Клей Харви
Идеален ден за убиване (8)

6.

Тя отвори вратата, усмихна ми се сдържано и подаде нежната си ръка за поздрав. Безцветен лак, изящен маникюр, грациозно, твърдо ръкостискане. Косата й очевидно наскоро бе оформена в модна прическа от сръчните ръце на някой професионалист, може би Боби Аткинсън от „При Леон“. Онези, които вървяха в крак с модата и имаха пари, ходеха при Боби.

Беше облечена в кремава рокля на пастелни цветя с колан на кръста. Семпла перлена огърлица. Обувки с ниски токове, така че да не е по-висока от мен. Колко тактично.

Лек, дискретен грим, който не се забелязва, ако не се вгледаш по-внимателно. Аз, разбира се, се вгледах, като се стараех да не примигвам. Малко молив за очи, едва загатнат руж на скулите. По принцип не се нуждаеше от такъв с нейната кожа.

— Изглеждаш великолепно — казах аз.

Тя увеличи усмивката си с няколко карата, затвори вратата, заключи я и пусна ключовете в портмонето си, после с лек пирует се обърна към мен и каза:

— Благодаря. Ти също.

Хедър се запъти към колата ми с ритмично полюшване на бедрата и бавна чувствена грация. Естествена, без сянка на престореност.

Каква прелест!

Помогнах й да се качи и когато реших, че няма опасност гласът ми да прозвучи дрезгаво, попитах:

— Какво ще кажеш за „Каса Галардо“?

— Чудесно.

Отдадох се на насладата от присъствието й. Проклето да бъде човешкото сластолюбие. Е, тя не седеше в скута ми на път за ресторанта, но пък и не се беше прилепила до вратата.

Първият проблем дойде, когато натисна запалката на колата и започна да рови из чантата си.

— Моля те, недей да пушиш — помолих я аз.

Тя обърна двата си изумруда към мен, поколеба се за миг, намръщи се и каза:

— Извинявай, навик, придобит отскоро. Димът пречи ли ти?

— Само когато дишам.

Лек проблясък на хумор.

— Добре, мога да почакам. Избягваш ли компанията на хора, които пушат?

— Не мога да се сетя за някоя определена група хора, която отбягвам. Просто гледам, когато е възможно, да не стоя в задимено помещение.

— Имаш ли приятели, които пушат?

— Няколко. Един от най-добрите ми приятели от ранното ми детство беше пушач.

— Беше?

— Почина на трийсет и девет. Рак на белите дробове. По-голямата му сестра, която също пушеше, разви емфизема, хронична ангина и подуване на краката. Не съм сигурен дали последното е вследствие цигарите.

Тя тихо се засмя. Тойотата се движеше плавно по пътя, без да използва докрай своите триста и двайсет конски сили. Хедър се огледа наоколо, очите й се спряха на лъскавата кожена тапицерия и на плейъра за компактдискове.

— Хубава кола. Ти не караше ли един малък пикап?

— Той е… неразположен. Но все още го имам. Реших, че ще предпочетеш тази.

— Особено ако вали.

— Моля?

— Пикапът ти сигурно пропуска отвсякъде с всички онези дупки.

— Аха, следиш новините.

— Ще ти бъде ли неприятно да ми разкажеш?

— Не особено. — Така че й разказах.

Тя слушаше внимателно, без да ме прекъсва, наблюдаваше ме съсредоточено, докато говорех, шофирах и преживявах отново случилото се. Когато свърших, ме попита:

— Това притесни ли те?

— Кое? Че едва не бях убит ли?

— Не, това, че се е наложило да застреляш онези мъже. Гледах те, докато ми разказваше случката. Говореше, без изобщо да се перчиш. Ако не друго, то със сигурност изпитваш угризения.

— Не се гордея със себе си.

— А много мъже на твое място биха се гордели.

Е, да, много мъже не са виждали и как няколко близки техни приятели биват разстрелвани пред очите им от севернокорейски патрул, а после когато корейците са заети с кланета и сеч, останалите приятели са изненадани в гръб и избити до един. С това също не се гордея.

Но на нея само казах:

— Има ли нещо друго, което би искала да знаеш?

Тя продължи да се взира в мен, полуизвърната на седалката си.

— Мисля, че не.

През останалия път до ресторанта разговаряхме за всекидневни неща. От време на време тя слагаше ръка на рамото ми, за да подчертае позицията си. Усещах как нежните й пръсти стискат рамото ми затрогващо.

Дръж се, сърце мое.

Пристигнахме пред ресторанта, влязохме и се присъединихме към една група редовни посетители — общи познати. През цялото това време ръката й беше вплетена в моята. Всички мъже в заведението заглеждаха Хедър, някои скрито, други не, независимо дали бяха с дама.

Хедър сякаш не забелязваше никой друг, освен мен.

Същинска лейди, а? Тя знаеше как да се отнася с кавалера си, вместо да се оглежда наоколо, сякаш пазарува и сравнява различни модели.

Оцених отношението й и й го казах.

Тя ми се усмихна загадъчно.

— Защо да се оглеждам наоколо? Нали съм с теб?

Тъкмо щях да се разтопя от удоволствие, когато оберкелнерът ни попита:

— За пушачи или непушачи?

Преди да успея да отговоря, Хедър каза:

— Непушачи, моля.

Бях влюбен.

Последвахме нашия нисък, набит, леко плешив домакин до маса за двама, сгушена в един ъгъл близо до кухнята. Когато той издърпваше стола на Хедър, аз го попитах:

— Можете ли да осребрите чек за сума, по-висока от тази на сметката?

Свинските очички запремигаха начесто, сякаш собственикът им беше хванат в първоаприлска шега. Той попита за големината на сумата.

— Четири хиляди и петстотин долара приблизително.

Той започна да мига още по-бързо, ако това изобщо беше възможно. Брадичката му потрепери и няколкото дебели черни косъма на бенката му се разтресоха.

— Съжалявам, господине.

— Страхувах се, че ще ми откажете.

Седнахме, поръчахме питиетата — и за двамата бира — и след като вече се бяхме издули, пристъпихме към вечерята.

 

 

Един час по-късно храната беше опустошена, а остатъците отнесени — и ние преминахме към същинския повод за срещата. Или поне що се отнася до госпожа Патерсън.

— Питаше ли се защо те поканих тази вечер? — започна тя.

— Мина ми през ума. Също и че възнамеряваш да платиш сметката.

— О, разбира се…

Притекох й се на помощ.

— Удоволствието е мое. Аз черпя.

— Не, аз наистина…

— Само се пошегувах, Хедър. Имам този лош навик. Не всеки приема хумора ми.

Изглежда се почувства неловко. Нещо я бе притеснило.

Накрая събра сили и продължи:

— Появи се един проблем. С Уеб.

Усмихнах се окуражително.

Тя ровеше с вилицата в салфетката си. Очите й бяха приковани в масата, не смееше да ме погледне.

— Започнал е да създава проблеми с дисциплината в детската градина.

— Бие ли се?

— Да.

— Отговаря? Не спазва реда?

Тя тутакси вдигна поглед и каза:

— Да, именно. И с Кълън ли е така?

Поклатих глава.

— Вече не.

Намръщи се.

— А когато ти си бил малък?

— И тогава.

— Говоря сериозно.

— Аз също — уверих я. — С какво мога да ти бъда от полза?

Тя си пое дълбоко въздух, издиша, впери поглед встрани, после отново ме погледна и продължи:

— Уеб се нуждае от баща. — Хедър седеше изопната на стола си. Излъчваше спокойствие и същевременно предизвикателство и неудобство, сякаш се колебаеше.

Тогава аз го казах.

— Това предложение ли е?

Сконфузен смях.

— Не, нищо подобно… Ти отново се шегуваш.

Кимнах.

— Треньорите, дори по тийбол, са нещо като наставници, това е част от задачата им. Съгласна ли си?

— Разбира се. Но мисля, че Уеб се нуждае от някой, който ще е винаги до него.

Бях стъписан.

— Искаш да се премести да живее у нас ли?

— О, не. Не да се премести. Просто да прекарва повече време с теб и Кълън. Нали знаеш — риболов, игра с топка, боричкане…

— Мъжки неща.

Тя отново се притесни.

— Знаеш какво имам предвид. Не съм сексистка.

— Със сигурност си, но няма нищо. В крайна сметка ние наистина сме от два различни пола.

Нямах представа каква роля играе бащата на Уеб в живота им и дали изобщо играе някаква. Той и Хедър се разведоха още преди смъртта на Тес.

— Ами бившия ти съпруг?

— Той не е образец за подражание за едно момче — измърмори тя.

— Защо?

— Съпругът ми няма абсолютно нищо общо с Уеб. Не го вижда. Всъщност, има ограничителна заповед, която му забранява.

Чувствах се малко неловко от развоя на разговора.

— Защо? — повторих аз.

Тя завъртя глава.

— Няма ли чичо или дядо?

— Никакви чичовци и по двете линии. Родителите ми живеят в Шарлот. Баща ми притежава фирма — посредничи в електроснабдяването. Мисли само за пари и спорт и плаши Уеб всеки път, когато им отидем на гости. Ще бъда откровена с теб — продължи тя. — Главният проблем на Уеб в момента е, че около него няма никакви мъже. Последствията от този факт вече стават неконтролируеми.

— В момента нямаш ли, ами… романтични увлечения?

— Не е нужно да си деликатен — каза тя и като доказателство за думите си се вторачи в мен. — Нямам късмет с мъжете. Никога не съм имала. Онези, които харесвам, или не ме харесват, или не приемат детето ми, или просто искат да прекарваме цялото време в леглото.

В очите й се появиха гневни искри. Явно бях засегнал болното й място. Трябва да си подбирам думите, що се отнасяше до личния й живот.

Но не се ли радвах, че в личния й живот няма мъж? Да, радвах се.

На съседната маса някакъв тип, дебел, с голям нос и островърхи обувки, бръкна в якето си, извади пура с размерите и формата на подводница и я запали, пренебрегвайки стоящата наблизо табела „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“. В първия момент ми хрумна да я грабна от ръката му и да подпаля с нея жалката му перука, но като размислих, се отказах. Прекалено добре съм възпитан за подобни неща.

Опитвайки се да не вдишвам дима, насочих разговора към по-неутрални води.

— Какво мисли Уеб по този въпрос?

— Той почти те боготвори. По време на спортния сезон говореше само за теб. „Треньорът Ванс каза това, треньорът Ванс каза онова.“ Наблюдавах те по време на игрите и забелязах, че се отнасяш към всичките си питомци с уважение и искрена обич. Затова се обръщам точно към теб. Уеб се нуждае от мъж, който да му обръща внимание, да бъде твърд, но не безсърдечен, какъвто е дядо му.

— Поласкан съм. И въпреки че не съм сигурен дали това ще помогне, с удоволствие ще прекарвам повече време с Уеб, а и съм сигурен, че Кълън ще се радва да си има другар на неговата възраст в игрите. Той прекарва голяма част от деня при баща ми, който го гледа и в момента. Къщата му и площта около нея заемат около триста декара, има голямо езеро, в което могат да плуват, да ловят риба, да плават с лодка и да ги хапят комарите. Татко е пенсионер, а майка ми почина преди години. Главното му занимание в живота е да бъде близо до Кълън, от което се и чувства по-млад. А и за да избягва съприкосновението с тъща ми.

Тя се засмя и каза:

— Нямаш представа колко ще съм ти благодарна. Тъй като имам дълъг работен ден, Уеб прекарва много време с хора, които не го обичат, ако ме разбираш какво искам да кажа. Заради развода и всичко останало, детството му е трудно. Ти си първият мъж извън семейството, който държи на него. С такъв баща и майка като мен, която няма много време за него, той се нуждае от човек до себе си, който наистина да го харесва.

— Обичам децата, но Уеб наистина е нещо по-специално за мен.

Тя грейна при този комплимент, после изведнъж стана тъжна.

— Иска ми се баща му… — Мисълта отшумя и лицето й се сгърчи. — Както и да е. — Това беше краят на разговора. Продължи да говори за други неща. — Мислиш ли, че утре можеш да го вземеш? Той е на детска градина от седем и половина до шест вечерта или нещо подобно. Оставям го на път за работа, а на връщане минавам да го прибера. Ще се погрижа да можеш без проблеми да го взимаш, когато поискаш.

— Преди да се разберем за нещо конкретно, нека да говоря с баща ми. Ще ти се обадя утре.

— Добре.

— Не ми се иска да бъда досаден, но какво мислиш за малкото фиаско в банката?

— Какво да мисля? По работа ли беше отишъл?

— Да.

— Опитаха ли се да откраднат пикапа ти с насочено срещу теб оръжие?

— Да.

— Опитаха ли се да те покосят с картечница?

— С картечен пистолет — поправих я аз.

— Както и да е.

— Да, опитаха се.

— Ти защити ли се съобразно местните и щатските закони?

— Да.

— Тогава?

— И това не те ли притеснява?

— А трябва ли?

— Не мисля, че трябва.

— Аз също — съгласи се тя.

— Добре. Последна точка от плана за вечерта.

— И тя е?

— Какво ще получа в замяна на това, че ставам наставник на Уеб?

Повдигнати вежди. Алтруизмът ми — подложен на изпитателен поглед.

— Какво искаш?

— Да излезем заедно.

— Среща? Но аз мислех, че това е среща.

— Тази не се брои.

— Защо?

— Ти имаше скрит мотив.

— О, истинска среща?

— Аха.

Известно време тя ме гледаше и размишляваше.

— Харесваш ли ме? — попита накрая.

— Да.

— Знаеш, че имам дете.

— Известен съм за това. Не е чак толкова страшно.

— Не обичам да ме опипват.

— А може ли да си държим ръцете на лунна светлина?

Тя пак ме погледна изпитателно, сетне отсече:

— Може би. Но на втората среща.

— Дадено.

— И без опипване.

Явно държеше да съм наясно.

— Договорихме се.

След като всичко беше уредено, платихме и отидохме да се повозим във вечерния здрач.

 

 

Излязохме от междущатско шосе 40 на магистрала 68 и подкарахме на север към военната академия „Оук Ридж“. Минахме покрай старата мелница с червеното водно колело, при вида на което винаги ми се приискваше да се втурна вътре и да купя една голяма торба царевично брашно, после да полетя към вкъщи и да изпека една тавичка с царевичен хляб. Устоях на порива. Сега нещата щяха да се наредят по по-добър начин.

Карах вече половин час и беше станало съвсем тъмно, когато на Хедър й се прияде нещо сладко. Попитах я какво по-точно. Мелба, така че се запътихме към сладкарницата на Батълграунд авеню.

Цялата предна страна на заведението беше направена от стъкло и се виждаше как посетителите нагъват какви ли не лакомства. Влязохме през въртящите се врати в лявата част, която беше с единични места. Плотът се виеше надясно покрай стените и образуваше полукръг. По цялата му дължина бяха наредени ниски столчета, някои изпълнени до пръсване от дебели мъжки и женски задни части.

Тъй като беше сряда вечер, заведението не беше претъпкано и спокойно можехме да избираме къде да седнем. Минахме покрай извитата част на плота и си харесахме две места срещуположно на входа, които гледаха към паркинга.

За Хедър шоколадова мелба с ядки, а за мен — млечен шейк с кафе. Поръчките ни взе една жизнерадостна колежанка, двойничка на Наоми Кембъл, която ни обслужи веднага и ни сервира със замах. Възхитен бях, че едно момиче работи до толкова късно вечер, а най-вероятно и за минимална надница.

Хедър се нахвърли на сладоледа си с елегантно наслаждение. Не оставаше дори разтопен шоколад по устните си. Когато аз ядях мелба, обикновено след това изглеждах като нуждаещ се от автомивка. Докато тя се занимаваше с лакомството, аз погледнах към паркинга. Черно БМВ 633 спря на мястото до моята тойота и изгаси фаровете си. Пътниците му не се присъединиха към групичката от щастливо похапващи в сладкарницата, а останаха в колата.

Част от съзнанието ми застана нащрек. Чаках настръхнал, готов за действие. Из мислите ми препускаха несвързани възприятия, които не можех да категоризирам точно. Нещо зловещо, безтелесно, неопределено.

Много пъти бях изпитвал това чувство. И винаги беше неприятно.

Погледнах към сервитьорката, която стоеше до касата и разговаряше с колежка. Нищо необичайно. Останалите няколко посетители ядяха, пиеха и разговаряха непринудено. Никой друг не изглеждаше обезпокоен, камо ли подозрителен.

На предните седалки на БМВ-то се виждаха два неясни силуета. Не помръдваха. Никой не излизаше от колата. Голяма и лъскава, досущ като надута жаба, тя наблюдаваше терена с угаснали очи. Нервите ми се изопнаха от напрежението, което бавно пълзеше като електрическа вълна по гръбначния ми стълб.

— Какво има?

Бях забравил за Хедър. Погледнах към нея, после обратно към БМВ-то.

— Нищо.

— Тогава защо изглеждаш като доберманката на баща ми, когато чуе шум извън къщата?

Уместен въпрос.

Уместно сравнение.

Вратата на предната седалка на шофьора се беше отворила, прозорецът също. Странно. Навън не беше студено, но не и достатъчно топло, за да караш със смъкнато до долу стъкло.

Един огромен мъжага слезе от отворената врата, изправи се до колата и се загледа към остъклената предна част на сладкарницата. Към мен. Бомбе, спуснато ниско над челото, за да скрива лицето. Балтон. Необичайна поза. Лявата му ръка беше свита в лакътя и потриваше гърдите. Десният му лакът беше притиснат плътно към тялото. Присвих очи, за да виждам по-добре. Преди пет години не би ми се наложило да го правя.

На перваза на прозореца разпознах смътните очертания на малък кръг с диаметър около три сантиметра. Приличаше на тръба.

Или на цев на огнестрелно оръжие.

Хедър тъкмо казваше нещо, когато аз я сграбчих за ръцете, придърпах я плътно до себе си, извъртях се от стола и я съборих на земята заедно с мен. Паднах на пода, тя върху мен, за да омекотя удара, след което отново се извъртях и я притиснах между тялото си и теракотения под. Не можех да чуя какво крещеше. Тихото жужене в ресторанта допреди малко сега беше изригнало в зашеметяваща какофония от гърмене на оръжие, строшено стъкло и истерични писъци.