Клей Харви
Идеален ден за убиване (50)

48.

Спрях микробуса между къщата и тойотата ми, така че негодниците да не виждат Йорк.

— Ще вляза в къщата с микробуса. Щом стигна до верандата, Пейтън е твой. Оправи се с него. Неутрализирах онзи отзад. Кълън е с Мюлер. Внимавай — казах аз и настъпих газта.

От задните гуми се разхвърча пръст. Завъртях волана и поех към старата къща на Лорънс Гудал. Етъл държеше Уеб на ръце. Татко стоеше до нея. Силуетите на Диас и Резович се виждаха през остъклената врата. Татко хвана Етъл за лакътя и двамата слязоха от верандата. Диас отвори с ритник вратата и насочи валтера си към тях. Извадих пушката „Дезърт Игъл“ и надупчих дъските до главата на Диас. Той се наведе инстинктивно и изстреля два куршума към татко и Етъл, сетне се прицели в мен. Резович също започна да стреля и разби предното стъкло на микробуса. Твърде късно. Настъпих газта и нахлух в хола. Грабнах пушката, наведох се и запълзях към отворената врата на багажното отделение на микробуса. Диас изстреля целия пълнител на валтера си и хукна към гостната. Резович се бе хвърлил на пода, за да не го прегазя и тъкмо се надигаше, когато излязох от микробуса. Той замахна с пистолета си и ме удари силно в слепоочието. Претърколих се и паднах по гръб, блъскайки с крака пианото.

Докато лежах там леко зашеметен, притискайки пушката до гърдите си, в коридора отекнаха отсечените звуци на пушка голям калибър. Несъмнено Пейтън стреляше по Йорк. Резович тръгна към мен, пъхна нов пълнител в пистолета и изрита масата от пътя си. Насочих дулото на пушката към него и натиснах спусъка. Звукът беше оглушителен. От отката юмрукът ми се заби в стомаха. Куршумите пронизаха коляното му и подът се обля в кръв и кости. Резович изпусна пистолета и се строполи на пода, като крещеше и се гърчеше. Претърколих се и понечих да стана. В същия миг Диас подаде глава от микробуса и стреля по мен. Куршумът се заби в линолеума до рамото ми. Подпрях се на лакът и изстрелях шест куршума по него, колкото можах по-бързо. Какофонията от тътена в затвореното пространство ме оглуши.

Не чувах нищо. Главата ми пулсираше. Бях зашеметен, но трескаво търсех Диас. Вдясно Резович още се гърчеше като обезглавено влечуго. Държеше се за коляното и охкаше. Грабнах пистолета му и хукнах към Диас. Точно когато минавах покрай предната част на микробуса, съзрях движение в коридора вляво от мен. Някой влизаше в банята. Втурнах се натам и видях нисък, дебел човек, който се опитваше да се провре през прозорчето. Сграбчих го за ризата, дръпнах го назад и го хвърлих във ваната. Той се сгромоляса тежко и изпсува.

— Пейтън? — изкрещях аз.

— Какво! — отговори той, идентифицирайки се с мъжа, който бе ударил шамар на петгодишния ми син и го бе завързал за дъба.

Изправих го и го зашлевих два пъти през лицето. Главата му отхвръкна наляво, после надясно.

— Престани! — изрева той и вдигна ръце да се предпази от ударите ми.

Яростта бушуваше в мен. Оставих пистолета в ъгъла и забих юмруци в стомаха му, после в лицето му. Пейтън се опита да се скрие във ваната. Хванах го за ризата и го блъснах в стената, удряйки лицето му отново и отново.

— Хареса ли ти… да биеш… сина ми? — крещях аз и го удрях с всичка сила, но не достатъчно, за да изгуби съзнание.

Лицето му се превърна в пихтиеста маса, лишена от усещания и възприятия и гневът ми намаля.

Оставих го свит и с подпухнало лице върху фаянсовите плочки и докато се обръщах, посягайки към пистолета, Заплахата ме прасна с всичка сила в ребрата и изкара въздуха от белите ми дробове. Сетне отново ме удари и ме запрати към коридора. Изпълзях до хола, където оставяйки кървава диря, Резович се бе добрал до пианото. Седеше неподвижен и се държеше за крака. Изкривеното му от болка лице беше обляно в пот.

В същия миг Диас се хвърли върху мен и завъртя назад главата ми, опитвайки се да ми счупи врата. Усетих противния му дъх. Протегнах ръка и забих палец в окото му. Той изпъшка от болка и гняв. Превъртях се като котка, застанах с лице към пода, хванах краката му и се опитах да го поваля. Той се плъзна по гърба ми като чувал с тор и продължи да се свлича надолу, като ме сграбчи за косата и този път едва не прекърши врата ми. Двамата паднахме на пода. Имах чувството, че ще ми откъсне скалпа. Слабините му бяха на няколко сантиметра от мен, затова го ударих там — един, два, три пъти. Диас кръстоса крака и пак изви врата ми, сякаш се опитваше да изтръгне черепа ми, но аз се претърколих върху него и вкопчих ръце в огромния му врат. Забих пръсти в адамовата му ябълка. Стенанието му отекна в ушите ми. Десният му юмрук ме фрасна по главата.

Изведнъж той пусна косата ми и ме метна напред. Прелетях три метра във въздуха и се стоварих върху телевизора, който рухна на пода.

— Убий го! Убий го! Убий го! — демонично крещеше Резович.

Диас отново атакува. Ръцете му се протегнаха да ме сграбчат, но аз кръстосах крака и скочих. Той се наведе, но аз успях да забия юмрук в носа му, после се завъртях и го ритнах в челюстта. Това смути за миг горилата, но не го спря. Започнах трескаво да търся някакво оръжие, но Диас беше твърде бърз. Отново ме повали на земята, сетне се наведе над мен, готов да ме довърши.

— Помниш ли ме? — попита един глас.

Татко!

Беше в кухнята.

Сигурно бе влязъл през коридорчето откъм старата оранжерия. Стоеше там окървавен и изранен, но непоколебим, и държеше моята „Бенели“ дванайсети калибър.

— Tu madre es puta^[1] — изрева Диас и хукна към хола.

Но не успя да стигне дотам.

Първият куршум го уцели в лявото рамо и го завъртя, а следващите два го пронизаха в гърдите и в корема. Той отскочи и падна на пода в седящо положение. После остана там, като трескаво се опитваше да запуши с ръце зеещата дупка в корема си, от която се изсипаха окървавените му вътрешности. Лицето му изразяваше по-скоро учудване, отколкото болка, сякаш не разбираше какво става.

Татко го погледна безучастно и каза:

— Adios hombre malo.^[2]

Грамадният мъж се сви на една страна.

Татко спокойно отиде в хола да види Резович и през рамо попита:

— Добре ли си, синко?

Приближих се и застанах до него.

— Никога не съм се чувствал по-добре.

— Този тип възнамеряваше да убие всички ни.

— Да — съгласих се аз.

Макар да изпитваше непоносима болка, Резович успя да се ухили предизвикателно.

— Скоро ще го направя. Няма да стоя вечно в затвора.

— Имаш право. Няма — каза татко и му пръсна черепа.

 

 

След три минути в къщата влетя Дейв. Държеше пистолет. Татко и аз седяхме на дивана и кървяхме. Дейв погледна труповете.

— Вие двамата не се шегувате.

— Онзи, който е ударил Кълън, е във ваната в банята. Почива си. Още е жив — рекох аз.

— Така ли да го оставя? — попита Дейв.

— Да. Мисля, че е дребна риба. Пък и може да размисли.

Дейв отиде да види Пейтън и след минута се върна.

— Две-три пластични операции и ще се оправи — каза той и огледа лицето ми. — Изглежда и ти се нуждаеш от няколко шева. Диас ли те подреди така?

Кимнах.

— Щеше ли да го пречукаш?

— Кой знае? Татко се намеси точно когато започвах да влизам във форма.

— Бащите никога не оставят децата си да се оправят сами, нали?

Татко се усмихна.

— Щях да го сторя, но имах да си връщам на онзи, едрия. Защо да се забавлява само Тайлър?

Дейв погледна окървавения труп в ъгъла.

— Изглежда на Диас никак не му е било забавно.

— Той се позабавлява преди това, докато ме биеше. Изкърти един от истинските ми зъби — каза татко и докосна челюстта си. — Иска ми се да го застрелям още веднъж.

— Не го прави — рече Дейв. — Ушите ми ще заглъхнат.

Дойде и Макелрой.

— Надявам се, че сте очистили онзи негодник в ъгъла на къщата. Той простреля много лошо Йорк.

— Съжалявам — казах аз.

— Проклетите му куршуми се забиха в колата ти като пирон в кашкавал. Единият прониза Йорк в белия дроб, другият — в бедрото. Лекарят се грижи за него. Видях навън Етъл и другото момченце. Къде е Кълън?

— Със сержант Мюлер. На западния склон. Събраха ли се хората ти?

— Всички, с изключение на Мюлер. Още не се е обадил.

— Батерията на радиопредавателя му е изтощена.

— Как разбра?

— Той ми каза. След като наръгах с нож онзи тъпак под навеса, извиках Мюлер. Той се появи от храстите и аз изпратих Кълън с него. Нагоре по хълма зад къщата.

Макелрой изглеждаше озадачен.

— И Мюлер ти е казал, че батерията на радиопредавателя му е изтощена?

Изведнъж ме обзе ужасно предчувствие.

— Намерихте ли петия човек? — попитах аз.

Макелрой поклати глава.

— Не. Помислихме, че е видял накъде вървят нещата и е офейкал.

Скочих и изревах:

— Как изглежда Мюлер?

— По дяволите! — изруга Дейв.

— Висок метър и осемдесет, не е много едър, русокос като повечето германци и…

Не чух останалото. Дейв и аз хукнахме към вратата.