Клей Харви
Идеален ден за убиване (44)

42.

Фанър седна на дивана и каза:

— Даде ти два часа да пропътуваш сто и петдесет километра?

— Да.

Той погледна часовника си. Дванайсет на обяд.

— Няма да успееш да стигнеш дотам дори с ескорт на Пътна полиция, освен ако целият път не е магистрала.

В същия миг чухме бръмчене на хеликоптер.

— Ще успея.

Макелрой излезе от стаята.

— Не искаш никаква помощ, така ли? — попита Фанър.

— Не.

— Армията няма правомощия в този случай.

— Сигурен съм, че ще се появи някой агент на ФБР.

— Но се опасявам, че ще бъде едва когато нещата се успокоят.

— Това не е твоя територия, Фанър. Колко пъти си ми казвал, че не можеш да ми помогнеш, когато бяхме на твоя територия?

Той сви широките си рамене.

— Нищо не можех да направя. Не одобрявам поведението ти. Аз съм представител на закона и мисля, че със залавянето на престъпниците трябва да се занимават представителите на закона, а не доброволци, колкото и да са компетентни. Хванеш ли Резович, ще го убиеш. Не трябва да се намесваш. Не спазваш необходимото разстояние.

— На какво разстояние би стоял ти, ако бяха отвлекли твоя син? — обади се Дейв. — Нямаше ли да се намесиш?

— Не говорим за мен. Аз съм представител на закона.

— Аха, разбирам — казах аз. — Ти можеш и да спазваш необходимото разстояние, и пак да застрелваш хора.

— Не исках да кажа това.

— И още как. Точно това искаше да кажеш. Типичен полицейски манталитет. Ченгетата мислят, че са единствените, които могат да водят престрелки, независимо от провокацията. Е, ще бъде така, както искаш, Фанър. Но с божията помощ аз ще постъпя както смятам за правилно. Навремето с това си изкарвах прехраната. Получавах заплатата си от американското правителство. Това е все едно да караш велосипед. Научиш ли се веднъж, никога не го забравяш.

Фанър поклати глава.

— Не се и съмнявам. Ами ако те задържа за разпит? Носът на човека, когото току-що арестувахме, е счупен. Ти си бил единственият присъстващ, когато е станало това.

— Той влезе с взлом в къщата ми. Заплаши ме с базука.

— Така твърдиш ти. Мога да те задържа, дори и само като свидетел.

— Фанър, не искам да спорим по този въпрос. В момента нямаш достатъчно хора, за да ме арестуваш.

— Нито пък мен — добави Дейв.

Фанър ме изгледа изпитателно и изръмжа:

— После ще ми кажеш какво е станало — рече той, стана и излезе, като тръшна вратата толкова силно, че снимката на майка ми падна от стената.

След пет минути отново летях, този път в много шумен и бърз хеликоптер.

— Колко човека? — попита Макелрой, чийто глас едва чувах от бръмченето на хеликоптера.

— Кари каза шестима, заедно с него — извиках аз. Повдигаше ми се от вибрациите.

— Можем ли да разчитаме на думите му?

— Накарах го да разбере, че ако информацията му се окаже невярна, го очаква дълъг разговор насаме с мен в килията му. Докато му обяснявах това, извадих ножа си, за да подрежа ноктите си. Мисля, че не излъга.

— И така, един, забелязан под навеса за трактори, якият, Диас, Резович и онзи, който ще те посрещне.

— Най-много се притеснявам — признах аз, — че отсечката от коларския път, където ще ме чака, е дълга километър и половина и преди да стигне до двора на фермата, завива и се губи от поглед. От едната страна на пътя има гора. Ако техният човек вече е там, защо хората на Макелрой не са го забелязали?

— И аз се безпокоя за това — съгласи се Дейв. — Най-удобното място да те причакат, е последния завой, на четири-петстотин метра от къщата. Оттам би трябвало да го видят. Очаквах нашите вече да са го забелязали. Но може би стои в къщата и ще излезе, преди да пристигнеш. Така няма да отслабят отбраната си, ако нападнем фермата.

— Може би имаш право — извика Макелрой. — Но за всеки случай ще се обадя по радиопредавателя и ще кажа двама-трима човека да претърсят онази отсечка от коларския път. Не бива да пренебрегваме нищо.

— Хедър дойде ли? — попитах аз.

— Да — изкрещя Дейв. — Тя е в ресторант „Маунтинтоп“ с един от хората на Макелрой.

— На какво разстояние е ресторантът от фермата? — извика полковникът.

— На няколко километра — отговори Дейв.

Макелрой се приближи до командира на взвода и се върна след три-четири минути.

— Ще бъдем там след по-малко от половин час — каза той и погледна часовника си. — Сега трябва да се отпуснем и да се наслаждаваме на пътуването.

Облегнах се назад, но нито се отпуснах, нито се наслаждавах на пътуването. Гадеше ми се от притеснение и от хеликоптера. Нещо не ми даваше покой. Имах шесто чувство и предусещах надвиснали катастрофи. Това неведнъж бе спасявало задника ми в Корея. В нощта, когато съпругата ми почина, аз се събудих облян в пот, изпаднал в паника. Сърцето ми биеше като обезумяло. Адски неприятно преживяване.

Сега не спях, но пак бях изпотен и изпаднал в паника. Сърцето ми биеше като обезумяло.

Нещо не беше наред.

Какво бяхме пропуснали?