Клей Харви
Идеален ден за убиване (16)

14.

Обадих се на татко и му разказах какво е положението вкъщи.

— Съжалявам за Мис Прис — рече той. — Къщата в безпорядък ли е?

— Предната част, мебелите до вратата… Килимът…

Не можах да продължа.

След миг мълчание, баща ми каза:

— Дейв и аз ще се погрижим за всичко утре сутринта. Не се притеснявай за Кълън. Ще го пазим като зениците на очите си и утре ще го вземем с нас. А, да, обади се Хедър. Помоли да ти кажа да й позвъниш колкото се може по-скоро. Обещах й да ти предам.

— Добре. Дай ми Дейв, моля те.

Той не се обади веднага, затова реших, че татко му разказва накратко за случилото се.

— Трудни времена, а? — каза той вместо поздрав.

— Ще станат още по-трудни.

— Какво мога да направя за теб?

— Сложи Кълън да спи върху някой дюшек в средата на къщата. Може би най-доброто място е между масата в трапезарията и бюфета. Дръпни завесите така, че никой да не може да вижда какво става вътре, дори да се покатери по външната стена или да се спусне от покрива. Прикривай входа на всекидневната, а татко да стои на вратата на кухнята. Трябва да изкопая дупка в задния двор, след това ще отида да поспя. Татко каза, че двамата с него ще почистите и ще оправите тук утре сутринта. Ще можеш ли да отсъстваш толкова дълго от магазина?

— Търман ще поеме задълженията ми, що се отнася до приемането на поръчките. Ще ги ремонтирам, когато мога. Не се притеснявай за това.

— Задължен съм ти.

— Да не съм чул повече за това!

— Добре.

— Ще се опитаме да не те събудим, когато пристигнем утре — продължи той. — Ще се стараем да сме тихи. Как възнамеряваш да заключиш предната врата?

— Ще поставят дежурен за известно време. Той ще пази предната врата. Ще заключа вратата на спалнята и ще се барикадирам, в случай че някой успее да мине през полицая. Но се съмнявам, че ще опитат. Може би мислят, че са ме убили и ще разберат истината едва по новините сутринта.

— Каква е програмата ти за утре?

— Ще говоря с Фанър и ще видя дали е научил нещо повече за загадъчния труп. Ще се опитам да се свържа и с Макелрой по същата причина. Трябва да овладея положението. Да бъда в отбранителна позиция, не само означава, че остарявам, но и става все по-опасно.

— И досадно.

— Точно така.

Последва мълчание, сетне Дейв попита:

— Нужна ли ти е помощ да се справиш с проблема?

Преглътнах с усилие, казах не и затворих. Не исках да бъда груб. Дейв го разбра чудесно.

 

 

Беше много късно, но Хедър бе помолила да й се обадя и аз го сторих.

Гласът й не беше сънен.

— Будна си.

Това не беше въпрос, а твърдение.

— Тайлър?

— Да, аз съм. Татко каза, че си се обаждала.

— Какво се е случило?

— Откъде знаеш, че нещо се е случило?

— Може да съм красива, дори русокоса, но не и глупава. Безмозъчността на блондинките е мит, измислен от мъжете и брюнетките.

Не казах нищо.

— Въпреки всичко, усещам напрежение в гласа ти, Тайлър.

Пак не отговорих.

— И в мълчанието ти.

Не пророних дума. Колко съм общителен!

— Плашиш ме.

Опитвайки се да говоря колкото е възможно по-спокойно, аз й разказах какво се е случило.

— О, боже, толкова съжалявам. Мога ли да направя нещо? Каквото и да е.

— Доведи ми онзи, който го е извършил.

— Ако можех, в момента щеше да е на прага ти. С оковани в белезници ръце и крака. Щях да съм сварила катрана и извадила бормашината.

Усилено се опитвах да не се чувствам добре и почти успявах. Но болката намаля. Тази жена беше заразителна.

— Благодаря — казах аз.

— Говоря сериозно.

— Знам. И съм ти благодарен.

— Обаждам се за Уеб. Утре сутринта ще оперират татко и в шест часа заминавам за Шарлот. Джейсън се обади. Иска утре да заведе Уеб на пикник, защото вдругиден щял да ходи за една седмица в Ашвил. Ограничителната заповед още е в действие и той не може да взима Уеб от училище, дори с мое разрешение. Моли те ти да го вземеш, а Джейсън ще дойде утре в единайсет у вас. Но сега всичко това е невъзможно.

— Не виждам защо.

— Ами при теб не е много безопасно. Какво ще правиш с Кълън?

— Татко, Дейв Майкълс, добър мой приятел, или аз ще бъдем по всяко време с Кълън. Понякога и тримата заедно. Няма да му позволяваме да играе навън, където може да го видят. Пред къщата има шерифска кола, затова мисля, че няма да нападнат отново. Няма дори да взимам Кълън с мен в колата, освен ако не е абсолютно наложително, за да не бъде в опасност, ако се опитат да ме атакуват. Снощи явно са помислили, че съм вкъщи и работя или гледам телевизия на запалени лампи. Тойотата ми беше на алеята пред къщата. Отидох за пица с колата на баща ми. Могли са спокойно да нанесат удара, действали са бързо и после са офейкали. Мислех, че Кълън ще бъде в безопасност тук, при нас, трима военни ветерани. Вероятно ще бъде на по-сигурно място в мазето на главно управление на полицията, пазен от Рамбо, но се съмнявам и в това.

Хедър се замисли. Аз чаках. Всичко зависеше от нея. На мен ми беше все едно.

— Неколцина яки, въоръжени мъже ще бъдат в къщата с момчетата през цялото време? И децата ще играят само вътре? И отпред постоянно ще има шерифска кола?

— Такъв е сценарият. Но както желаеш. Той е твой син.

— Докато утре канцеларията на прокурора не отвори, за да отменя ограничителната заповед, не мога да измисля друг начин. В осем и трийсет ще оперират татко. Не искам дори да си го помислям, но може да стане нещо. Кой знае как ще реагира мама, ако нещата се объркат? Нейното здраве е по-крехко от това на татко. А ако Уеб е с нас и тя получи криза… — Хедър помисли още малко, сякаш се самоубеждаваше. — Не мога да измисля нищо по-добро. И няма начин Джейсън да не заведе Уеб на обяд. Пък и няма гаранция, че ще се върна навреме, за да го взема от училище, което означава, че ти ще трябва да го сториш. Добре.

— Сигурна ли си?

— По дяволите, не съм сигурна. Просто няма друг избор. Но не го взимай по-рано. Така няма да стои дълго у вас.

— В единайсет и трийсет имам среща с Фанър. Ще кажа на татко да вземе Уеб малко преди това, докато идва насам.

— Добре. — Последва кратка пауза, сетне Хедър добави: — Съжалявам, Тайлър. Не само за кучето ти, но и за цялата каша, в която си се забъркал.

— Скоро всичко ще свърши.

— Надявам се.

— Ще се погрижа за това.

 

 

В очите ми блесна слънчева светлина. В устата си усещах вкус на пръст. Дланите ми бяха ожулени от копане. Чух стъпки на долния етаж. Татко и Дейв.

На вратата се потропа и колеблив глас попита:

— Татко?

Нубин лежеше до мен. Ушите му бяха наострени. Гледаше към вратата. Позна гласа на Кълън. Може би надуши миризмата му. Но опашката му беше спокойна. Не изгаряше от нетърпение да играе. Спомняше си.

Предишната нощ.

И аз си спомнях.

— Минутка, синко — извиках аз, отместих тежкия шкаф и отключих вратата.

Кълън стоеше на прага унил и нещастен. Тихо плачеше. В малката си ръка държеше каишка. Коленичих до него и го прегърнах. Той се притисна до мен. Нубин дойде при нас.

Ние, тримата.

Довчера бяхме четирима.

Мигът отлетя. Скътах споделените чувства на тайно място, обитавано от мама и други скъпи покойници.

Слязохме долу да видим какво правят Дейв и татко.

Те бяха свършили много работа. Счупените мебели бяха струпани на двора. В коридора бе облегната нова врата с тежки панти. Вътрешната й повърхност беше блиндирана.

Погледнах въпросително Дейв.

— Мислех да взема стоманена, но на Кълън щеше да му бъде трудно да я отваря и затваря — каза той. — Това беше най-доброто, което намерих за толкова кратко време.

Вторачих се изпитателно в него. Той ме гледаше в недоумение. Под широката му хавайска риза се забелязваха непогрешимите очертания на кевларена жилетка.

— Брониран си като вратата — рекох аз.

— Във Виетнам бях свикнал да нося кевларена жилетка. Хубав навик за място, където летят куршуми. Веднъж ми спаси живота. Снаряд падна на десет метра от мен. Стоях в група от осем човека. Бях единственият с кевларена жилетка. Двама загинаха. Другите петима трябваше да бъдат евакуирани. Бях повален на земята. Няколко дни ушите ми звъняха като църковни камбани. Нямах други поражения. Освен жилетката. Повече не можех да я използвам.

— Очакваш, че и тук ще летят куршуми?

— Снощи са летели.

— Не казвай нищо повече — рекох аз и отидох да търся татко.

 

 

Намерих го коленичил в кухнята, с уста, пълна с гвоздеи. Готвеше се да поправя рамката на прозореца. Около него бяха разпръснати кафяви книжни пликове, два чука и други дърводелски инструменти. Той вдигна глава и се опита да ме поздрави.

Вдигнах ръка.

— Не се опитвай да говориш. Може да глътнеш някой гвоздей.

Татко измърмори нещо, което прозвуча като „кучи син“, но аз не позволих това да нарани чувствата ми.

Уеб седеше на плота и ядеше овесени ядки с мляко. Масата беше изнесена на двора.

Кълън го попита дали е свършил. Това ми се стори несъобразително, защото детето явно не бе изяло храната си. Уеб поклати глава. Кълън му каза, че ще отиде в хола да помага на чичо Дейв и Уеб може да го намери там, ако някога престане да дъвче.

Умник. От кого ли го беше наследил?

Погалих къдравите коси на Уеб и казах:

— Яж спокойно.

Той кимна, дъвчейки, и се усмихна. По брадичката му потече мляко. Уеб го избърса с опакото на ръката си и лапна още една лъжица.

Тръснах глава, сякаш да прогоня особено досадна конска муха и се обърнах към татко.

— Отивам при Фанър.

— По-добре първо му се обади. Така ще си спестиш ходенето — отговори той, без да вдига глава.

— Не е необходимо. Имаме уговорка. Ще бъде там. И да внимавате. Съмнявам се, че нещо ще се случи сега, когато шерифската кола е отпред, но кой знае? Момчетата да не излизат от къщата.

Татко ме възнагради с един от мрачните си погледи, с които ме приковава като пеперуда с карфица и изръмжа:

— Не учи баща си как се правят деца.

Излязох, преди да се наложи да чуя останалото.

Кълън ме прегърна и целуна. Изкарах тойотата от алеята пред къщата, защото исках лошите типове да знаят, че не съм вкъщи. Съобщих на човека на шерифа къде отивам и кога ще се върна. Той ми каза, че тогава ще дежури друг негов колега. Кимнах и потеглих.