Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Flash of Red, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Идеален ден за убиване

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Худ. оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-013-2

История

  1. — Добавяне

9.

Въображението ми се развихри, докато карах към къщата на баща ми. Зад всеки дъб ми се привиждаха таласъми, затова се стараех да не гледам настрани. Не обръщах внимание и на нищо, което се намираше зад мен. Сега, като се размисля, вероятно не съм вярвал, че са възможни два опита за отнемане на живота ми за една нощ.

Грешал съм.

Когато продължих по Брайън булевард, след като се отделих от Бенджамин Паркуей, погледнах в огледалото. Забелязах тъмното камаро Зет-28, осветено от кехлибарения сноп лъчи на уличното осветление. За мое щастие, колата се оказа точно под лампата, когато погледнах назад. Движеше се с изгасени фарове.

Е, това вече е случайност, помислих си. Без фарове, без габарити? Някой твърде пиян, за да забележи, че кара без светлини? Можех да проверя.

При първата възможност рязко свърнах, след това се насочих наляво през надлеза.

Камарото запали фарове и ме последва.

Полицейска кола без опознавателни знаци, която ми сигнализира, че съм минал на червено? Не. Дори патрул на магистралата не би карал без светлини само за да глоби дребен нарушител. А може би не?

Реших да се уверя. Върнах се на Бенджамин Паркуей, в зоната с ограничение седемдесет километра в час. Отпуснах газта, включих на втора и подкарах бавно. Камарото се засили, премина в платното отляво и почти се изравни с мен. Когато обърнах глава да видя кой е на борда, прозорецът на пътника до шофьора се смъкна и пред погледа ми изникна дулото на оръжие.

Дадох газ, усещайки напрежението в долната част на гърба си. Някаква невидима сила ме повлече надолу и аз потънах в седалката си. Почти мигновено стрелката на оборотомера се качи на 6800 оборота в минута — в червения сектор. Смених скоростта с по-висока, за да избегна форсирането на двигателя. Задните гуми изсвириха под напора на триста и двайсетте коня, пръхтящи, цвилещи и препускащи с бясна скорост. Но това, в крайна сметка, беше тяхното предназначение.

Автомобилът зад мен губеше мощност и с огромни усилия се опитваше да я компенсира. Внезапно ударих спирачки, превключих на втора и завъртях кормилото надясно към Грийн Вали Роуд. От рязкото намаляване на скоростта гумите за момент поднесоха, но после налучкваха подходящите обороти и чистокръвната японска машина успя да се справи. С двойната турбосистема на тойотата набирането на скоростта ставаше мигновено. На практика нямаше никакво забавяне или нужда да чакаш да се навият механичните вътрешни части. Колата просто полетя по асфалта, сякаш реактивен самолет фантом се издигаше от неколкометрова превозваща платформа.

Завих отново надясно към банката, надявайки се да ме изгубят сред лабиринта от сгради на търговския център „Френдли“. Намалих, като едва не забърсах странично един възрастен мъж в зелен буик, който имаше такъв вид, сякаш току-що бе глътнал пейсмейкъра си. Защо ли ми хрумна подобно сравнение? Размина му се за около десет сантиметра.

Завих покрай Суенсънс, оставяйки по този начин между мен и камарото препятствие от една сграда и се мушнах, много хитро от моя страна, в… задънена улица.

О-хо.

Направих обратен завой, за да се измъкна от там, но шофьорът на камарото ме забеляза. Грохотът на големия му осемцилиндров двигател беше също толкова злокобен, колкото и свистенето на вятъра в пастта на бурята. Профучах покрай универсалния магазин, покрай още една банка и търговски център за обувки, но камарото ме следваше по петите. Спуснах се по Пембрук, после надясно към Теръс Тиътър, покрай Скот Сийд и към входната рампа на Уендовър авеню.

Излязох на шестото платно. Стрелката на оборотомера показваше шест хиляди на трета скорост. Това се казва кола. Дланите ми се бяха изпотили.

Камарото се появи, зави и за миг шофьорът изгуби управлението, после автомобилът се спусна след мен.

Натиснах съединителя и смених на четвърта, за първи път от началото на преследването. Машината дърпаше мощно, стрелката на температурата беше на средата. Тойотата ми започваше да влиза във форма.

И тогава стана каквото стана.

Минахме по надлеза на Уест Маркет със сто и двайсет, а може и повече, и започнахме да се спускаме. От дясната ми страна бръмчаха моторите на два пикапа — стар червен форд и нов жълт. Погледнах в огледалото. Камарото беше точно зад мен. Червеният пикап свърна и излезе в централното платно, жълтият продължи в най-дясната лента. Това ми остави една възможност — външното платно.

Засилих се към него.

Същото направи и червеният форд. Намалявайки плавно като добре трениран състезателен кон, тойотата се шмугна в средната лента, която тъкмо щеше да бъде освободена — или поне така се надявах — от червения форд. Пъхнах се между двата пикапа като изстискана паста за зъби.

Внезапната ми маневра явно беше стъписала двамата шофьори. Старият форд частично беше навлязъл в средното платно и бялата лента беше между гумите му. Жълтият пикап свърна леко вляво и пое по другата бяла линия.

Камарото се оказа заклещено между единия пикап и мантинелата.

Но шофьорът успя да се измъкне. Задницата на автомобила промени посоката си и спря под най-подходящия ъгъл спрямо жълтия пикап, след това се стрелна напред и се шмугна пред червения форд. И двата пикапа, тъй като не се движеха особено бързо, спряха. Шофьорите се вторачиха в камарото, което полетя като стрела по Уендовър.

Уви, колата спря и вдигайки пушилка със задните си гуми, изрева и се спусна след мен.

Онзи тип умееше да кара.

Излязох от Колдън толкова бързо, че не бях сигурен дали в края му ще успея да спра.

Не успях.

Лъкатушех из пресечките, следейки внимателно нивото на бензина и още веднъж набрах висока скорост. Горивната помпа си свърши работата и спирачките остро изсвириха, а задната й част се разлюля като полудял пожарникарски маркуч.

Камарото слезе от надлеза и навлезе по Холдън Роуд с приблизително същата степен на контролируемост, която и аз така ловко бях постигнал. Напълно достатъчна, за да не излети от дясното платно. Профучах на червено по Уокър авеню за най-голямо възмущение на една дама, на която светеше зелено. Камарото успя да я избегне като се стовари върху карето зелена площ и разора азалиите. Но, изглежда, не се притесни особено, тъй като не намали прекалено много скоростта. Минах на зелено на светофара на Маркет стрийт — за първи път да имам късмет, но камарото ме следваше почти залепено за бронята ми.

Въпреки всичко, за втори път успях да осигуря разстояние между мен и преследвачите. Не много голямо, сами разбирате, но все пак нещо.

От лявата ми страна наближаваше Медисън авеню, което криволичеше като панделка през тих, богаташки жилищен район и беше познато на тийнейджърите автомобилисти като „Улеят“. По-голямата част от протежението на района, дълъг около километър и половина се характеризираше с внушителни домове от северната страна и горски парк от южната, с открити площадки за игра, алеи за велосипедисти и огромно езеро. Ограничението на скоростта беше четирийсет километра, а някои от завоите бяха доста опасни дори и при тази скорост. Подходящ маршрут за бягството на бърз японски полусъстезател и проклятие за тромаво влечуго от детройтска ламарина, макар и със състезател от Формула 1 зад волана.

Или поне така се надявах.

Ако грешах, нещата щяха да се окажат доста вълнуващи.

Пришпорих тойотата наляво по Медисън, като ожулих боята на един паркиран нисан. Ще се върна да възстановя щетите, но по-късно.

Първият наклон и един опасен ляв завой не се оказаха проблемни, въпреки че един или два пъти колата остана на две гуми. След Кемп Роуд дойде един труден десен завой. Направих го що-годе с шейсет, но не успях да потисна съпровождащия го неволен гърлен стон, непривичен не само за здрав, мъжествен тип като мен, но и показателен за ненавременен спад на самоувереността му.

Паркът, изобилстващ от зеленина, се намираше от лявата ми страна. Четвъртият наклон, водещ, както разбрах по-късно, към остър десен завой, ми създаде проблеми. Когато минах Батъл Роуд, контролът над колата беше непостоянно явление и много скоро се превърна в изплъзващо се такова, а накрая, на един труден десен завой, маркиран от лявата страна на пътя с ярки светлоотразители, напълно изчезна. Колата ми направи зигзагообразно движение из тясната уличка, събори един от светлоотразителите, кривна обратно вдясно, прескочи бордюра и изора цяла бразда в наскоро окосена моравка, като спря точно преди да се забие в един пожарен кран.

Пожарен кран, помислих си аз, по средата на двора.

Обърнах и отново се озовах на улицата. Чувах виещите протести на изтезавана гума, разнасящи се от камарото, което се приближаваше към току-що преодоляния от мен опасен завой. С изгасени светлини, аз стоях в средата на тясната уличка с поглед, вперен в огледалото за обратно виждане.

Направих завой, но без да използвам спирачката, за да не светят стоповете и останах скрит в мрака на улицата. Имах късмет, че наблизо нямаше лампи.

Облегнах се назад и се сниших в меката безопасност на седалката. Заблуждавах се, най-вероятно. Е, поне ми беше удобно. Главата ми беше плътно прилепена към облегалката.

Влажни длани, пресъхнала уста, щраусово яйце, заседнало в гърлото.

Наблюдавах в огледалото.

Наблюдавах.

Ето го!

С включени светлини, приближаваше се много бързо и воня на гореща гума, смесваща се с влажния въздух. Остра смрад. Застрашителна близост.

Сега!

Включих светлините и едновременно с това скочих на съединителя. Гумите се завъртяха неконтролируемо. Тойотата приседна назад точно в момента, в който се показа камарото. Както се бях надявал, реакцията на шофьора срещу внезапно появилото се препятствие — аз — беше рязко да завие наляво, за да избегне сблъсъка. За негово нещастие, този избор на посоката го отпрати право към най-опасната точка на завоя. Отвъд уличката. В парка.

Малък насип, висок не повече от метър, ограждаше пътя вляво. Камарото се плъзна по него, изправи се на двете си леви гуми и се стовари тежко на една страна, после и на капака, като през цялото това време поддържаше немалка скорост. Блъсна се в един явор, отскочи, завъртя се на сто и осемдесет градуса, падна отново на гумите си и спря.

Погледах го, но не дълго, размишлявайки върху последиците. Реших, че от тук насетне това е работа на полицията. Пък и двамата може да бяха оживели. И имаха най-малко една пушка. Аз имах само пистолет и то без допълнителни пълнители. Паркът беше сравнително открит в тази част и не предоставяше голяма възможност за сигурно убежище. Ако ме нападнеха, здравата щях да загазя.

Това може и да беше подходящото време, но със сигурност не беше подходящото място. Единият или и двамата може би бяха мъртви или поне сериозно пострадали. По-добре да се надявам на късмет, отколкото сам да нагазя в тресавището.

Постепенно в къщите наоколо започнаха да се палят лампите. Много скоро моравите пред домовете щяха да се изпълнят с любопитни съграждани, умиращи от желание да надникнат в сплесканата кола. После щяха да дойдат ченгетата.

Тойотата и аз се затътрихме към дома на баща ми.

* * *

Четиримата провеждахме военен съвет във фамилната къща. Нубин и Мис Прис даваха караул в спалнята на Кълън.

— Ще се обадиш ли на онзи, как му беше името? — попита Етъл.

— Имаш предвид лейтенант Фанър?

— Точно него.

— Той вероятно ще ме арестува за превишена скорост, безотговорност и безразсъдно шофиране, както и за това, че съм напуснал мястото на катастрофата, повредил съм един паркиран нисан и съм нарушил границите на частна собственост.

— Тогава не му се обаждай — каза тя и отиде за единайсети път да провери Кълън.

— Освен това, той вече ми каза, че не може да помогне много във възникналата ситуация — допълних аз подире й. — Сега може би ще нареди патрулна кола да обикаля дома ми на всеки трийсет минути, вместо на един час.

Минаваше четири сутринта. Имах усещането, че Сънчо беше посипал клепачите ми с прашеца си.

— Доста бодър вид имаш — каза с насмешка татко и отпи от млякото си.

— Благодаря. Имах нужда да поговорим. Прехвърлям през ума си всички отвратителни неща, които щяха да се случат, ако не бях забелязал камарото под уличната лампа, ако нямах възможност да го обезвредя, ако…

— Прекалено много мислиш — каза Дейв. — И в Корея ли мислеше толкова много?

— Там беше различно. Тогава мислех само за себе си.

— А сега имаш Кълън.

— Именно.

— Той ще ти е в тежест, ако онези продължат така. Стига, разбира се, да са ги измъкнали живи от колата.

— Осъзнавам това и допускам, че Фанър и останалите ще бъдат по-скоро пречка, отколкото помощ.

Дейв кимна.

— Може би ще се наложи да се справиш сам.

— Мислил съм за това. Ако се впусна сам след проблема, открия го и го ликвидирам, неизбежно някой помощник областен прокурор, градящ кариера, ще ме пъхне зад решетките. Тогава ще трябва да кихам големи суми на някой адвокат, също градящ кариера, за да се опита да ме измъкне оттам.

— А къде ще бъде Кълън през цялото това време? — попита баща ми.

— Там е въпросът — съгласих се аз.

— Може би идеята на Фанър е била добра. Защо не се обадиш на Макелрой и да разбереш дали не може да разбере някои неща? Няма да те заболи — предложи татко.

О, напротив, щеше. Вече бях мислил и за това, но неприятните спомени от Корея още не ми даваха покой.

По дяволите! Накъдето и да се обърнех, стигах до тъмен, безкраен тунел, а животът на Кълън, а може би и физическата му безопасност, висяха на косъм.

Етъл отново се присъедини към нас. Погледнах я въпросително. Тя кимна.

— Добре е. Едното куче спи от едната му страна, другото — от другата.

Усмихнах се с благодарност и почувствах устните си странно надебелели. Бях изтощен.

Телефонът иззвъня. Дейв го грабна и излая:

— Какво? — после добави. — Тук е.

Подаде ми слушалката, беззвучно движейки устни: „Фанър“.

Разговорът продължи около две минути. След това върнах слушалката на мястото й.

— Е, и? — попита Дейв.

— Фанър каза, че преди малко са прегледали останките на камарото. Открили са един мозберг с осем куршума и са ги сравнили с гилзите, открити в сладкарницата. Нарезите са едни и същи. Сред останките са открили и бомбе и известно количество кръв — група Б, отрицателна. Не много. Никакви трупове. Свидетели твърдели, че видели двама мъже да тичат към парка и да изчезват в него. Единият бил „доста огромен“, както се изрази той.

— Значи нашите приятелчета са живи — каза Дейв.

— Искаше да се осведоми дали знам нещо за катастрофата. Отрекох. Мисля, че е по-добре да си мълча.

— Ами ако някой е познал колата ти? — попита ме Дейв.

— Тогава ще му разкажа всичко. Няма да имам друг избор. Бих искал да остана в сянка и да си изясня нещата, освен ако не се появи отново проблем. Ще видим. Фанър каза, че камарото било откраднато тази вечер пред един местен нощен клуб. Собственикът бил открит сред купчина боклуци с мозъчно сътресение, но жив. В безсъзнание. Преди час са съобщили за откраднато БМВ. Собственикът живее в Кърнърсвил. Току-що се прибрал от Мъртъл Бийч и открил, че колата му е изчезнала.

— Изобретателна двойка — отбеляза Дейв.

— Научили ли са нещо за отвлечената касиерка? — попита татко.

— Нищо не каза за това. Но ако бяха, вероятно би споменал.

— А сега какво? — намеси се Етъл.

— Ще отида да поспя няколко часа. На онези типове в момента им гори под петите. Ще бъде спокойно известно време. Още утре сутринта ще се обадя на Макелрой. После ще видим.

Довлякох се до спалнята, свалих си обувките, преместих Нубин и легнах до сина си. Стиснал деветмилиметров браунинг в едната ръка и пръстите на Кълън в другата, успях да се унеса.