Клей Харви
Идеален ден за убиване (6)

4.

— Татко, дават те по телевизията!

— Хм…

— Татко! Дядо каза да те събудя. Дават те по телевизията.

Претърколих се по гръб и извадих края на възглавницата от устата си.

— Татко!

— Буден съм.

— Но на телевизията си ти. Дядо записва предаването.

— Красив ли съм?

— Не. Отегчен.

— Ооо…

Е, и това беше нещо. Поне не изглеждах мъртъв.

Много щедро от страна на Кълън да ме остави да поспя още час и половина. И тъй като рядко позволяваше на слънцето да се събуди преди него, и тази сутрин имах щастието сънят ми периодично да бъде прекъсван от шумната му игра. Но бях свикнал и успявах да подремна, докато детски колички шумно пълзяха по мебелите във всекидневната, хеликоптери бучаха и се виеха из трапезарията, а Конан Варварина въртеше меч.

Трябваше да положа известни усилия да склоня отпуснатото си тяло да заеме вертикална позиция, след което надянах един от халатите на баща ми. Той имаше общо два. На мен се падаше онзи, върху който несдържаните „излияния“ на бебето Кълън бяха оставили своите отпечатъци. Съпругата ми имаше силно развито чувство към екологично чистите памперси, които макар и меки и удобни, бяха твърде пропускливи.

Отидох в кухнята и като издирих нужната посуда, се заех да приготвя бъркани яйца. След малко при мен нахлу Кълън и плъзгайки се по пода, се спря чак при плота. Погледа ме известно време как бъркам в тигана с дървена вилица и каза:

— Може ли малко и за мен? — После явно се сети нещо, защото добави: — Моля те.

— А къде са ми целувката и прегръдката за добро утро?

Наведох се. Ръчичките му се обвиха около врата ми и здраво ме стиснаха, а малките му устнички се долепиха до моите. После той изхвърча от кухнята и се провикна през рамо, докато изчезваше в голямата спалня:

— Малко по-рохки. И със сол, но без черен пипер, моля. — Думите му прозвучаха, сякаш понесени от вятъра, постепенно заглъхващи с отдалечаването му.

Счупих още едно яйце с една ръка, както ме бе учила Тес. Тя беше магьосник в кухнята. Майка й се бе погрижила за това.

Но за доктората по история Тес се бе погрижила сама.

Чух, че вратата на задната веранда се тресна, след това и вътрешната врата. Тихо потракване на високи токове на жена.

В кухнята се появи Етъл Кълоуи, бабата на Кълън по майчина линия. Моята тъща. Черният облак на ясното небе над баща ми.

Погледът й спокойно можеше да олющи боята от някоя алуминиева повърхност. Заговори през зъби, изплювайки всяка дума, сякаш имаше гранясал вкус.

— Чете ли днешния вестник? — Малки гневни петънца танцуваха из очите й.

— Не. Татко не се е абонирал. Какви ги е сътворил този път Джес Хелмс?

Тя запрати клюкарския вестник на плота и изсъска: „Безропотен изпълнител“, врътна се и излезе от кухнята да търси Кълън. Татко сигурно я беше чул да влиза и се бе измъкнал през предната врата. Страхливец.

Завъртях вестника така, че да го прочета, без да получа главоболие. В горната част на първа страница на „Хералд Трибюн“ имаше статия от три колони, посветена на мен. Беше придружена с моя снимка, на която приличах на бивш рецидивист с махмурлук. Даваха се точни подробности за грабежа, престрелката, отвличането на Фелисия Хъчинс и светкавичното бягство.

През цялото време се намекваше, че ако не се бях защитавал с такава страст, горката, безпомощна госпожица Хъчинс нямаше да пострада, а само парите да изчезнат.

За момент се замислих дали това беше възможно. Вероятно не. След като нападателите са напуснали банката от другия изход, значи не са били много заинтересовани от мен.

По-нататък историята продължаваше с кратки изблици на негодувание срещу това, че полицаите не са ме задържали, а само са ме разпитали и освободили. Явно авторът е останал сляп за факта, че дузина свидетели оправдават действията ми. Изненада!

Не бях очаквал друго от „Хералд Трибюн“, но въпреки това се ядосах.

Извадих яйцата от тигана, изсипах ги в две чинии и се провикнах:

— Кълън, яйцата са готови! — Зачаках звука от приближаващи се стъпки.

Но не чух нищо.

— Кълън! Яденето ти ще изстине!

— Защо крещиш? — чух гласа му съвсем близо до мен.

— Извинявай, помислих, че си в предната част на къщата с баба.

Домът, в който израснах, представляваше несиметрична постройка с няколко пристройки. Всички стаи имаха поне две врати, като повечето бяха междинни. Представете си един лабиринт във формата на подкова с размити очертания и с ограда, свързваща отворените краища. Моят дом е нещо подобно.

— Дойдохме през банята — каза той, — нямаше нужда да викаш.

— Сядай. — Посочих чиниите. — И яж.

Така и направи. Обърна се към баба си:

— Ще хапнеш ли малко яйца? Препечена филийка? Кафе?

Тя се настани на стола до него и отговори:

— Мисля, че бих предпочела чаша чай.

Разбира се, че щеше да поиска чай. Така щях да се ангажирам с приготвянето му и яйцата ми щяха да изстинат.

— Къде е татко? — предпазливо попитах аз.

— Сигурно ме е видял да спирам с колата и се е изнизал през предната врата. Не го виня. Имам да уреждам лични сметки с него. Но това теб не те засяга. Чете ли историята на онзи плондер?

— Какво е плондер? — попита синът ми с пълна с яйца уста.

— Голям човек — направи се на остроумна баба му. — А сега яж и остави възрастните да си поговорят.

— Да, прочетох я. Типично за Рита.

Дамата, за която говорех, Рита Снайпс, беше състудентка на Тес в университета на Северна Каролина. Беше ниска и пълна, около трийсет и пет годишна кореспондентка, чиято злъчна проза неведнъж бичуваше невинни души по страниците на вестника. Всеки, който имаше нещо общо с ловуване или друг тип стрелба, често биваше поразен от отровата на нейното безмилостно перо. Нещата имаха своя предистория. Почеркът й, според Тес, бил толкова нечетлив, че дори тя самата не можела да разгадае бележките си от лекциите и се наложило след първия семестър да си вземе диктофон. И оттам се започнало.

Госпожа Снайпс бе заподозряна, че взема подкупи, а всеизвестен факт бе, че е лесно податлива на алкохол.

При всякакви обстоятелства.

Етъл наклони царствено глава към мен и многозначително повдигна едната си вежда. И въпреки че този унищожителен език на тялото беше свел много индивиди от мъжки пол до жалко подобие на същия инак горд вид, аз не трепнах.

— Какво нахалство! — възропта тя. — „Изложил на опасност много невинни случайни свидетели.“ А според нея какво е трябвало да направиш? Да паднеш на колене и да молиш за милост? Зарежи чая! — С тези думи тя се протегна да целуне Кълън по бузата, без да обръща внимание на полепналите в съседство остатъци от яйца и се надигна да си върви. Излезе през задната врата, търсейки жертва, върху която да излее гнева си.

Надявах се татко да се е разходил до езерото.

С изключение на милион позвънявания от доброжелатели, зложелатели и един застрахователен агент, остатъкът от деня мина мирно и тихо. Нито дума от полицията за това кои са били нападателите ми или, евентуално, деца на чии родители са били.

Прекарах два часа в уединение, изпълнявайки всекидневната си физическа програма. Първо, направих своята тай чи ката, но не толкова плавно, колкото би трябвало. След това три серии лицеви опори на една ръка и четири серии от набирания, всяка по двайсет и пет. Последните две серии направих с вързана на краката десеткилограмова гира. Петстотин изпуквания на тялото, получени в изпънато легнало положение на тялото по гръб с кръстосани при глезените крака и ръце зад главата. Без постелка.

Не бях ли здравеняк? Голямата буря, която се задаваше, изобщо не можеше да ме уплаши. Свещичките на тортата за рождения ден трябва да се духнат, а не да се изядат.

Завърших с двеста и петдесет коремни преси, като под брадичката си държах дванайсеткилограмова плочка за по-голямо удоволствие. След достатъчно подскоци на въже, които поддържаха краката ми силни и жилави, довлякох своите осемдесет и три килограма под душа почти толкова изморен, че да не мога да се насапунисам както трябва.

 

 

Следобед с Кълън взехме колата на баща ми. Запалих стартера и по радиото прогърмя гласът на Ръги Лимбо, който водеше истинска словесна престрелка с някаква либерална учителка от Демойн по въпроса какво ниво на доходите определя един човек като „богат“. Според нейните представи, аз би трябвало да съм богат.

Права беше.

Протегнах се и положих ръка върху съкровището си. Той ми отвърна с усмивка.

— Може ли да пусна малко музика?

— Разбира се!

С малкия си показалец той натисна копчето за дълги и къси вълни и гласът на Ренди Травис изпълни купето на колата.

— „Всички мислехме, че сърцето му е от твърда скала. Но това беше много преди да открием обвивката.“

В края на песента се намеси Род Дейвис и се опита да ми продаде шевролет. Изключих радиото, за да избегна изкушението.

— Защо сме взели колата на дядо? — попита Кълън.

— Пикапът ми е доста надупчен от инцидента пред банката.

— Аха, стрелбата! Обичам тази кола. Дали ще могат да я поправят?

— Съмнявам се.

— Защо всички онези полицаи по телевизията ти бяха ядосани?

— Това е едно от нещата, в които полицаите са майстори. Да изглеждат вбесени от някого.

— Отначало, когато те видях по телевизията, се изплаших. Малко. Затова влязох съвсем лекичко на пръсти в спалнята и те погледах как спиш. Устата ти беше отворена. Така ли трябва да спи човек — с отворена уста?

— Както му е удобно.

— Ами ако някоя буболечка се промъкне вътре?

— Тогава не дъвчи.

— Пфу! Както и да е. Гледах те доста време и ти изглеждаше добре. Така че тихичко излязох от стаята и се върнах да погледам още малко телевизия.

Кълън се умълча за известно време.

— Ами ако онези мъже те бяха застреляли?

— Но не можаха. Опитай се да не мислиш за това.

— Но биха могли. Нали?

— Възможно е.

Той откопча предпазния си колан и се плъзна по-близо до мен, склони глава на рамото ми и обви малката си ръчичка около ръката ми.

— Знам, че мама е на небето при Господ и по всяко време ме гледа отгоре и все още ме обича. — Гласът му заглъхна. — Но аз не мога да я видя, освен тук — и посочи слепоочието си. — Няма да го понеса, ако и ти си отидеш като мама. Няма да мога.

Кълън потърка буза в ръката ми.

— Тогава ще стоя тук.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Той се унесе и заспа, облегнат на ръката ми. Когато си бяхме отново вкъщи, изключих телефона и последвах примера му. Справих се отлично.

Станахме чак към шест часа вечерта. Направихме си сандвичи и седнахме да гледаме новините. Някои от каналите ме изтъкваха като герой, други като престъпник. Точно както очаквах.

Кълън изглежда се отегчаваше от целия този интерес от страна на медиите. Изобщо не го беше грижа какво говорят, тъй като вече си имаше изградено мнение за мен.

Похапвайки оризови и царевични пръчици, гледахме „Извънземното“. Правехме го два пъти годишно и накрая, както обикновено, и двамата циврехме.

Измих си зъбите, включих отново телефона и оправих леглата. Сложих Кълън да си легне, изчаках го да каже молитвата си и после му четох, докато заспи. Тъкмо проверявах повторно вратите, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Господин Ванс, моля.

— Имате го.

— Все още не. Но ще го имам.

— Моля?

Щрак. Връзката прекъсна.

Гласът беше баритон, със силен, непознат за мен акцент, спокоен, уверен, заплашителен и мелодично звънлив, което предполагаше добро образование.

Това не ми хареса.

Съобщих на полицията, взех спящото телце на Кълън и го преместих в моето легло. От сейфа за оръжие се появи един деветмилиметров „Ругер П-94“. Заредих го, оставих го на нощното шкафче, така че да ми е подръка, и сложих до него още два допълнителни пълнителя.

Стоях буден цяла нощ. До сина си. Изобщо не мигнах.