Клей Харви
Идеален ден за убиване (29)

27.

Когато бях юноша, работих цяло лято в една кравеферма в планините до Уест Джеферсън, Северна Каролина, без да ми се заплаща, освен привилегията да ловувам белоопашати сърни през есента. Работата включваше ставане рано всяка сутрин, обилни закуски и толкова доене, че ръцете ми ставаха като на моряка Попай. Навсякъде, където и да погледнеш, стъпиш или понякога дори седнеш, имаше кравешки изпражнения. Но си заслужаваше усилията и несгодите. Сега нямам достъп до лов на сърни и елени, защото живея в източната част на щата. Елените в този крайбрежен район са недорасли или на петна. Така се отплаща природата за пренаселването и за безразборните полови сношения. Резултатът е масово израждане.

Понякога Дейв или аз, а понякога и двамата, за един сезон застрелвахме някой рогат мъжкар с осем-девет, а веднъж дори с тринайсет разклонения. Ловните ни другари, а да не споменаваме и техните братя, бяха смаяни от способностите, от упоритостта ни и особено от нашата изобретателност да бягаме от училище, без да понасяме съответните наказания. Например Дейв изгуби четирима чичовци и един братовчед за една година от различни болести и още по-жалкото беше, че нито един от родителите му нямаше роднини мъже. На колко много погребения само ходи!

Въпреки значителния ни успех бяхме толкова ядосани, че не можеха да ни успокоят по никакъв начин през повечето време. Причината? И двамата фанатично и непрекъснато четяхме страницата на Пейдж в списание „Поля и Потоци“, за което Дейв беше абониран, и Джак О’Конър, ловец и редактор на „Живот сред природата“, което аз получавах по пощата. Тези смели, редовни ловци се въртяха натам-насам и разказваха за приключенията си всеки месец с такова въодушевление, че ни караха да им завиждаме и същевременно да ги боготворим, както и ревностно да им подражаваме.

Когато нашите герои пишеха за голяма сърна, която са застреляли в Албърта или Аризона с верните им шестмилиметрови „Пейдж Супер Попър“ или „Уинчестър“ 270, а статиите им бяха богато илюстрирани със снимки, Дейв и аз изпитвахме безпокойство в продължение на цели две седмици. Нямаше значение, че чудовищният мъжкар се появяваше до реклами за бинокли, пушки и пистолети. Важното беше, че е от порода много по-голяма и тежка от белоопашатите сърни. Нямаше значение, че тази порода не живееше в източната част на Мисисипи, освен във въображението на младежи като нас или в зоопарка на Бронкс. Нямаше значение, че Пейдж и О’Конър, известни редактори, подкрепяни от списания с голям тираж, всъщност имаха професионални гидове, които издирваха онези огромни екземпляри, или бяха осведомени за тайните убежища, в които се криеха мъжкарите, познати само на местните земевладелци, които гледаха да си докарат слава и известност. Нямаше значение, че онези двамата имаха предостатъчно време да си играят на преследване, за което бяха много добре платени.

Всичко това нямаше значение. Майкълс и Ванс търсеха най-големия трепач на всички рекорди, мъжкар с врат, който не можеш да обхванеш с ръце, с разклонения на рогата дебели колкото китката на ръката в основата и бразди на челото, толкова дълбоки, че да поберат нож.

Мъжкарите от планините на Северна Каролина бяха толкова близо до това описание, колкото ние се надявахме да намерим. Мислехме, че ще намерим един-два поне да ги разгледаме. Затова всяка есен, няколко години подред прекарвахме по-голямата част от почивните дни в гонитба на елени в Блу Ридж. Намерихме няколко, не такива гиганти като в списанията, но достатъчно внушителни. Катерехме се и слизахме по склоновете, прекосявахме леденостудени планински потоци, често докато снегът още се топеше, а вечер клечахме около огъня. Заобикаляха ни само нощта и звездите, които бяха повече, отколкото някога бяхме виждали в града. Дейв и аз израснахме и обикнахме онези планини, кравефермата, където ловувахме, и самия фермер — Лорънс Гудал.

Сега той стоеше пред мен. Нисък, прегърбен, с набола брада, с прогорени дупки от цигари на карираната риза и с протрити обувки, от които мазолите го боляха. Усмихваше се, разкривайки жалките останки от зъбите си. Прегърнах го с треперещи ръце и казах:

— Бог да те благослови, Лорънс Гудал!

— И теб, и всички, които пътуват с теб — отвърна той.

Не бях го виждал от годината, в която получи удара, когато ме повика да ми каже, че няма кой да прибере житото и гарваните го кълват, както и цяло поле тютюн, което трябваше да се обере, за да плати данъците си, и да наглежда няколкото ялови крави, които не даваха мляко. И дума не каза за болестта си. На другия ден Дейв и аз напуснахме домовете си и свършихме цялата работа за две седмици. Напълнихме килера с хранителни продукти, наредихме дървата нависоко, близо до къщата, и напълнихме сметката му с малко повече от онова, което бе изкарал от реколтата.

Той го заслужаваше.

— Къде е момчето ти? — попита Лорънс. — Искам да се запозная с него.

— Кълън! — извиках аз, обръщайки глава.

— Да? — отговори той, докато слизаше от колата и помагаше на Етъл.

— Ела да се запознаеш с един човек.

— Добре.

Той се приближи, огледа верандата, парализираната лява ръка, протърканите обувки и брадата му и се усмихна. Засия като медна паричка, подаде ръка и каза:

— Радвам се да се запозная с вас.

Лорънс Гудал се усмихна и стисна ръката му.

— Одрал си кожата на майка си.

— Така ли?

— Никой ли не ти го е казвал?

— Само баба.

Старият човек погледна Етъл, която се усмихна превзето и неодобрително.

— И тя също прилича на майка ти — рече Лорънс.

— И аз мисля така — каза Кълън, сетне попита: — Може ли да разгледам плевнята ви?

— Можеш да разгледаш каквото си пожелаеш, момче.

Кълън ме погледна. Кимнах. И той тръгна.

Етел извика след него:

— Внимавай къде стъпваш!

— Добро момче — рече Лорънс Гудал.

— Да, наистина е така. Благодаря ти.

— Вежлив като теб.

— Не мога да се оплача.

Той кимна.

— Така е писано да стане. Въпреки че невинаги става така.

Погледнах го в очите и попитах:

— Как си?

— Жив — отговори той. — А, ето го и Дейвид.

И се затътри към него.

Сърдечна среща.

Започнах да разтоварвам шевролета.

 

 

Хедър и Уеб напуснаха бащиния й дом в Шарлот на следващия ден, където бяха заведени преди това от четирима от хората на Макелрой. Тя кара сама до летището, като преди това безцелно обикаля цял час до заминаването за Колумбия, Южна Каролина. Не купи билетите предварително, а на място. В Колумбия нае форд ескорт и продължи към Августа, Джорджия, където майка и син се качиха на влака и се отправиха на север. Въпреки че билетите бяха по направление за Грийнвил, Южна Каролина, тя слезе от влака в малкия град Маккормик, взе автобуса до Юнион, след това друг влак до Спартанбърг. Слизаше на всяка гара и оглеждаше пътниците.

Същата сутрин аз отлетях за Бристол, Тенеси, и пристигнах в Спартанбърг много преди семейство Патерсън. Стоях на такова място, че да мога да наблюдавам спътниците им и най-вече онези, които слизаха, когато те пристигнаха. Нямаше подозрителни типове. Нямаше търговци на роби, които да размахват заплашително сопи, нито кретени с пистолети. Беше ленив, южняшки ден. Около кофата за смет жужаха мухи и един белокос старец дремеше на сянка.

Хедър спря такси пред гарата и се отправи към предварително уговореното място, докато аз наблюдавах дискретно изпод козирката на шапката си. Никой не проследи таксито.

Върнах се в наетия от мен форд мустанг с пушка дванайсети калибър между седалките, и се отправих към хлебопекарната „Благословеното хлебче“, където ме чакаше Хедър.

Миризмата на сладкиши накара стомашните ми сокове да се раздвижат. Хедър и Уеб седяха на малка маса. Пред нея имаше мляко, а пред Уеб — голяма чаша кафе. Шегувам се. Хедър се усмихна приветливо. Аз също се усмихнах, разроших косата на Уеб и му казах:

— Здравей, приятел.

Той отвърна със срамежлива усмивка.

Поръчах си пай и кафе, а Хедър премина към деловата част.

— Какво ти каза твоят приятел?

Приятелят, за когото ме питаше, се казваше Аксел Мършън, бивш служител в нюйоркската полиция, наричан Акс^[1] от всички, които го познаваха, имаха сметки за уреждане, беше ги арестувал или просто се страхуваха от него, тъй като притежаваше частна охранителна фирма. В момента той стоеше само на шест крачки от нас и хвърляше сянка, съответстваща на едрата му фигура. Аксел тежеше сто и десет килограма, освен ако пак не беше на диета, по време на която отслабваше едва с четири-пет килограма. Лонгайлъндският му акцент беше негова визитна картичка. Той беше предан и честен, скромен и винаги верен на себе си. Какво повече може да се желае от един мъж? Предадох на Хедър онова, което ми беше казал Акс.

Моите източници в отдела ми съобщиха, че офицерите са проверили всички фирми за недвижими имоти в околността. Изпратили са четири униформени ченгета да разпитат по пазарите, бакалиите и всички заведения за бира и цигари в окръга. Никакъв успех. После изпратили няколко полицаи от нравствения отдел да разпитат в свърталищата, под мостовете, в общи линии, там където се събират всякакви отрепки. Търсили някой новодошъл, по-точно едър и дебел латиноамериканец. Отново никакъв успех. Никой по улиците — проститутки, продавачи на наркотици, наркомани, сводници и биячите — не са виждали или чували нещо за човек с описанието, което ти ми даде. Предложих им сериозни суми, както ти ми каза и щом никой от онази измет не ги взе, тогава такъв човек наоколо няма. Освен всичко това, изключвайки факта, че няма никакъв напредък, вчера на Чърч стрийт намериха труп. Пък и нападението и обирът в бижутерийния магазин ангажираха вниманието на шефа и твоят случай вече не стои на дневен ред както беше, особено след като не си в града. Чакат някое униформено ченге да арестува някой от онези бандити за това, че е карал без предпазен колан или за изтекъл срок на шофьорската книжка, да го засекат с информацията в компютъра и тогава да изпратят пет коли със сини униформи да заловят онези типове.

Това ми каза Акс. След като изслуша този окуражителен доклад, Хедър възкликна:

— Тези приятелчета са наистина нащрек!

— Имат и по-важни работи.

— И ти ще…

Тя не се доизказа, като повиши интонацията си, все едно ми задаваше въпрос.

— … си свърша работата сам — довърших аз и посегнах да извадя чека.

 

 

Дейв се присъедини към нас при град Леноар, Северна Каролина. Караше на десетина километра зад нас и проверяваше дали някой не ни следи. Нямаше никого.

Оставих мустанга при Авис. Хубав автомобил. Пушката беше увита в палтото на Хедър, защото якето ми трябваше да прикрива револвера на колана ми. Дейв ни чакаше там. Той пренесе багажа на Хедър, който беше малко, тъй като предишния ден бяхме взели по-голямата част от него с шевролета. Единственият й куфар съдържаше неща, с който да развлича Уеб по време на дългото пътуване, което бяха предприели. Натоварихме се в шевролета, направихме няколко маневри, за да прикрием следите си и се отправихме на северозапад. Вечеряхме във фермата.

На следващата сутрин Кълън и Хедър станаха първи, ако, разбира се, не се брои Лорънс Гудал. Заварих ги на масата да поглъщат купища палачинки, хлебчета със свински кренвирши и току-що издоено мляко. Е, почти.

От печката се разнасяше миризма на кафе. Насочих се към него, като по пътя си взех една чаша от дъската за отцеждане на мивката. Настаних се на един стол до масата и се заслушах в сутрешния разговор.

— Какво мислиш за конете? — обърна се Лорънс Гудал към Кълън.

— Харесват ми, особено този, червения, със светлите косми на врата и опашката.

— Казва се дорест кон — отвърна старецът.

— Аха — каза Кълън, поглъщайки новата информация. Млъкна за малко, после замислено каза: — Искам да бъда кон или крава, или коза, но не и прасе. В никакъв случай.

— Не харесваш ли прасетата? — попитах аз.

— Харесват ми, но не искам да бъда опечен!

Е, аз също.

Слезе Дейв, а след него и Уеб. Изчезнаха още палачинки. И аз изядох моя дял след първата чаша кафе.

— Винаги си ял много. Искаше да ме разориш, докато работеше тук като младеж.

— Тук ли си работил, татко? — попита единственият човек на света, който можеше да ме нарече татко.

— Беше много отдавна.

— Доил ли си крави?

От другия край на масата се чу изсумтяване.

— Да. Независимо от онова, какво биха казали някои от тук присъстващите.

— Разкажи му, когато бащата на Бос те ухапа по задника, докато доеше и те накара да извикаш толкова силно, че старата кротка крава стъпи в гюма с млякото и петнайсетминутна работа отиде на вятъра — захили се Дейв.

— А аз се сещам за онзи път, когато беше задрямал, седнал на оградата, докато сипваше храна на пилетата, и се катурна с дупето назад и падна в помията за свинята — добави Лорънс Гудал, превивайки се от смях.

— Кой е бащата на Бос? — попита Кълън.

— Какво означава помия? — попита Уеб.

— Няма значение. Няма да търпя повече такива обиди — отсякох аз, преструвайки се на обиден.

— А какви? — попита Хедър и от очите й потекоха сълзи от смях.

Сега вече всички се смееха. Дейв се кикотеше толкова силно, че лицето му се бе зачервило. Излязох навън ядосан.

Кълън дойде при мен да успокои привидно наранените ми чувства. Нападнах го от засада зад вратата, грабнах го и го повалих на пода, гъделичкайки го безмилостно. Смееше се, докато взе да се задъхва, а аз го пуснах, за да си поеме дъх.

— Не си ядосан, нали? — попита той.

— Разбира се, че не съм. Но Дейв и господин Гудал нямаше да се радват толкова, ако не се бях престорил на ядосан.

— Хайде да се борим! — извика той, извивайки малкото си подвижно телце.

Борихме се на студения линолеум в хола, а до ноздрите ни достигаше миризмата на гранясал керосин от печката. Моят син.

Жив и здрав.

Щастлив.

От мен зависеше да продължи да бъде така.

 

 

Късно една вечер Хедър и аз седяхме в микробуса на фермата. Бях закарал стария шевролет до върха на най-високото пасище и го бях паркирал така, че да не се виждат фермерските сгради в далечината. Можехме да седнем на задната седалка и да се любуваме на красивата гледка. На пасището, точно под мястото, където седяхме, си играеха два мармота. Светлокафява сърна пасеше на пет метра от група подскачащи пиленца, пълнейки няколкото си стомаха с храна. Коремът й беше издут, но не от храната. От размерите й личеше, че скоро ще роди, може би близнаци.

Хедър гледаше през бинокъл, взирайки се в пиленцата.

— Колко са сладки! — изпадна във възторг тя.

— Като плюшени играчки.

— Колко си безчувствен.

— Напротив, много съм чувствителен.

— Само жените са чувствителни.

— А мъжете не са ли?

— За съжаление, не. Мъжете мислят само за секс, власт, контрол и пак за секс, конкуренция, водене на войни — независимо на какво ниво — и пак за секс. „Чувствителен“ е антоним на „мъж“.

— Какво ще кажеш за мъжкото обвързване?

— Не е необходимо да си чувствителен, за да се обвържеш, за бога! Играчите във футболния тим се обвързват. Мислиш ли, че това ги прави по-чувствителни?

— Това е най-странното ипсе диксит, което съм чувал, откакто един пиян се заяде с мен, като твърдеше, че Раул Седрас просто е упражнявал контрол върху прираста на населението.

— Какво означава ипсе диксит?

— Твърдение без подкрепящи доказателства.

— За подкрепящи доказателства просто огледай другите мъже.

— Правя го от години. Пълни глупости.

— Убедително опровержение — заяви тя.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

Изумрудена усмивка озари душата ми.

Обагрено в оранжеви оттенъци, слънцето залязваше зад дърветата, спускайки се все по-ниско и намигайки игриво през клоните. Накрая се скри зад планината от лявата ми страна.

Падна здрач.

Потайна доба. Всеки момент очаквах от храстите да се появи някоя фея.

Вместо това се появи Купидон. Хедър ме хвана за ръката.

— Разкажи ми за съпругата си — промълви тя.

Сега беше съвсем тъмно. Венера и Марс ни заслепяваха с искрите си. Малко други звезди се бяха осмелили да изгреят. Лампите в къщата светнаха. Татко и Дейв вероятно готвеха. Картофено пюре и сос, пържоли по селски, шарен боб…

— Не ми отговаряш.

Хедър имаше право. Продължавах да мълча. Тя не се отказа и попита:

— Болезнено ли е за теб да говориш за нея?

— Понякога. Всъщност, през повечето време. С други хора. С Кълън говоря за нея, когато ми се струва, че има нужда от това. Той я пази жива, близо до сърцето си.

Хедър стисна ръката ми. Аз исках да й отвърна със същото, но не го направих. Тя човъркаше в раната, не аз. Да забравя Тес, не беше нито лесно, нито можеше да стане бързо.

— Наистина искам да ми разкажеш за нея.

— Защо?

— Искам да я опозная чрез теб. Това е начин да опозная теб самия, какво харесваш, на какво се възхищаваш и какво търсиш в една жена.

— Тя беше това, което търся в една жена — казах аз по-грубо, отколкото имах намерение.

Хедър се стресна от откровеното ми изявление, но не пусна ръката ми. По този начин ме улесняваше, караше ме да разбера, че не съм пред терапевт, нито се вслушвах в звуците на нощта сам. Поех дълбоко дъх и й разказах следното:

— Запознахме се през лятото на 1982 година. Тес Кълоуи беше третокурсничка в колежа в Грийнсбъро. Висока, стройна и интелигентна, с най-финото чувство за хумор, което някога съм срещал. Леки бръчици ограждаха прекрасните й устни, когато се смееше. Светли зелено-кафяви очи, гъсти и естествено къдрави коси с цвят на слама, дълги до раменете, откриващи дългата, грациозна шия. Съвършени зъби. Гъвкави и мускулести ръце от тениса и вдигането на гирички. Влюбих се, когато за пръв път я видях в гимнастическия салон. Подхлъзнах се и се блъснах в нея, без да гледам къде ходя. Казах й „Извинете“, а тя отвърна: „Следващия път натисни клаксона“. И двамата се разсмяхме.

— Веднага ли я покани на среща? — попита Хедър.

— Не. По онова време се срещах с две други дами, с едната сериозно. Обичах тениса и танците, така че запознанствата с жени не бяха проблем.

— С много ли жени се срещаше?

— Да, откакто се върнах от Корея през 74-та.

— А с много ли си спал?

— Много си любопитна.

— И ти прояви любопитство онзи ден. Но докато говорих за това, извадих проблема наяве и го огледах от всички страни. Промених мнението си. Необратимо.

— Това чувство ми е познато. Четири месеца, след като се запознах с Тес, един човек ми каза нещо, което прекрати похотливото ми непрестанно лутане от цвят на цвят.

— Какво ти каза?

— Обявявам ви за съпруг и съпруга.

 

 

Върнахме се по дългия път, прекосихме потока от източната страна на имението и видяхме двама мъжкари да се бият. На светлината на фаровете, сякаш бяха обвити от кадифе. Елените се вторачиха за миг в светлината, после изчезнаха в мрака.

Уеб и Кълън се зарадваха, че ни виждат, хванаха ни за ръка и ни заведоха в кухнята да видим какво има за вечеря. Вместо шарен боб, имаше зелен фасул със свинско. Купчина топъл царевичен хляб, току-що избито жълто масло и буркан планински мед от кошерите на Лорънс Гудал. Два кекса с орехи от неговите дървета и претопена свинска мас от едно от собствените му прасета. Кана мляко за младежите, вряло кафе за нас, възрастните, с лек привкус на цикория, ако добре познавах Лорънс Гудал.

Казахме молитва, после отрупахме чиниите си, седнахме на дългата маса и напълнихме стомасите си с храна, а сърцата си с доброта.

Аз изпитвах силна нужда от благосклонността, духовното смирение и близката подкрепа на моя син, защото утре щях да замина. И въпреки уверенията ми пред Кълън след обира в банката, имаше голяма вероятност да не се върна. Наистина голяма вероятност.

 

 

— Полунощ мина ли вече?

— Още не, синко.

— Значи още не съм станал на пет години?

— Още не, но след два часа ще станеш.

— Мислиш ли, че ще се чувствам по-различно утре, като стана на пет?

— Може би. Ще ми кажеш на закуска.

Петгодишен. Трудно ми беше да го повярвам. Годините се бяха изнизали и останали зад гърба ни като вълни при отлив. Колко утрини сме се събуждали заедно, той и аз. На сутринта Кълън щеше да навърши пет, а следващия месец, ако оживеех, аз щях да стана на четирийсет. Всеки ден беше от значение.

Оставях го под закрилата на двама възрастни мъже, една възрастна жена, една млада жена и един войник, когото дори не познавах. Нямах друг избор. Резович можеше да изчака удобния момент и да нападне, когато отбраната ни беше най-слаба. Или щеше да наеме някой да го свърши вместо него, докато той беше зает с незаконните си митарства по света.

Нямах никакъв избор. Трябваше сам да се преборя с него и аз знаех как да го направя.

Мили боже, наистина знаех как да го сторя.

Седях на леглото, докато Кълън заспа, разсеяно разрошвайки косата му с върха на пръстите си и си мислех откъде бях научил всички тези неща.