоро дойде медицинската сестра Нона, също мило момиче с красива прическа, и Валерия веднага реши, че ще й подари прекрасна френска шнола. Нона донесе статив за системата. Тя беше опитна сестра, ловко намери вената с иглата, разви вентила и излезе, като каза, че скоро ще се върне. Капките падаха нарядко и Валерия отначало ги броеше, а после задряма. Шурик беше обещал да дойде към осем и трябваше да пристигне всеки момент. Забави го минералната вода — Валерия пиеше само „Боржоми“, но в магазините на „Белоруская“ нямаше „Боржоми“ и се наложи да отиде до центъра. В осем и петнайсет той се качваше по официалното стълбище с двете бутилки „Боржоми“, прескачайки през едно стъпало. Дотича до стаята…

В този момент Валерия се събуди от приятната полудрямка, отвори очи и произнесе недоумяващо:

— Ау, отплувам нанякъде…

Шурик отвори вратата точно в този момент и му се стори, че Валерия му говори нещо.

— Здрасти, Лерик! — бодро каза той, но Валерия не му отговори.

Тя гледаше към него с широко отворени очи, а малиново-розовите й устни бяха окръглени като малка буква „о“. Той така и никога не разбра дали в последната си минута тя бе видяла него или нещо друго, много по-удивително.