Клей Харви
Идеален ден за убиване (40)

38.

Сградата се намираше в северната част на Маями. Беше ниска, занемарена и безлюдна. Огромна. В радиус от осемстотин метра имаше само още една постройка — друг голям, пуст склад. На втория етаж на съседната сграда, която гледах през бинокъла, беше помещението, където утре Резович щеше да плати за оръжието, ако информацията ни беше вярна. Ръждясали панти, счупени стъкла, гниещи рамки на прозорците и една любопитна врана, която кълвеше нещо на паркинга. Никаква следа от човешка дейност. Отместих бинокъла встрани от залязващото слънце. Тънка редица дървета се подаваше от по-гъсто залесения район на петнайсетина метра от полуразрушената ограда, висока три метра и увенчана с бодлива тел.

— Оттук не се вижда много — казах аз на детектив Джонсън.

— Не е необходимо. Има само един вход. Но за големи превозни средства.

— Може да докарат оръжията с хеликоптер.

Той явно не бе помислил за това.

— Ще трябва да го разтоварят навън — след минута каза Джонсън. — Видим ли хеликоптера, веднага ще пристъпим към действие. Няма да имат време за нищо.

— Има ли начин да разберем в колко часа ще се извърши сделката?

— Знаем само, че ще бъде в петък. Не се притеснявай. Ако дойдат, ще ги хванем всичките.

— Сигурен ли си, че източникът ти е надежден?

— ЦРУ твърдят, че е така.

— Тогава здравата са притиснали онзи тип.

— Чух, че пари са сменили собствениците си.

— И един от хората на Резович го е предал?

Джонсън кимна.

Бяха ми казали друго и това никак не ми хареса. Нещо не беше наред.

— Как са го намерили?

— Чух, че се появил ей така, с протегната ръка. Твърдял, че Резович го прецакал за нещо.

Притесних се още повече и следобедът ми се стори безкраен.

Осем часа по-късно Дейв и аз се промъквахме през тънката редица дървета. Пълзяхме по корем към оградата. Бяхме облечени в черно, дори бяхме намазали лицата си като командоси.

— Сигурен ли си, че онези господа нямат прибори за нощно виждане? — попита Дейв, докато срязваше телта.

— Не видях такива неща.

— Това не означава, че нощната смяна не са си донесли.

— Престани да хленчиш и режи по-бързо.

— Само поддържам разговора. Не искам да скучаеш.

— Да скучая ли? Толкова съм напрегнат, че стомахът ми се е свил на топка.

Той преряза и последната тел от усукания сноп и отмести част от оградата, за да се промъкнем. Изпълзяхме колкото можем по-бързо петнайсетте метра до склада. Стигнехме ли до задната страна на сградата, щяхме да сме в сянката, макар че не знаех дали в гората вляво не са изпратени едно-две ченгета.

Нямаше какво друго да правим, освен да продължим напред. Махнахме няколко стъкла и се вмъкнахме вътре. Огледах редицата дървета, пътя и пустия паркинг.

Нищо. Дори враната беше отлетяла.

Тръгнах наляво, а Дейв надясно. Търсехме място, откъдето утре да наблюдаваме сделката. Дейв си бе купил лък и сноп остри като бръснач стрели. Носеше и револвера си „Смит & Уесън“.

Аз бях взел полуавтоматична пушка двайсет и втори калибър, със заглушител, оптически мерник и заредена с високобойни патрони. От петдесет метра можех да улуча монета от пет цента, при положение че имах удобна позиция за стрелба и няколко секунди да се прицеля. Беше необходим само един куршум в ухото или в основата на черепа на определен човек. Щях да вдигна малко повече шум от стрелите на Дейв. Планът беше да очистим противниците си, без много да се суетим, и после да се измъкнем. Това беше най-доброто, което можах да измисля при дадените обстоятелства.

В случай че нещо се объркаше, бях си взел деветмилиметровия браунинг и четири резервни пълнителя.

Дейв се бе качил на парапета на шест метра над главата ми, за да вижда по-добре, когато я забелязах в средата на пода.

Стара касетка от кока-кола.

Наоколо нямаше нищо друго.

Върху касетката имаше нещо.

Не беше там случайно.

По гърба ми пропълзяха ледени пръсти.

Тръгнах към касетката. Коленете ми бяха толкова омекнали, че едва вървях изправен, а в стомаха ми сякаш се гърчеха червеи.

Никога не съм бил толкова неописуемо и неконтролируемо поразен.

Едва дишах.

Оставаха трийсет крачки.

Двайсет.

Десет.

О, Господи, моля те!

Извадих от джоба си фенерче и насочих тънкия лъч към касетката.

Предметът, оставен там, беше жълта фланелка.

На плата с карфица бе прикрепен къс хартия с телефонен номер, дръзко написан с червено. Посланието не беше необходимо, защото познах фланелката. Малък размер. Момчешка. С надпис: „Младежка бейзболна програма“. На бележката пишеше: „Синът ти е при нас“.