Клей Харви
Идеален ден за убиване (14)

12.

Когато същата вече двамата с Кълън пристигнахме в дома на татко, той ми съобщи, че Макелрой се е обаждал два пъти и накрая е оставил невписан в указателя телефонен номер. Преди да позвъня на полковника, аз се опитах да се свържа с Фанър. Намерих го.

Попитах го дали е изникнало нещо ново във връзка с неидентифицираната жертва. Фанър ме информира, че не е научил нищо ново, но след като е разпитал всички служители и клиенти на банката, както и всички свидетели, наблюдавали отвън престрелката и бягството на престъпниците, влачещи със себе си бедната касиерка, стигнал до следното заключение. Имало голяма вероятност по-дребният от измъкналата се двойка да е свързан с мистериозния мъж, когото съм застрелял.

— Имате предвид роднина?

— Именно — потвърди той и ми обясни, че двамата били с приблизително еднакъв ръст, високи и слаби и си приличали по начина на държание. Освен това, нито веднъж не си разменили реплики на висок тон. Ако обсъждали нещо, винаги го правели тихо, на ухо.

Казах му, че според мен това предполага или характерни гласове, чужд език или най-малкото доловим, ако не и лесно разпознаваем акцент.

Той се съгласи с мен и продължи с описанието. Двамата мъже имали остри носове, забележими дори под скиорските шапки, тъмни, почти черни очи, светла кожа и космати ръце.

— Може би са източноевропейци — подметнах аз.

— Може би — допусна и той.

Значи ето с какво разполагахме, обобщих аз. Отличителна характеристика на гласа, светла кожа, аристократичен остър нос и ясно изразена мъжественост. Обясних му, че последното означава силно окосмяване, на което той отвърна, че е наясно и много ми благодари.

Голям смях падаше с този Фанър.

Но не съм сигурен дали и той беше на същото мнение, защото прекрати разговора ни доста рязко.

Идваше ред на Макелрой. Телефонно обаждане до Спринг Лейк, Северна Каролина.

— Макелрой — прозвуча съненият му глас след първото иззвъняване.

— Тайлър Ванс.

Трябваха му няколко секунди да се разсъни, след което каза:

— Нови неприятности?

Разказах му от край до край за тях.

Миг мълчание, по време на което асимилираше чутото, после попита:

— Охрана ли ти трябва? Мога да изпратя хора да те наглеждат. Ще са като сенки.

— Спомням си тази тактика — казах аз, — но в момента имам нужда от информация. Тези типове не са професионалисти или поне аз така предполагам. Досега не им вървеше особено.

— Не забравяй с кого си имат работа.

Замислих се. Прав беше. Ако подценявах врага си, щях да стана по-лесна мишена.

От друга страна, имайки предвид вземане-даването си с Макелрой в миналото, се стараех да държа него и организацията му на удобно за мен разстояние. Ако се забъркам твърде много с този полковник, после ще ми бъде дяволски трудно да се отърва от него. Към края на мисията в Корея проклетникът направи всичко възможно да ме даде на военен съд.

— Ще помисля за предложението ти. Но засега имам нужда от следното — казах аз и му описах нападателя с узито.

— Ясно. Съгласен съм с теб за вероятния район, от който произхожда. Ще изпратя фотограф в Грийнсбъро, за да му направи една снимка в моргата. Ще я покажа тук-там. Все някой ще познава някого, който познава някой си и така нататък.

— Предполагам, че все още имаш връзки в Централния следствен отдел.

— Да, но на тях това ще им отнеме година, а дотогава ти може да си гушнал босилека. Или да се намираш в някоя урна върху полицата над камината. Имам връзки с „Делта“ тук, във Форт Браг. Ако някоя организация може да открие кой е този мъртъв тип или братовчед му, или който и да е там, това са хората от „Делта“. А са и бързи. Ще им се обадя веднага и ще им кажа да си размърдат задниците. Сигурен ли си, че не искаш охрана?

— Мисля, че не, но благодаря все пак. По-късно може да размисля.

— Само кажи и ще я имаш.

Даде ми още два номера, на които мога да го търся, на мобилен телефон и на пейджъра му. Да му звъня по всяко време на деня и нощта.

— Между другото, защо си си легнал толкова рано? — попитах аз. Часовникът ми показваше 20:44. — Ако не ме лъже паметта, ти беше заклета нощна птица едно време.

Той се засмя.

— И все още съм. Миналата нощ изобщо не съм спал. Чуках.

— През цялата нощ?

Макелрой се изкикоти и затвори.

Беше десет години по-възрастен от мен. Зачудих се с какво ли се тъпче.

 

 

— Макелрой ще ти помогне ли? — попита татко.

Предадох му дословно, доколкото можах, двата телефонни разговора.

— Ще изчакаш, докато Макелрой открие нещо, за което Фанър да може да се хване?

— Не очаквам кой знае какво от Фанър, татко. Цялата тази история като че ли не е по силите му. Но наистина възнамерявам засега да съм пас. Дейв ще дойде тази вечер, нали?

— Да. Каза да го очакваме към десет. Има да наваксва с много ремонти в магазина.

Изведнъж изражението му се свъси.

— Етъл също ще дойде. По дяволите тази жена!

— За какво по-точно е враждата в момента?

— Няма значение. Това е между нас и не засяга никого другиго. Мислех си, че сега са ни необходими всички очи и уши. Нейните са в отлично състояние, устата също. — Той стана да си вземе чаша мляко. Столът му продължи да се полюшва ритмично и след като татко напусна стаята, но с постепенно затихваща амплитуда.

Отидох да видя Кълън. Спеше на пода, завит с голяма хавлиена кърпа, положил глава на огромен плюшен Снупи. Един не по-малък Барни лежеше настрана, недосегаем за опънатата му ръчичка. Спокойно детско личице, леко осеяно с лунички под очите. Дишаше ритмично и звучно с отворена уста, също като майка си, когато беше истински изморена и спеше по гръб.

Искаше ми се в момента да може да го види.

Вероятно го виждаше.

Вдигнах сина си и го притиснах до гърдите си. Той леко се размърда и положи глава на рамото ми. Занесох го до спалнята. Сложих го на леглото, завих го и угасих нощната лампа, след това го целунах два пъти.

Когато се върнах във всекидневната, татко отново се беше разположил удобно на стола си. В едната си ръка държеше висока чаша със студено мляко, а в другата — парче шоколадов сладкиш, голям колкото фризби.

— Ще заведа кучетата у дома, когато пристигне Дейв — казах аз. — Един от вас ще спи ли в спалнята при Кълън?

— Толкова си притеснен, че вече ставаш смешен — каза баща ми с уста, пълна със сладкиш.

— Извинявай. Глупав въпрос. Взимам си думите назад. Тези неща не вредят ли на зъбите ти?

Той ме замери с остатъка от сладкиша. Дръпнах се, за да избегна сблъсъка и се запътих към кухнята, където изпих три чаши бира с надеждата да почувствам облекчение.

 

 

Нубин и Мис Прис бяха изпаднали в див възторг, търчаха нагоре-надолу по стълбите и душеха. Въпреки че къщата ми беше по-малка от тази на баща ми, а дворът много по-тесен, все пак това беше техният дом. През по-голямата част от живота си бяха живели тук. Изпълнен със специфичната им миризма, домът се гордееше и с предпочитаните местенца за дрямка, пръснатите наоколо кучешки играчки и спомените им.

И двата териера обичаха къщата на баща ми, но тук се чувстваха в истинския си дом.

Сега душеха и изследваха и едва когато се увериха, че всичко е наред, се укротиха. Денят се беше оказал дълъг и изтощителен за тях. Започнах да проучвам материалите за една бъдеща моя статия за особеностите на единичната стрелба при колта, а Нубин се излегна в краката ми. Мис Прис се сви на топка върху дивана, най-любимата й мебел в целия свят. Спеше толкова често в ъгъла на тази стара кушетка, че на мястото се бе образувала трайна вдлъбнатина, добила формата на спящата й поза.

Седнах на масата в трапезарията и се зачетох, като си водех бележки. Бръмченето на нощното движение навън беше единствения шум, достигащ до ушите ми. Беше около полунощ, когато вдигнах глава от материалите и се ослушах. Уличното движение беше отслабнало, бръмченето също. Но ми се стори по-тихо от обикновено. Чувах ясно няколко коли — прибиращите се и излизащи съседи наоколо.

Извадих пистолета „Хеклер & Кох P9S“, четирийсет и пети калибър, който напоследък стоеше в един висок кухненски шкаф — незареден, разбира се — така че Кълън да не го достигне. От една кутийка за кафе, намираща се също така на висок рафт, извадих пълнител и го пъхнах в приклада. Завъртях патронника. Пистолетът имаше прибор за нощно виждане, подходящ за нощен танц с някой едър, злонамерен, въоръжен господин.

Нубин стана и започна да души въздуха, доловил внезапните ми подозрения. Излязохме на предната веранда и напрегнахме всичките си сетива.

Нищо необичайно, което да видим, чуем или усетим. През петте минути, през които стояхме там, досущ манекени на витрина на магазин, по улицата не мина нито една кола. Никакво затваряне на врати, никакъв звук от включен телевизор, само музиката на гръндж бандата „Пърл Джем“, разнасяща се от другия край на улицата, с пресилени басове и твърде високи децибели.

Върнахме се в къщата. Стомахът ми напомни на онази част от мозъка, която отговаряше за тези нужди, че не беше получавал храна от известно време насам. Поръчах пица по телефона. С гъби и колбас. Отговориха ми, че ще я имам след двайсет минути. Изчаках десет и станах.

Нубин, който вече не спеше, подскачаше припряно из трапезарията, явно с пълен пикочен мехур. Предложих му да го повозя до пицарията и поканих Мис Прис да ни придружи по време на тази кратка екскурзия. Тя любезно ми отказа. Вдигна брадичка, погледна ме с ясните си интелигентни очи и се сви на още по-стегнато кълбо.

Чух една тиха, доволна въздишка.

Така че двамата с Нубин я оставихме сама, пухкава и бяла и щастлива от съдбата си.

 

 

Трябваха ми шест минути, за да отида до пицарията, три, за да взема и платя пицата и още шест да се прибера и всичко това с анемичния стар крайслер на татко. Вечерта с Дейв бяхме преместили тойотата от паркинга на баща ми пред моята къща. Бях решил да използвам колата на татко с надеждата, че враговете ми още не са я забелязали. През целия път Нубин седеше на седалката до мен с очи, приковани в плоската кутия с ароматна пица и уста във фаза „водопад“.

Когато отбих пред къщата, забелязах няколко полицейски патрулни коли наоколо, включително две, спрели в моята алея. Светлините им ритмично проблясваха и осветяваха суровите лица на множество любопитни съседи и случайни зрители, наобиколили къщата. Натиснах рязко спирачките, които изскърцаха, после изключих мотора и излязох навън, като заключих Нубин в колата. Предната врата на къщата ми беше отворена, а двойка любопитни съседи надничаха вътре. Видяха ме, че приближавам и отстъпиха встрани. Погледнах по-внимателно към вратата.

Грешах. Не беше отворена. Изтръгната от пантите, вратата уморено се подпираше на касата, надупчена, нацепена, обезобразена.

Вътре положението беше още по-плачевно. Парапетът на стълбището, масата в трапезарията, столовете, рамките на предните прозорци — всички бяха осеяни с дупки от куршуми. Навред бе разпиляно натрошено стъкло. Един униформен полицай пишеше нещо в тефтера си. Забеляза ме и попита:

— Тук ли живеете?

Кимнах безучастно.

— Името ви е Ванс, нали?

Отново кимнах. В цялата тази история имаше нещо, което никак не беше наред, но умът ми бе прекалено вцепенен, за да го проумее.

Полицаят продължаваше да говори:

— Е, наистина голяма каша…

Кимнах за трети път и в същото време забелязах кръвта и сплъстената козина по килима. Очите ми се приковаха в мястото, сякаш гледах през силно увеличаващ телеобектив. Тясна ивица кръв водеше от краката ми, през фоайето към всекидневната.

Почувствах, че ми се повръща. Стомахът ми така се беше свил, че едва успявах да дишам. Разтреперих се от кошмарни предчувствия. В същото време като през мъгла до ушите ми достигна някакъв първичен, нечовешки звук.

По-късно свидетелите се кълняха, че се е изтръгнал от мен.

Разбутал съм ченгетата, втурнал съм се към хола и дрезгаво и пронизително съм извикал:

— Прис!