Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Flash of Red, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Идеален ден за убиване

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Худ. оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-013-2

История

  1. — Добавяне

10.

Да открия Макелрой, се оказа много по-трудно, отколкото предполагах. Накрая се свързах с някакъв тип, който призна, че му е известно местонахождението на полковника и обеща да му изпрати съобщение да се обади веднага. Затворих и отидох да поработя над закуската.

Дебели резени шунка, нарязани пресни ябълки, фурми и банани, бисквити с мляко. Кълън излезе от спалнята все още сънен и замаян и седна на масата в столовата. Бъбривостта не беше негова черта рано сутрин.

— Какво искаш за закуска, момчето ми? — попитах аз игриво.

— Ядки с мляко.

— Приготвянето на ядки с мляко ще отнеме известно време. Дали коремчето ти ще може да почака?

— Предполагам.

— Искаш ли гореща бисквита с мед, докато приготвя ядките?

Вяло кимване.

— Имаш предвид „Да, благодаря“?

— Да, благодаря.

Извадих една пареща бисквита от купичката, покрих отново съда с кърпата, после разделих бисквитата на две с назъбен нож, намазах я обилно с мед от малка делвичка на печката и я подадох на потомъка си, който лакомо я погълна. Здравословният апетит беше една от хубавите му черти рано сутрин.

Появи се и татко. Беше почти толкова унесен, колкото и Кълън. Подозирам, че беше изтощен от среднощното бдение. Знаех как са организирали охраната през остатъка от нощта и ранните зори, но не бих се учудил, ако изобщо не са си лягали. Етъл и Дейв си бяха тръгнали малко след като се събудих, отхвърляйки предложението ми да закусят с нас.

Трудно мога да си представя някой да откаже угощение.

И двамата изпиха по една последна чаша кафе. През цялата нощ кафеникът беше стоял пълен догоре с гореща течност. Тръгнаха си с предупреждението, че ще се навъртат наоколо, за да пазят детето.

Татко пиеше кафето си, а Кълън постепенно се разсънваше. Водихме безцелен разговор до момента, в който баща ми не спомена, че предишната вечер е научил Кълън да играе покер. Кълън се похвали колко ръце е спечелил и каква голяма купчина от кибритени клечки е натрупал.

Разбърквайки ядките с млякото, аз се обърнах към татко:

— Успява ли да следи картите? Познава ли поредиците от карти?

— Не казвай — обади се Кълън. — Знам какво е двойка и флота.

С баща ми се спогледахме, после се обърнахме към нашия скъп наследник и възкликнахме едновременно:

— Флота?

Малкото челце на Кълън се сбърчи замислено. Зад лешниковите очи работеше мисловна сонда. Намери онова, което търсеше, лицето му се проясни и малката вертикална гънка между веждите изчезна.

— Флош! — поправи се той. — Двойка и флош.

Три поколения Ванс от мъжки пол се разсмяха гръмко, вдъхвайки насладата на мига. Здраво свързани както генно, така и духовно. Само двама от кавалкадата чичовци, лели и братовчеди Ванс, с които се бях срещал през годините, бяха проявили някакви признаци на липса на чувство за хумор. Заблудени души, без съмнение. Нито намек от подобно нещо в нашето трио.

Мис Прис и Нубин дочуха веселбата, дотичаха при нас на меките си лапи и с одобрение започнаха да наблюдават радостта ни, за което красноречиво говореха размаханите им опашки. Хвърлих на Нубин парче шунка, прекалено тлъсто за толкова скъпо свинско. Кучето го излапа с голямо удоволствие, после облиза муцунка и легна по корем с разперени в четирите посоки лапи, готов да скочи, в случай че пред него се материализира още някоя вкуснотия.

Мис Прис, обаче, беше прекалено горда за подобно нещо. Тя легна при вратата и се престори на безразлична, но неконтролируемо капещата от устата й слюнка издайнически разкриваше задните й помисли. Хвърлих на Нубин още едно парче, което той изгълта без никаква, поне привидна скромност. Мис Прис го чу как мляска и наостри едното си ухо, но отказа да обърне главата си към него.

Насочих към Нубин десния си показалец и го задържах три секунди, което означаваше команда „стой“. След това хвърлих едно особено сочно парче през Прис, която се престори, че не го е видяла.

Нубин остана на мястото си, но целият потрепери от конвулсивен стомашен пристъп. Татко погледна кучетата, след това мен и поклати глава.

Когато се върнах при печката и тенджерата с млякото, аз чух глухото изтракване на кучешки зъби — щрак! Благоприлично изчаках няколко секунди и след това се обърнах към Мис Прис. Шунката беше изчезнала.

Териерът всячески се опитваше да скрие самодоволното си изражение.

Нубин спря да трепери, разочаровано положи муцунка на предната си лапа и въздъхна като човек.

— Ти си строг човек, Тайлър — отбеляза възрастният Ванс.

— Той получи две срещу нейното едно — казах аз. — Освен това, кой ме е учил как да възпитавам кучета?

Баща ми, който беше обучил повече кучета през живота си и спечелил повече ловни състезания и награди от киноложки изложби, отколкото който и да е друг в този щат, вдигна ръка и заяви:

— Виноват.

— Добре тогава.

Кълън, който не следеше нишката на разговора, се обади:

— Готови ли са ядките ми?

— Да, готови са — отвърнах аз и му сипах пълна купа.

Телефонът иззвъня. Татко вдигна, поздрави, слуша известно време и ми подаде слушалката.

— Макелрой? — попитах аз.

Той поклати глава.

Беше Хедър, разтревожена и задъхана. Незабавно се извиних, че съм забравил да й се обадя предишната вечер след срещата ми с Фанър. Преди да успея да обясня защо, тя ме прекъсна.

— Това не е важно сега. Не зная как да го кажа, затова ще говоря направо. Очакваш ли снощната стрелба да се повтори?

— Хубава работа, надявам се, че не. Какво те кара да мислиш, че е възможно?

— Нищо… просто не зная какво да правя.

— Защо?

— Баща ми е получил лек удар тази сутрин. Припаднал и не били в състояние да го върнат в съзнание. Има запушване на сънната артерия и ще му правят операция, за да я изчистят. Ако операцията не мине успешно…

— Гледай по-оптимистично на нещата.

— Той може да умре!

Настъпи дълго мълчание, след което аз едва чуто казах:

— Знам… Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не… Да. Всъщност, не съм сигурна. Ами… — Тя млъкна.

— В болницата ли си?

— Не, на работа съм. Току-що ми се обадиха оттам. Дали са на мама успокоителни. Въпросът е за Уеб.

— Какво за него?

— Той е в детската градина. От болницата искат веднага да замина за Шарлот. — Отново продължително мълчание. Опитваше се да се овладее. Не беше лесно в подобни ситуации.

— Да не би да искаш да го вземеш със себе си?

— Господи, не. Ако види дядо си в такова състояние… Ами ако се наложи да остана?

— Страхуваш се, че може да не се върнеш навреме, за да го вземеш от училище?

— Да — колебливо отвърна тя.

— Искаш ли аз да го взема?

Хедър не отговори.

Аха. Как можех да съм толкова нахален?

— Страхуваш се да оставиш Уеб на мен, в случай че онези отново ме нападнат?

Тя тихо заплака.

— Толкова се срамувам от себе си. След всичко, което направи…

— Не, не. Няма от какво да се срамуваш. Що за родител ще си, ако нещо подобно не те плаши до смърт? Мен със сигурност ме плаши. Всичко, което мога да кажа, е, че Кълън ще остане с мен през цялото време. Не мога да гарантирам безопасността на Уеб, разбира се, но ако аз имах някакви сериозни притеснения, не бих държал сина си при себе си. Между другото, има развитие на нещата. — Разказах й за преследването.

— Тези хора няма да се откажат.

— О, напротив. Бъди сигурна, че ще го направят. По един или друг начин.

Отново мълчание.

— Не знам какво да правя.

— Има ли други варианти? Ами бащата на Уеб?

— Не!

— Но това е извънредна ситуация…

— Не! Изключено!

— Добре — примирих се аз. — Някой приятел, на когото можеш да се обадиш?

— Само на едно семейство, но те са в Дисниленд.

Отново продължителна пауза, после явно взе решение, защото каза:

— Можеш ли да дойдеш пред „Четири сезона“ след един час?

— Разбира се — отвърнах аз.

— Ще доведа Уеб. Нищо друго не мога да измисля.

— Хедър, не можем да позволим на двойка главорези да контролират живота ни.

От другата страна на линията се чу шумна въздишка.

— Прав си. Ще се видим там.

След като уточни мястото, Хедър затвори. Казах на Кълън кого ще му доведа. Той остана очарован.

Почистих бъркотията от закуската, докато синът ми и кучетата лудуваха на задната веранда, също както бях правил и аз на тяхната възраст с един дребен мелез на име Нипи. Изобилие от добронамерено ръмжене и весел смях ми подсказваха, че навън се вихри решителна схватка със стара хавлиена кърпа, която баща ми държеше точно за тази цел. Всички участници, хора и кучета, безкрайно се кефеха на борбата.

За да намаля риска от извадени кучешки зъби, аз напомних на Кълън да дърпа кърпата по-леко. Той каза, че ще внимава и се върна към играта. Оставих ги така около половин час докато всеки от тримата не започна да показва по-слаб ентусиазъм, дължащ се на налегналата го умора. Беше изтощително дори за две яки кучета, увиснали на единия край на хавлиена кърпа, здраво стискана от почти петгодишно момче. След играта предложих на всички лека закуска. На кучетата също. Татко шумно похъркваше в задната спалня. Оставих му бележка и двамата със сина ми забързахме към срещата. Карах колата на баща ми, а в жабката имаше деветмилиметров „Смит & Уесън“.

Няма да оставя двама главорези да контролират живота ми, но не бих им позволил и да ме хванат, без да съм подготвен.

 

 

Когато пристигнахме в търговския център, аз извадих от жабката автоматичния „Смит & Уесън“ с двойно действие, дискретно заредих и скрих пистолета в кобура, закачен на колана ми отзад, под тънкото ми синьо яке. Малкото оръжие беше плоско, удобно за носене и натъпкано със специални патрони с кухи върхове, в случай че се натъкна на някой освирепял йети.

Или на гангстер горила с пушка дванайсети калибър.

Носенето на скрито оръжие беше забранено в нашия щат. Щях да рискувам. По-добре да се защитавам срещу дребно престъпление в съда, отколкото синът ми да ме посещава на гробищата. След като полицията се беше отрекла от защитата ми, реших, че е добре сам да се погрижа за себе си и моите млади повереници. Малкият „Смит“ щеше да ми помогне в това.

Отидохме с Хедър и Уеб в „Бялата планина“, любимата ни сладкарница. Когато пристигнахме, собственикът Гари Барни тъкмо забъркваше тесто за кифли с парченца шоколад. Той предложи на двете момчета по една току-що изпечена кифла. Погледнах Кълън с онзи поглед, а той ми отвърна с онова свиване на раменете, а именно „Това е само една кифла, татко“.

Хедър се мотаеше и явно нямаше желание да тръгва, което беше добре дошло за мен. Накрая тя реши, че е време. Прегърна силно Уеб, целуна го половин дузина пъти, докато той безмълвно запротестира, нетърпелив да отиде в детския кът.

— Надявам се, че баща ти ще се оправи — обърнах се към Хедър. — Не се притеснявай за Уеб. Един проблем ти е достатъчен.

— Ще се обадя веднага щом разбера нещо повече — каза тя, стисна ми ръката и си тръгна.

Аз и момчетата отидохме с ескалатора до долния етаж. Кълън не обичаше асансьорите, защото бяха претъпкани, а стълбите, защото бяха прекалено скучни и не се движеха. Детският кът беше оживен. Истински рай с тунели, гумени дюшеци, всякакви видове пързалки, въжета за катерене, лостове за висене, миниатюрни батути за скачане. Целият комплекс беше закрит, а площадките за игра бяха оградени за безопасност на децата, въпреки че много от хлапетата се наслаждаваха да се катерят по въжените мрежи също колкото и на другите игри. За щастие, оградите бяха направени от издръжлив материал.

Макар да твърдеше, че идва за пръв път, Уеб умело следваше Кълън и двамата се шмугнаха с главите напред в първия отвор, който забелязаха, но едва след като касиерът постави на китките им пластмасови идентификационни ленти. Аз също получих лента. Децата можеха да напуснат комплекса само с възрастен, чиято гривна отговаряше на техните.

Добре замислено.

Носейки чашата с горещо кафе, което Гари беше прибавил към кифлите, аз открих една кабина, от която да наблюдавам трудно контролирания хаос, който цареше наоколо. При все че внимателно махнах пластмасовия капак на чашата, успях да си изгоря пръста. Поднесох течността към устните си, вдишвайки силния аромат на кафето, докато парата обгръщаше лицето ми.

Отпих.

Ах…

Кафе.

Макар и без кофеин.

Късната утрин бавно премина в ранен следобед, придружен от ликуващи викове, смях, а от време на време и по някое изпищяване, обикновено идващо от малко момиченце. Моля да бъда извинен за сексистката си бележка. Момчетата решиха да си починат с пица и сок. Пицата излизаше от машината, в която се печеше, а тестото беше покрито с тънка замазка, предполагам, че от доматен сос и няколко парченца сирене отгоре. Освен че имаше външния вид и качествата на преработен картон, пицата беше лоша на вкус и доста скъпа.

От сутринта насам бях придобил изключително остра наблюдателност. Когато го забелязах за пръв път, той седеше близо до касиера, облегнат на гишето. Мъжът не беше от застрашителните на вид — среден ръст и нормално телосложение, приятно лице, облечен всекидневно, но спретнато. По-късно го забелязах да седи на пейка, близо до тоалетните, после изправен до електронните игри, на които играеха по-големите деца. Наблюдаваше. През цялото време наблюдаваше.

Кълън. През цялото време наблюдаваше Кълън.

Косата на тила ми настръхна, сякаш водорасло се развяваше под напора на силно водно течение. Сърцето ми силно заби.

Потърсих с очи Кълън. С Уеб бяха в подводницата, гледаха се и крещяха, имитирайки силния метален звук, който тя издаваше, когато започнеше потопяването.

Отново погледнах мъжа. Не исках да си правя прибързани заключения. От негова страна нямаше нито заплашителни действия, нито открито враждебни жестове. Всъщност, единственото странно нещо около поведението му беше, че очевидно се стремеше да избягва местата, на които Кълън играеше в даден момент, като че ли искаше да не бъде забелязан близо до него.

Но той определено наблюдаваше сина ми. Бях сигурен в това.

Не, тук нямаше логика. Ако той беше шофьорът на БМВ-то или на злополучното камаро (не беше достатъчно огромен, за да е онзи с оръжието), би трябвало да наблюдава мен, а не Кълън.

Вгледах се по-внимателно. Започваше да се изнервя. Прекарваше пръсти през косата си, потропваше притеснено на едно място и продължаваше да следи с поглед сина ми, сякаш се колебаеше какво да предприеме.

Ами ако беше член на някоя банда, изпратен да отвлече сина ми? Може би имаше партньор, когото не бях забелязал и който щеше да се заеме с мен и да ми попречи да спася сина си. След това те щяха да дирижират концерта, а диригентската палка щеше да бъде Кълън.

Може би.

Огледах се. Никой не изглеждаше дори малко съмнителен.

Но онзи тип също нямаше престъпно изражение.

Естествено, ако беше добър по душа, нямаше да има.

И все пак, нещо не беше наред.

Приближих се към него, възможно най-нехайно. Не сложих ръка върху пистолета, тъй като реших, че няма да ми е необходим, освен ако и онзи не е въоръжен. В което се съмнявах. Беше само по риза „Александър Джулиан“ и тесни джинси „Келвин Клайн“, и нямаше къде да е сложил кобур, дори и такъв за глезен. Ами кама? Но ако беше въоръжен само с нож, нямаше от какво да се притеснявам. Веднъж промуших един вражески войник със собствения му щик.

Остриетата не бяха проблем за мен.

Той взе решението вместо мен, като пъхна дясната ръка в джоба си и пристъпи напред точно когато се появиха момчетата, които преплитайки крака се отправяха към тоалетната. Улисани в бърборене, те не го забелязваха и вървяха сковано като всички момчета, които са пренебрегвали пикочните си мехури прекалено дълго. Бяха на около шест метра от него.

Аз се намирах на метър и половина. Неочакваната ми поява привлече вниманието му. Той спря, озърна се несигурно наоколо и погледна към момчетата точно когато минаваха през вратата на тоалетната.

Мъжът се обърна към мен и в същото време бавно издърпа ръката си от десния джоб. Намръщи се. Явно го сварвах неподготвен.

Но аз не бях. Приближих се към него, така че само той да ме чуе и казах:

— Когато ръката ти излезе от този джоб, по-добре е да е празна. Ако не е, престоят ти в болницата ще е дълъг и болезнен.