Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Flash of Red, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Идеален ден за убиване

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Худ. оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-013-2

История

  1. — Добавяне

7.

— Не мърдай оттук — казах аз на Хедър, прескочих плота и се затичах към паркинга през прозореца, където само преди броени секунди имаше стъкло.

С изсвирване на гумите, БМВ-то изхвърча на север по Батълграунд авеню, загубвайки се от погледа ми сред поток от автомобили. Не успях да видя номера.

Върнах се вътре, където беше настъпил истински хаос. Най-малко четирима души бяха ранени, а една възрастна жена кървеше от няколко места. Хедър коленичи до нея и с куп салфетки се опита да спре кръвотечението. Тя говореше на дамата тихо и нежно, за да я успокои доколкото може. Явно имаше ефект.

Нашата любезна сервитьорка седеше на пода зад касата върху купчина смачкани фунийки за сладолед и неистово плачеше, скрила лице в престилката си. Тъй като никой не й обръщаше внимание, аз прескочих плота и клекнах до нея. Тя ме погледна, подсмръкна и избухна в още по-бурни ридания, от които цялата се разтресе.

Сложих ръка зад главата й и я обърнах към мен, като скришом я огледах за евентуални наранявания. Нямаше кръв. Тя хлипаше и дишаше тежко и насечено. На мен също ми се прииска да се разплача, но това щеше да има лоши последици, така че се сдържах. Риданията й утихнаха и единствено от очите й упорито продължаваха да се стичат сълзи. Вдигна поглед към мен, измънка едно „Благодаря“, изправи се и се облегна на плота. Имаше сила у това момиче, сладоледената дама.

Потърсих Хедър, която се бе преместила при един тийнейджър, лежащ на пода по гръб с десет сантиметрово парче стъкло, забито в дясната ръка, близо до лакътя. Той беше блед, но спокоен и изглежда се бе настанил доста удобно. Хедър му беше направила импровизиран турникет от колана си. Беше успяла да спре кръвотечението.

Сложих ръка на рамото й. Тя ме погледна и каза:

— Нищо ми няма. А ти как си?

— Добре. Ще отида да видя онзи мъж в ъгъла.

Тя кимна и аз се запътих натам.

Мъжът в ъгъла беше мъртъв. Пет куршума го бяха улучили в горната част на гърба. Покрих лицето му с ризата си и отидох да посрещна първия пристигнал полицай, който тъкмо влизаше през вратата. Приближих и му казах:

— Има един мъртъв и вероятно половин дузина ранени с опасност от загуба на кръв. Момичето до вратата на тоалетната вероятно е изпаднало в шок. В съзнание е, но не реагира.

— Вие сте… — попита той.

— Тайлър Ванс. Но това не е важно. Няколко души от присъстващите кървят, един от тях достатъчно силно, за да има нужда от турникет. Трябва ни линейка, при това веднага.

Не зная дали ченгето отговори нещо, защото побързах да се отдалеча.

Една полицайка — казваше се Родригес, която помнех от банката, току-що беше пристигнала на мястото на инцидента. Тя ме забеляза и се приближи до мен.

— Защо винаги, когато има кръвопролитие, виждам вас?

Обясних й ситуацията. Тя набързо огледа наоколо и телефонира. Много скоро паркингът се изпълни с линейки, полицейски коли, ченгета и медицински персонал.

Седях на плота с Хедър, без риза и треперех от студ. Там ме намери Макдъфи, за да ме стопли с неговата вродена умствена изостаналост.

— Опиши колата.

— Черно БМВ 633.

— Номер?

— Не го видях. Пишеше „АРМАГЕДОН“.

— Разбира се, че ще пише, задник такъв.

— Отпред нямаше номер, Макдъфи. Това е Северна Каролина, знаеш го.

— Някакви други отличителни белези?

— Тъмно предно стъкло. Антена за клетъчен телефон. Бели лайстни, каквито досега не бях виждал на 633.

— Не видя ли номера, преди колата да изчезне?

— Точно в този момент бях зает да лежа на пода. Нищо не видях.

— Голям смелчага си, няма що. Аз си мислех, че си куражлия, когато оловото лети. Но къде беше ти? На пода. Броеше плочките, а?

— Търсех следи от слуз, за да разбера дали си наоколо.

Той извъртя главата си последователно към раменете, явно за да се отпусне от схващане, без нито за секунда да ме изпуска от очи. Страховит мъж.

— Нека започнем отначало, сержант. Ще ми задаваш въпроси и ако те не са нагли, неуместни или глупави, ще отговарям възможно най-изчерпателно.

— Така и така ще отговаряш или тук, или в участъка. Искаш ли пак да отидеш там, а, храбрецо? Аз и ти, в малката стаичка? Сами?

— Само ако първо се изкъпеш.

— Слушай, перко…

— Сержант — чу се гласът на Хедър.

— Какво?

— По начало ли сте си такъв кретен или просто ви улучихме в лошо настроение?

— Слушайте, госпожо…

— Не, вие слушайте. Преди малко стреляха по този джентълмен и по мен, както и по много други в това помещение. Един човек е убит. Ако незабавно не проявите смислено отношение с оглед ситуацията, обещавам да прекарам остатъка от вечерта в компанията на репортер, чието име не ви е безизвестно и ще ви донесе отрицателни емоции. Така че ще се разбираме ли от тук нататък?

Въпреки че беше видимо разстроен, Макдъфи схвана, че заплахата е повече от сериозна. Ако притежаваше някакъв професионализъм, той трябваше да го прояви точно в този момент.

Макдъфи си пое дълбоко въздух, задържа го няколко секунди, издиша и каза:

— Имате право, госпожо. Оставих се антипатията ми към приятеля ви да замъгли разсъдъка ми. Извинявам се. Някой от вас двамата видя ли онзи, който стреля по заведението?

— Да — казах аз. — Едър мъж, около метър и деветдесет, най-вероятно над сто и трийсет килограма. Носеше старомодно бомбе, спуснато ниско над челото, предполагам, за да не се вижда лицето му. Беше облечен в дебел, тъмен редингот като този на Кевин Костнър в ролята на Уайът Ърп. Такъв огромен човек трудно може да остане незабелязан. Би изпъкнал дори сред строеваци от Далас. Както и да е, когато се измъкна от колата, той остави вратата отворена. Явно не възнамеряваше да влиза в сладкарницата. Забелязах, че прозорецът му е смъкнат и това ми се стори странно. Вечерта не е особено топла.

— А тогава защо си без риза?

— Покрих с нея онзи човек в ъгъла — отговорих аз, като посочих натам с кимване на глава.

Макдъфи погледна и каза:

— Аха, да.

— Освен това, забелязах цевта на оръжието му, опряна на прозореца, макар че в първия момент не разбрах какво е точно. Веднага щом ми просветна, че е цев и дулото е насочено към сладкарницата, сграбчих Хедър и я съборих на пода. Предната част на заведението се срина, навсякъде се посипаха куршуми, а аз лежах на пода върху Хедър и се мъчех да я предпазя с тялото си. Явно Господ чу молбите ми. Нещата можеха да бъдат и много по-лоши. Всъщност, като се има предвид колко патрони изстреля онзи тип, истинско чудо е, че половината от хората тук не са мъртви.

— Някакво предположение по кого се е целил?

Преди да се просна на пода, погледите ни с гиганта се срещнаха. На уличното осветление тази непоколебима канара ми се разкри с цялата си заплашителност. В жестокия, кръвожаден поглед на акула се четеше сатанински замисъл, който той бе решен да приведе в действие.

— Да. По мен.

 

 

Двамата с Хедър седяхме на надупчения от куршуми плот и пиехме кафе, скапани след случилото се. Бях се обадил на баща ми, а тя на сестра си.

— Добре ли си? — попитах аз и посочих с ръка към бъркотията наоколо. — След всичко това?

— Имаш предвид, че по мен стреля тип с размерите на Годзила или че се наложи да обслужвам ранените?

— И двете.

— През втората ми година в Уейк Форест пристигнах първа на едно наистина ужасно опустошение. Трима души умряха, единият от които така обезобразен, че би бил трудно да го разпознаят. Държах главата му в скута си, докато издъхна. Стараех се поне да му е удобно, след като очевидно не можех да му помогна. Плаках дни наред след това, не само защото умря, но и защото бях толкова… безпомощна. След това в свободното си време ходих на курс за оказване на първа медицинска помощ. Научих се да правя изкуствено дишане. До днес не ми се бе налагало да използвам уменията си. До тази вечер. Наученото се оказа полезно, поне в известна степен.

— Много повече от това. На онзи младеж можеше да му изтече кръвта, ако не беше спряла кръвопритока.

Тя поклати глава.

— И ти можеше да го направиш.

— Но той вероятно не би легнал на земята и стоял неподвижно, ако му го бях казал аз.

— Тогава щеше насила да го събориш. Все още не мога да осъзная колко решителен си. Ако не ме беше съборил на пода толкова бързо, колкото го направи, сега щях да съм мъртва. Забеляза ли стената зад столовете, на които седяхме?

Кимнах мрачно.

— Не е останало много от нея — продължи тя. — После като стрела прескочи плота и изтича навън без и най-малка следа от колебание. Ами ако онзи тип не си беше тръгнал, а просто презареждаше?

— Наблюдавах го, докато прескачах плота. Ако стоеше там, щях да се опитам да отнеса изстрелите вместо теб и останалите.

— Много мило. И сега ти щеше да си мъртъв.

— А защо останалите да пострадате? Освен това, по мен вече са стреляли, така че знам начини да избегна куршумите. — Продължих с глупостите. — Въпреки че от картечен пистолет и на близко разстояние не са много.

— Тайлър Ванс.

— Да, госпожо?

— Баща ми ходи на лов за патици от трийсет години.

Озадачих се.

— Е, и?

— В края на първата ми година в гимназията се престорих, че проявявам интерес към този спорт. Това беше явен опит да се подмажа на баща ми и да го убедя, че не е възможно да отида в колеж, без да притежавам корвет.

Подканих я да продължи, въпреки че нямах ни най-малка представа накъде бие.

— Изгубих много часове и долари за упражнения в стрелба. Запознах се толкова обстойно с автоматичната дванайсеткалиброва „Ремингтън 1100“, колкото познавах и любимата си тенис ракета. Онази есен с татко ходихме на лов в Памлико всеки уикенд, докато траеше ловният сезон, използвайки до максимум възможността за отстрелване на патици, гъски и дори лебеди.

— Е, и?

— Така че стига глупости. Ако онзи огромен хипопотам отново беше излязъл от БМВ-то, ти беше толкова близо и без прикритие, че щеше да те направи на кайма. Изобщо не ме интересува на колко неуловим се правиш.

— Е, може би малко подцених ситуацията.

— Малко. Направи ми една услуга. Отнасяй се с мен като с голямо момиче. Никакво замазване на очите и никакво глезене. И никога не ме лъжи.

— Добре.

— А сега си пий кафето и ме остави да помисля. Опитвам се да си припомня повече подробности за БМВ-то.

Погледнах към паркинга и видях Фанър, който слезе от една кола без полицейска маркировка и се запъти спокойно към предната врата или към онова, което беше останало от нея.

— Добре. Ще отида да поговоря с джентълмена, който току-що влезе.

— Приятел ли ти е?

— Не, както ще забележиш.

Докато вървях към него, бях нападнат изневиделица от репортерка новобранка, загрижена, досадна и нахална.

— Как сте, господине. Седнете тук. Ранен ли сте?

— Не, добре съм. Благодаря ви все пак.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. — Опитах да се отдалеча. Нямаше да успея. Офицерът ми препречваше пътя.

— Къде ви е ризата?

Вече прекали.

— Каква риза?

— Вашата. Гол сте в момента.

— Така е.

— Има ли кръв по нея? Използвали сте я за превързочен материал?

— Не мисля. Може да не съм имал риза.

— Не помните ли?

— Не съм сигурен. Мислите, че трябва да зная, нали? Може да съм я изгубил. Или пък някой да я е откраднал от гърба ми. Я вижте, Лари Кинг — казах аз и посочих нанякъде. Тя светкавично се обърна и аз се измъкнах. Само й подвикнах: — Защо не говорите с онази дама в ъгъла? Тя успя хубаво да види колата.

С блеснал от възбуда поглед, репортерката изприпка натам, за да се подържи загрижено, досадно и нахално с Хедър. През това време аз се огледах за ушите на лейтенант Джон Т. Фанър.

 

 

— Информираха ме, че не си ранен — каза Фанър и внимателно ме огледа.

— Не съм, но благодаря за загрижеността.

— Къде ти е ризата?

Казах му за какво съм я използвал.

— Горкият човек — отбеляза той.

— Трябва да поговорим. Насаме.

— Наистина трябва. Щях да ти предложа кабинета си. Странни неща се случиха напоследък. Необясними. Удобно ли ще ти бъде още сега да отидем? Наложително е.

— Така е. Що се отнася до спешността, съгласен съм. А относно момента, с дама съм и трябва да се прибера до вкъщи. Ще се срещнем в управлението.

Фанър настоя:

— Бих искал да подчертая важността на това, което искам да ти кажа, особено с оглед на случилото се тук тази вечер. Някой от моите офицери с удоволствие ще придружи госпожата до дома й. Наистина трябва да говорим колкото се може по-скоро.

— Благодаря, но не мога. Излязла е с мен и с мен ще се прибере. Ще се срещнем след един час. Тя не живее далече.

Изглеждаше притеснен и напрегнат. Наведе се към мен и тихо ме попита:

— Имаш ли пистолет в колата?

Озадачен, аз кимнах.

— Погрижи се да бъде на седалката до теб, разбира се, на видно място, какъвто е законът. И да ти е подръка. — Той приключи уговорката с думите: — След един час. В моя кабинет. Ще те упътят на информацията.

 

 

— Наистина ли си й казал, че не си спомняш дали си бил с риза? — попита ме Хедър.

— Вината не е моя. Тя си го изпроси.

— Не беше особено очарована от теб.

— Нищо не мога да направя за хора, които нямат чувство за хумор.

Лека усмивка. Не особено радостна.

За разлика от последното ни возене в моята тойота от „Каса Галардо“ до сладкарницата, разговорът ни беше по-кротък. Тя се шегуваше, а аз откликвах.

Разговаряхме за уговорката ми с Фанър и размишлявахме какво ли можеше да е открил за моите приятели от банката, което да налага такава спешна среща. Накрая решихме, че ще изчакам и ще разбера.

Пристигнахме. Изключих двигателя, заобиколих колата и й помогнах да слезе. Изпратих я до вратата, но не побързах да тръгна.

— Ще ми се обадиш веднага след като свършиш с Фанър, нали?

— Ще стане много късно — възпротивих се аз.

— Ще ми се обадиш веднага след като свършиш с Фанър, нали?

— Да.

Тя пристъпи към мен…

— Благодаря за вечерта.

— Удоволствието беше мое — отвърнах аз.

Още по-близо.

— За вечерята, за компанията, за откровеността.

— Да — отново отвърнах аз една октава по-високо.

Много близо…

— И може би за живота ми.

— Винаги съм на разположение — прокашлях се аз.

Какво ми ставаше? Не бях ли имал гаджета преди? Разбира се, че бях имал. Горе-долу от времето, когато Теди Рузвелт атакува Сан Хуан Хил.

— Не бъди толкова нервен. Аз съм само една жена.

— А аз от доста дълго време не съм стоял толкова близо до жена.

Тя отстъпи крачка назад. Но малка крачка.

— Мислиш ли, че не би могъл да си възвърнеш навиците?

— Мисля, че да.

— А искаш ли го?

— Ако жената си ти.

Една бавна усмивка — първата след престрелката.

— На първата ни истинска среща?

— Стига да е скоро.

— Дадено — каза тя, отвори вратата и хлътна вътре.